Дали през 1954 г., когато публика и критика бурно я аплодират в „Роди се звезда“ (реж. Джорд Кюкор), Джуди Гарланд е усещала, че филмовата ѝ кариера залязва? В известен смисъл този филм е пророчески за катастрофата на собствения ѝ живот, с тази разлика, че в реалността Джуди „играе“ не Естер Блоджет, а Норман Мейн (Джеймс Мейсън) – холивудска звезда, която „собственоръчно“ корабокрушира в морето от алкохол и скандали. Не знаем защо и как Норман се докарва до това положение, но за Джуди е известно, че става жертва на твърде ранната актьорска слава, съпроводена с липсата на емоционална подкрепа от близките и с психологическия тормоз, на който е подложена от 13-годишна, от страна на тираничния Луис Б. Майер, когато сключва договор с Metro-Goldwyn-Mayer. Зловещо е как обяснението, което Норман получава от шефа на филмовата компания – че вече не може да му осигури роли, защото продукциите, го считат за ненадежден, съвпада с думите, с които мис Гарланд обяснява защо вече няма работа за нея в киното, когато я виждаме в Лондон от 1968 г. във филма на Рупърт Гулд „Джуди“.

С известна доза сарказъм можем да констатираме, че историята на Джуди Гарланд напомня тази на самия Холивуд – естествен талант, който израства пред камерата, разцъфва и покорява, а после напрежението на известността го поглъща и трагедията го застига. В „Джуди“ Гулд избира да ни припомни последните месеци от земния път на звездата: освиркването на тълпата, празните банкови сметки, предстоящата битка за попечителство – не портрет на Джуди Гарланд на върха на славата от златната ера на американския мюзикъл, а кратки проблясъци на една изтерзана душа, която не знае дали ще издържи шоуто, да не говорим да го повтори следващата вечер. Подобно на мнозина талантливи артисти Джуди страда от стремежа на околните да спечелят от нейната работа; от самотата, която не усеща единствено, когато е на сцената; но също и от някои погрешни решения, взети независимо от нея, във възраст, когато е имала нужда от разбиране и подкрепа.

Към края на 1968 г., когато вече не се снима в киното и бляскавите роли са далеч зад гърба ѝ, една изтощена от безсъние, депресия и злоупотреба с алкохол и медикаменти певица приема да замине на гастрол в Лондон (защото англичаните я обичат!), за да спечели пари, с които да издържа двете си малки деца. Вкопчена в мисълта за Лорна и Джоуи, преследвана от страха, че техния баща – съпруг №3, ще ѝ ги отнеме, Джуди има една-едничка радост в лондонското си всекидневие, между пиянските кризи и изплуването от самосъжалението, и това е излизането вечер пред публиката в The Talk of the Town. Въпреки че се раздава на сцената, зад кулисите тя се разпада и отчаяно се нуждае от почивка. Никой не разбира травмата, която е преживяла като дете, и повечето от настоящите ѝ работодатели и случайни наблюдатели я възприемат просто като залязваща „дива“…

„Джуди“ не е документална драма, а екранизация по пиесата на световноизвестния британски драматург Питър Куилтър „Краят на дъгата“ (право в целта!). Възможно е някой от детайлите в „настоящето“ на сюжета да са художествена измислица, но цялостната атмосфера на филма, образът на звездата и взаимоотношенията ѝ с хората, не будят съмнение за достоверност. Филмът излъчва депресията на залеза с всеки свой кадър, дори в бликащите от енергия музикални сцени. Съдбата на самоунищожаващия се талант, който поглъща приспивателни и въпреки това будува по цяла нощ, а след това взима амфетамини, за да издържи напрежението на новия ден, буди истинска покруса. А ретроспекциите, които противопоставят все още жизнената 16-17-годишна Джуди (от времето на Дороти и „Магьосникът от Оз“) на студенокръвието и педантичната пресметливост на Ел Би (Майер), превърнат в събирателен образ на холивудската машина, която прекършва свободната воля на тийнейджърката, предизвикват едновременно печал и ярост. Горчиво обобщение на изпълнения ѝ с лишения живот в името на „изкуството“, е епизодът, с тортата, която ѝ подаряват на сбогуване в Лондон, и неприкритият трепет, с който Джуди се осмелява да вкуси от парчето си. Филмът съдържа много подобни вълнуващи моменти (като молбата на Гарланд още веднъж да излезе на лондонската сцена и нежеланието ѝ да слезе от нея въпреки невъзможността на продължи), които подхранват емоционалния му заряд, дори отвъд достойнствата на сюжета. Но всъщност най-омагьосващото в „Джуди“ е актьорското присъствие.

Рене Зелуегър надминава очакванията като актриса и певица, отъждествявайки се сякаш напълно с крехката 47-годишна звезда, едва оцеляваща в изтощеното си от злоупотребата с хапчета и алкохол тяло. Срещаме се с една болезнено тревожна Джуди, която все по-трудно се справя с кризите си, но все така копнее за любов и признание. Един американски критик твърди, че на моменти тиковете и поведението на Рене се превръщат в преувеличена маниерност, която затъмнява всичко, случващо се около нея, но истината е, че около нея няма нищо (съществено), защото Джуди Е филмът. И Рене Зелуегър ни предоставя идеалната възможност да съпреживеем тъжния обрат на приказката за Дороти отвъд дъгата.