„Мария” (изд.„Рива“) е антология от 55 разказа и две новели на Деян Енев, подбрани от проф. Светлозар Игов. В послеслова си съставителят изтъква постоянството на Енев като автор на къси разкази през последните три десетилетия. България има силна традиция в този жанр. Някога се говореше, че кратките белетристични форми са характерни за нас, а и за други южноевропейски страни. С тях се свързваше терминът „котловинна литература”. Днес ламтежът тук като че ли е по-скоро за мащабните жанрове и най-вече за романа. И в това отношение се приобщаваме към Севера. Деян Енев продължава да развива по своя твърде неконвенционален начин традиционната сила на българската литература. Сравнявали са го с Бабел, Сeлинджър, О’Хенри и други прочути майстори на кратките повествувателни форми, но пряко влияние трудно бихме установили. Неговият подход е самобитен.
Чрез късия разказ Енев създава незабравим мозаичен портрет на нашето съвремие. Какво виждаме в този портрет? Общата картина на родната действителност от последните десетилетия не е нито привлекателна, нито въодушевяваща. Пред нас се очертава една неуютна селско-градска страна без физиономия, без посока на движение, без чувство за общност, без шумна драма, пълна с потиснати, безгласни болки и поражения. България на самотниците, на неудачниците, на отчаяните хора.
Ставаме свидетели на крушението на мечтите в сивотата на съществуването. Над всичко тегне компромисът, отказът от идеалното, примирението и приспособяването, далдисването като единствена възможност за развитие на личността – към самоизличаване. Поетът тук се преобразява в мафиот, художникът – в прекупвач на имоти за чужденци, актрисата кукловод – в нощна танцувачка. Семейни двойки на хора с професии са свлечени до откровена проституция. Най-близките хора се разпиляват по света в търсене на препитание. Накъдето и да се обърнеш – нечленоразделна мъка и безнадеждност, преливащи в апатия. Преуспелите в този сринат свят също не са щастливи. Съпругата на богат предприемач се опитва да прелъсти уличен вестникар, за да убие мъжа й. А Бенко Булдога с голямата черна кола, с черните очила, със златото на врата и на ръцете дори не доживява до сватбата си.
Сякаш единственият способен на съчувствие, на връзка с другите в това мъртвило е авторът. И ангелоподобната Мария, която впрочем е неговото alter ego, отчаяното му желание за спасително чудо, което да подари на нуждаещите се.
Чудото в тези разкази идва чрез същества, подобни на нас, хората – същества или по-скоро явления, които проникват във всекидневието ни само за миг като небесни вестители, като друго измерение на света, като възможност за по-истински живот: Мария от пейката при гълъбите, прозрачната бабичка в заложната къща, седемгодишният Икар Ники-Никола, вехтошарят, синеокият, змеят-жених…
В една среда на безпомощност вярата в чудото се оказва единственото спасение. Нима не виждаме и в реалния живот как измъчените ни съвременници очакват утеха и изцеление само от чудотворните икони, врачките, магьосниците от всякакви видове? И писателят заедно с тях се оглежда за чудото, което трябва да реши техните неразрешими проблеми. Това не е дори някакъв мистичен знак за милост свише като бялата лястовица на Йовков, а моментно отваряне на отвъдното към отсамния свят.
Понякога отварянето прилича повече на изход – както става с малкия Икар, който излита с гълъбови крила през прозореца на върха на блока. Прозорецът е отворен не от друг, а от родната му майка. Тя иска синът й да се махне от неприветливото място, където се е родил – от заринатите в смет недовършени асфалтови алеи, от слепотата на калкани и стълбища, от липсата на перспектива. „Грешите – казва жената на телевизионния екип, заснел полета на сина й, – ако продължавате да мислите, че Ники-Никола е мъртъв. Моето момче сега е далеч, много далеч. Той отлетя в една страна, където хората не познават страха”.
Децата и младите животни носят със себе си искрица надежда за чистота, обич и радост: спомнете си прасенцето Коко, ярето на Стана Варлачка. Но колко трае тяхната младост и колко устоява надеждата, която носят?
Има ли все пак някаква вяра у автора в цялата тази безизходица? Мисля, че има. Без да я афишира, той я открива в макар и безсилната доброта на повечето от своите „герои”, които тъкмо затова обича. Героизмът в тази среда е невъзможен, а сякаш е и нежелателен. Чрез думите на леля Ани в заключителната за книгата новела „Морга” Деян Енев, струва ми се, изказва своята най-съкровена нравствена истина: „Бог не иска от нас велики дела. Бог иска от нас само едно – постоянно да питаме душата си дали това, което вършим или си мислим, е добро или зло. Само това”. Колко често напоследък забравяме за това най-важно питане, без което нямаме право да се наречем човеци!
Както пише Игов в послеслова си, творбите на Енев, макар и в голямата си част пределно кратки (често по страничка-две), не са нито стихотворения в проза, нито скици, нито есеистични фрагменти, а действително повествувателни форми. И все пак не мога да се освободя от чувството, че чета текстове много сходни по въздействие с поетичните. Късият разказ е белетристичният жанр, който е най-близък до лирическото стихотворение. А в разказите на Деян Енев тази близост е още по-същностна. Фокусът в тях не е толкова върху ясно очертани характери, колкото върху състояния и откровения. Като поетите авторът нерядко разчита на недоизказаното и подсказаното, приканва читателя към съучастие в изграждането на цялостното внушение. Впрочем той издаде наскоро и книга със стихотворения, забелязана и заслужено наградена.
Подобно на лирическия аз в поезията повествувателят, който нерядко е и централен участник в тези разкази, е самият писател. Разпознавам го по това, че говори малко, слуша внимателно и пали цигара от цигара, по това, че чрез всички тези текстове ни внушава, че за да бъдем хора, трябва да виждаме и усещаме с кожата си мъката на околните, да не я подминаваме безучастно. За това ратува и силната му публицистика.
Не само с творчеството си, а и с цялото си житейско поведение Деян Енев ни показва, че ние не сме пръснати самостойни светове и докато не осъзнаем своята свързаност, няма да преодолеем безизходицата. Ще излезем от нея едва когато престанем да треперим само над собствените си дворчета, а помислим и за улицата, по която отиваме при другите. Енев даде пример за това, когато неотдавна извади от забравата значителна книга на български писател от предишно поколение и я върна на читателите със същата грижа, с която сме свикнали да обграждаме собствените си творби.
Хубаво е да знаеш, че именно този човек е написал тези разкази. Това им придава допълнителна истинност.
Двете книги на Деян Енев – „Мария“(изд. „Рива“)и „Християнски разкази“ (изд. Фондация „Комунитас“), ще бъдат представени от доц. Калин Михайлов на Пролетния базар на книгата в НДК, на 28 май, събота, от 17 часа, на сцена/ляв полуетаж.
