0
1055

Джузепе Сабатини: превъплъщенията на тенора

Джузепе Сабатини

На 5 декември 2018 г. се състоя традиционният коледен благотворителен концерт, организиран от Италианската търговска камара в България. За втори път след миналогодишното издание на пулта застана прочутият италиански тенор, а сега диригент Джузепе Сабатини.
През 2012 г. той дирижира операта „Вертер“ на Масне в Софийската опера, спектакъл, в който участваха ученици от майсторския клас на Райна Кабаиванска. След това връзката му с България продължи. Имал е два майсторски класа тук за млади оперни певци. „За шеста година идвам в България и се научих да познавам тази страна – казва Сабатини. Първите години се впечатлих от очите на хората. Те бяха тъжни и не виждах блясък. Глобализацията доведе до много позитивни неща, защото виждам, че има много промени. Мога да кажа, че светлината в очите на хората се увеличава“.

Работите с български музиканти, имахте и майсторски класове. Каква светлина виждате в техните очи?

Българските артисти имат особени качества. Колкото до оркестъра, познавам само този на Софийската опера и балет. Това е много добър оркестър. България винаги е имала изключителни гласове. Когато пеех, бях щастлив и горд да бъда на една сцената с най-големите български изпълнители – Анна Томова-Синтова, Николай Гяуров, Никола Гюзелев. Борис Христов е от предишното поколение. С Гена Димитрова не съм пял, само съм свирил. Разбира се, не съм пял с Камен Чанев, защото и двамата сме тенори, но сега го дирижирам.

Гледах едно шоу, което правите с Никола Луизоти и Винченцо Ла Скола, по време на което вие свирите на контрабас, на пианото е Никола Луизоти, след това Винченцо Ла Скола се опитва да изпълни на флейта „Каста Дива“ под палката на  Луизоти.

(Смее се.) Това бяха бисове. Беше за двайсетата годишнина на „Сантори хол“ в Токио. Те правят всяка година тържествен концерт за годишнината си. Идеята беше за концерт с тримата тенори, които през тези 20 години са пели най-често там. Така се оказахме на този концерт. Не искахме да приличаме на другите трима тенори, затова направихме едно по-различно шоу.

Къде учихте контрабас?

Бях на 17, когато влязох в Консерваторията. Това беше преди 44 години. Учих в „Санта Чечилия“.

А дирижиране?

Започнах през 2007 г., а да пея през 1987 г. Числото 7 винаги го има във важните за мен моменти.

Коя беше първата роля?

Едгардо от „Лучия Ди Ламермур“ на Доницети.

Имате награди от конкурси, носещи имената на няколко от най-големите тенори – Юси Бьорлинг, Джакомо Лаури Волпи, Енрико Карузо, Тито Скипа. Кой от тях ви е любим?

Моите любими тенори са други. Например за мен най-велик е Франко Корели. Имах честта да го познавам, да му стисна ръката и когато това се случи, едва не припаднах.

Кой е преподавателят ви по пеене?

Маестра Силвана Фераро. Тя беше певица в хора на академията „Санта Чечилия“.

В биографията ви пише, че сте камерзенгер на Виенската Щатсопер, но от Италия не открих други титли и награди.

О, нямам. Никой не е пророк в собствената си държава. Аз дори нямам диплома по пеене от Консерваторията. И на нито една консерватория не ѝ дойде наум да ми даде. Маестро Мути има поне петнадесет почетни титли и разбира се, ги заслужава всичките. А аз дори нямам диплома за певец. Имам само за контрабасист.

Но това не ви попречи да пеете на най-големите сцени по света. Коя е любимата ви?

Докато пеех имах две любими държави – Япония и Австрия – Токио и Виена.

Предполагам и за публиката така ще отговорите?

Да, японската и австрийската са най-добри. Не е италианската.

Репертоарът ви е огромен и много разнообразен. Не можах да открия кой композитор предпочитате да изпълнявате.

