Вече се чуваха гласове на птички, но още беше много студено, макар и без сняг, и Звездоброев вдигна яката на връхната си дреха и преметна още веднъж шала около врата си. Беше дошъл в командировка в София, свърши учудващо бързо работа и сега дори щеше да зарадва сетивата си – днес брат му откриваше изложба. Не знаеше къде е галерията, но я намери бързо на телефона и се отправи натам. Когато стигна, установи, че до началния час остава известно време и реши да изпие едно кафе. Зърна някакво кафене нататък по улицата, влезе, плати, взе си чашката, по аромата веднага усети, че кафето го бива и седна на една от масичките, разположени на тротоара.
С брат му през последните години рядко се виждаха. Той работеше в провинцията, брат му си беше тук, в София. Наистина, чуваха се по телефона, говореха си прекрасните глупости, които си говорят близки хора, Звездоброев го закачаше, че най-сетне трябва да измисли нещо допълнително около картините си, за да се продават, примерно я че са лечебни, я че засилват аурата на човека. Хората много кълват на такива неща, чистото изкуство само по себе си вече не привлича, а и какво лошо има в едно такова нещо. Брат му на шега отвръщаше, че както той не му се бърка в развойната дейност около машинните детайли, нека и Звездоброев да бъде така добър да не се изказва неподготвен за картините му.
Според Звездоброев истината беше, че брат му като че ли не успя да налучка своя собствен стил през годините и сега се хвърляше от една техника на друга, търсейки в разнообразието на изразните средства индулгенция за непостоянството си. Но може и да не беше прав, може би пък точно вечното търсене беше най-силният израз на творческия стремеж.
Допи кафето и тръгна към галерията. Там завари обичайната обстановка – хора с чаши в ръка, които пушеха на терасата и във вътрешното дворче. Имаше журналисти, камери, дами с приличащи на торти шапки, дори един депутат с очила с червени рамки и с шарено като дупето на колибри кепче на главата, както беше модерно сега. Прегърнаха се с брат му и той го покани с ръка да разгледа картините. И Звездоброев тръгна покрай стените. И веднага се удиви. Този път в тези картини брат му беше много различен. Наивистичният стил се беше получил. На една от картините беше изобразена фасадата на Градската библиотека с надпис: Родината на човека е детството. А на другите платна бяха нарисувани сцени от детството им, които Звездоброев разпознаваше безпогрешно. Как можеше да забрави например онова премятане с главата напред по поляната до къщата им на село. Беше нещо като състезание, кой ще стигне пръв до стария, изгърбен като камила геран в другия край на поляната. Дори имаше специална дума за това премятане с главата напред, но каква беше думата, Звездоброев не успя да се сети. Ту той беше пръв, ту брат му. Стигаха до герана, изправяха се, почиваха си известно време, като чакаха главите им да се избистрят от премятането. И хайде пак обратно, през глава. Нещо повече, изведнъж се почувства млад, гъвкав. Ей сега, ако подът на галерията беше празен, като нищо щеше да започне да се търкаля през глава. Накани се да попита брат си каква беше онази пуста думичка, но брат му беше зает с разговори сега и реши да не го прекъсва. За сметка на това реши да купи картината с премятането. Отиде при уредничката, плати и я помоли веднага да сложи червена точка. Сетне излезе отвън на терасата да пуши.
Когато се накани да си тръгва, Звездоброев се приближи до брат си, хвана ръката му над лакътя и я стисна. И каза:
– Май си се вслушал в съвета ми. Виж, започнаха да купуват картините ти.
Брат му изненадан забеляза откупената картина с червената точка и се ухили.
За онази дума, с която те двамата наричаха премятането през глава, не го попита. Беше решил, че за нея трябва да се сети сам.