Трудно е да кажа кого предпочитам. Кой е номер едно, две или три. Но спокойно мога да кажа, че това са естествено Пучини, Верди и разбира се, Масне. Ще добавя и Чайковски. Беше изключително преживяване за мен, когато пях в „Евгений Онегин“.

Къде пяхте Ленски?

Пях го в Болоня и за него получих наградата на италианската критика през 1991 г.

Ето че все пак имате награда в Италия.

Да, да (смее се). Ленски пях и в Лондон в Ковънт Гардън с Дмитрий Хворостовски и Катерина Малфитано, след това го изпълних в Америка и естествено в Миланската Скала.

Да преминем към диригентството.

Дебютирах като диригент през 2007 г., а през 2009 г. дирижирах първата си опера – „Бохеми“ на Пучини. Бих предпочел да дирижирам симфонии, но е по-трудно.

Как се разбирате с режисьорите? Харесвате ли съвременните постановки?

Аз съм традиционалист. Не понасям глупавите режисьорски решения. Когато пеех, работех с гениални режисьори като Робърт Карсън, Греъм Вик, Уго де Ана, Лука Ронкони, Пиер Луиджи Пици, както и с асистента на Лукино Висконти – Алберто Фасини. Ако модерните постановки са направени интелигентно, уважават текста, дори те да са различни и да разрушават традицията на режисурата, бих ги приел. Като диригент за мен музиката е най-важна, но съм за обединението на музиката и това, което се вижда. Много обичам да работя от самото начало с режисьора. Когато стигам до една продукция, вече сме я обсъдили с режисьора, анализирали сме характерите на героите и техните психологически профили. Важно е да се знае и каква продукция правим. Дали ще е с костюми, модерна ли ще е. Мисля, че всеки звук трябва да бъде свързан с това, което се вижда. Да използваш музиката като саундтрак към някаква постановка, това не приемам. Операта обединява всички изкуства и е суперпродукт. Операта не е музикален акомпанимент за лудостите на някой режисьор. Не ми харесва, когато едното доминира над другото.
Сега благодарение на социалните мрежи всеки може да изкаже мнението си и така виждам резултата. Певците, които са от поколението преди мен, вече са на 70, 80 години, след това сме ние – 40, 50, 60-годишните, а преди това са младите. Виждам, че младите приемат модерното. Другите са консерватори и искат да видят традиционна продукция. Аз и моето поколение променихме нещата. Ние сме по-отворени, защото сме преживели и двете. Великите гласове от миналото не приемат настоящото положение, защото смятат, че певците трябва да имат водещо място в една постановка. Тя и историята така се развива. Първо са били само певецът и композиторът. Не е имало дори диригент. След това се е появил диригентът. Появил се и диригентът диктатор. Например Малер, Щраус, Тосканини, Караян. А след това идва режисьорът… Вярвам, че максималното обединение на всички компоненти е най-доброто за творбата.

Дж. Сабатини на диригентския пулт

Изброихте няколко имена на прочути режисьори от предишен период. Разкажете ни за някой по-млад режисьор, с когото сте правили продукция и ви е било приятно.

Давиде Ливермор, който неотдавна направи „Атила“ за откриването сезона на Миланската Скала. Стана грандиозен скандал. Той е много модерен режисьор, който уважавайки текста и цялата психологическа драма на операта, я трансформира, актуализира я. Той не прави опери с традиционни костюми. Той или ги актуализира, или ги трансформира в някакво безвремие. Така се стигна до сблъсък с един, бих го нарекъл, „католически талибан“. За мен екстремисти има не само сред мюсюлманите. В „Атила“ има сцена, в която сякаш Бог се явява и се разбунтува срещу варварина. Давиде изобразява това действие, представяйки човек от свитата на варварина, който строшава статуя на Дева Мария на сцената. Един кмет от Ломбардия написал писмо до ръководството на театъра, в което казва, че това е богохулство, безумие. И след това Давиде трябваше да премахне това решение. Представете си какво трябва да търпим. Спомням си преди много години в Рим една много екстремна манифестация, по време на която облечени в черно младежи влезли в една църква и строшили статуя на Богородица. Това беше срамно деяние, като талибаните в Близкия Изток, които унищожават безценни вековни статуи и паметници на културата. Невежеството води до най-голям крах. Давиде Ливермор според мен е един от гениалните съвременни режисьори. Той беше тенор. Още от едно време знаеше, че аз искам да стана диригент, а аз знаех, че той иска да стане режисьор.

Преподавате пеене. Къде?

Аз съм преподавател в оперната академия на „Сантори хол“(Suntory Hall) в Токио. Преподавам и в „Аймарт“ (Aimart) – частна академия в Рим.
Имах няколко майсторски класа за оперни певци и в България – през 2015 и 2016 г. Направих майсторски клас тук и с фондация „Муза“, която работи с деца. Заедно направихме проект, посветен на Четирите годишни времена на Антонио Вивалди. Трябваше да ги изсвирим и да обясним на децата какво е това произведение, да представим сонетите написани от Вивалди към всеки един от месеците, както и с различни рисунки, направени от децата. Този мултидисциплинарен проект беше важен.

Какво ви предстои след концерта в София?

Веднага след България имам важен майсторски клас в моята академия в Рим. Там поканих преподавател номер едно за Estill Voice Training – американска песенна техника, която не е само за оперно пеене, но и за поп изпълнители, прилага се и от логопеди. Той е аржентинец, мой приятел, Алехандро Саурин Мартинес. Аз ще се занимавам с интерпретацията, а той с техниката. Следващата година е много натоварена. В Рим създадоха хор, който се нарича „Канториa“. Създаде го Роберто Габиани, който е хормайстор. Покани ме да преподавам на певците в хора, които са на възраст от 16 до 22 години. Това е много важен и деликатен период в живота на един изпълнител. Тогава трябва да има преподаватели, които да уважават промяната на гласа. За две, три години момчетата не трябва да пеят силно, трябва да се внимава много. И тези, които остават в хора, да могат да правят музика, за да не се изгуби постигнатото дотук. Трябва да се научат да работят, сякаш свирят на нов инструмент. Ще преподавам няколко пъти в месеца на тези деца. Ще подготвим Реквием на Моцарт, както и акапелна полифонична музика от XV, XVI, XVII век – Адриано Банкиери, Жоскен де Пре, Орландо ди Ласо, Орацио Веки. Това е голяма отговорност и съм щастлив, че маестро Габиани ми оказа това доверие.
На 13 февруари в академията „Сантори хол“ ще представим „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт. През май 2019 г. ще дирижирам „Така правят всички жени“ на Моцарт в Лас Палмас. Там вече съм дирижирал „Фауст“ на Гуно и „Вертер“ на Масне – две опери, които обичам и в които съм пял.

По време своята великолепна сценична кариера Джузепе Сабатини пее на най-големите оперни сцени. С негово участие са филмирани оперите „Роберто Деверьо“ на Доницети, „Травиата“ на Верди, „Проклятието на Фауст“ на Берлиоз и „Бохеми“ на Пучини. През 2001 г. за ролята си на Ленски от „Евгений Онегин“ на Чайковски получава наградата на италианската критика „Абиати“. През 2003 г. получава званието „Камерзенгер“ на Виенската Щатсопер. Над 50 са оперните партии, които е изпълнил. Но високо са оценени и изявите му в кантатно-ораториални творби – Стабат Матер и Тържествена меса на Росини, Реквием на Доницети, Меса в до минор от Моцарт, Симфония №9 на Бетовен и Реквием на Верди. Критиците се изказват ласкаво за интерпретациите му: „Джузепе Сабатини е безспорен майстор на белкантото. С глас и чар той представя образа с ненадмината изтънченост“.
„Сабатини е демонстрация на това, какво могат да направят интелигентността и музикалността, техниката и ученето. Неговият Вертер е завладяващ. Тенорът представи страстна интерпретация, интензивно фразиране, богато нюансиране с медзавоче и изискани вокали“.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. В момента е заместник-главен редактор на екип „Музика“ на програма „Христо Ботев“.
Предишна статияПрелест в ¾ такт
Следваща статияСпуканите мехове