Разпадът на институциите в една демокрация означава ли, че пътят към диктатурата е открит? Има ли предразположености към диктатура, произтичащи от историческата участ на една нация, както медицината открива предразположения към инфаркти или инсулти у даден пациент, в резултат от неговия начин на живот? Или диктатурата е „персоналия“ – трагична и лична случайност, когато маниакален демагог се докопва до властта заради проточила се и неразрешена политическа криза?
Въпроси, които всички ние си задаваме често, но те продължават да нямат отговор. Затова в този текст реших да използвам някои примери от проницателната книга на египетския писател франкофон Ала ал-Асуани „Синдромът на диктатурата“ (2020), която няма български превод. На български език е излязъл само прочутият му роман „Малък град в Кайро“ (2010, превод Надежда Розова), заради който го сравняват с Орхан Памук. А „българските препратки“ в случая са изключително интересни.
Зъболекар по образование, д-р Ал-Асуани надява бялата престилка и се заема с описанията си на диктатурата. За него диктатурата е болест. Затова решава да изучи симптомите ѝ, да диагностицира причините за нея.
Представете си диктатурата като болест, представляваща сериозна заплаха за човечеството. Ако е така, човечеството трябва да бъде лекувано. Каква обаче би била първата ѝ симптоматиката – онова, което се появява едновременно и у народа, и у диктатора?
За Ал-Асуани отговорите се крият в близкоизточната орбита на диктаторите – типологиите между Муамар Кадафи и Садам Хюсеин, между Гамал Абдел Насър и Хосни Мубарак, без да забравя централноафрикански феномен като Жан Бедел Бокаса. За европейците орбитата на диктатурата неизменно би се насочила другаде – към Путин, Лукашенко и Ким Чен Ун, без да забравяме „образците“, потопили в морета от кръв историята на ХХ в. – Хитлер и Сталин, Ленин и Мусолини.
Но които и да са имената, историческите специфики и отделните обстоятелства, всеки модел на диктатура – от зараждането си до своя край – има своите общи черти, описвани още в класически изследвания на тоталитаризма (Хана Аренд, Реймон Арон, Карл Фридрих, Ален Безансон):
Първо, диктаторът е силният и харизматичен водач, който ненадейно излиза на сцената. Той може да е военен, човек от службите или полуполитик (олигарх) от „нов тип“ (някое „ново начало), или пък комбинация от изброените възможности. Важното е, че в даден момент „сам“ започва да въплъщава държавата и целите институции, така че разделението на властите престава да е потребно.
Второ, диктаторът е лечител на „болната демокрация“. Преди да се появи той, тя се „гърчи“ пред очите на всички: слаби и нежизнеспособни правителства, парламентарни разроявания и поредица от избори, които не водят доникъде. Хората са отчаяни и направо не знаят какво искат. Той обаче (с вдигнат юмрук или със снимка пред герба) овладява ситуацията и така се насажда „стабилност“.
Трето, въпросната „стабилност“ обаче е крехка, тя не превръща автоматично авторитарната ситуация в диктатура. Тогава идва ред на „голямата конспирация“. Без нея диктатурата е невъзможна. „Врагът“ се е просмукал отвътре и неговите пипала са навсякъде. Затова нищо не върви, всички са едни срещу други, държавата е блокирана и е в упадък. Трябва „голяма чистка“ (етническо, класово или идеологическо прочистване, въпрос на избор). Свиква се някакъв „форум“ – партиен конгрес или парламентарна комисия, – който извайва „образа на врага“, заклеймява го, низвергва го в очите на масите и го предоставя на техния линч. Изкупителната жертва е намерена. Оттук нататък всичко тръгва по мед и масло.
Четвърто, появява се и фигурата на „добрия гражданин“, когото диктатурата прославя и дава за пример. Това е „ординерната личност“, предпочела тираничната „стабилност“ пред несигурната промяна, чиито лични страхове и липса на надежда консолидират авторитарния режим.
Есето на д-р Ал-Суани призовава да насочим вниманието си преди всичко към този „гражданин“, защото това е патогенният агент на диктаторското заболяване. Което означава да обърнем огледалото на анамнезата към „самите нас“, към масите, които правят историята, заради липсата им на резистентност спрямо диктатурите.
Защото според проучване на „Фрийдъм хаус“ от над 8 млрд. жители на света близо 40% са лишени напълно от политически свободи, а 25% разполагат само частично с такива. При това тенденцията клони не към нарастване на свободите, а към тяхното постъпателно ограничаване.
В името на какво? На нарастващата „стабилност“ и борба с „враговете“? На „доброволно робство“.
Последният термин ме подсеща за малко познатия у нас трактат „Размисъл върху доброволното робство“ на френския философ Етиен дьо ла Боеси, отишъл си съвсем млад през XVI в. В книгата си той настоява, че свободата е естествена предразположеност у всяко живо същество. Даже животните се раждат свободни и със зъби и нокти отстояват това свое право. Човешките същества също се раждат равни и свободни, но неясно защо често се отказват от това свое право, преотстъпвайки свободата си на тирани. Те приемат да живеят под закони, наложени от същите тези деспоти.
А нали тиранът е индивид също като самите нас? И Етиен дьо ла Боеси надълго и на широко доказва, че тиранът отнема нашата свобода само защото хората, по една или друга причина, му я връчват в ръцете. Така възниква тиранията (диктатура) – когато управникът престава да бъде политик под санкцията на закона, а съсредоточава в ръцете си цялата власт, армията и службите, след което смазва политическата опозицията (каквато и да е тя), заличава каквито и да са форми на обществено несъгласие. Самият Ла Боеси използва един доста интересен образ за установяване на тиранията (диктатурата). Според него тя силно наподобява обяздването на коня. Отначало конят е свободен и вироглав, той хвърля ездач след ездач, изправяйки се на два крака, но постепенно силите му секват и започва да се омаломощава. Тогава идва „ездачът“, който го обяздва с помощта на камшик и на шпорите. Така свободният някога кон свежда гордо вдигнатата си преди глава и при всяко „убождане“ с шпорите поема в исканата от „водача“ посока.
Поколения наред, пише Ла Боеси, подобно на конете, вървят натам, накъдето ги поведат. Те сякаш са забравили „другото“, какво е било „преди“. Но винаги се намират шепа „несъгласни“, които може и да не познават свободата, но могат да си я въобразят. Тогава тиранинът пада и всичко започва отначало. Независимо каква е „машината за подчинение“ на диктатора и ресурсът му да „убеждава“ (старите и нови медии).
В политическото есе на Ал-Суани открих обаче друг любопитен паралел – между съдбата на британския премиер Чърчил и тази на египетския диктатор полковник Гамал Абдел Насър, над който не бях се замислял.
Уинстън Чърчил е героят, който в очите на милиони британски граждани олицетворява победата над нацистка Германия. В някакъв смисъл той е човекът, опълчил се срещу Хитлер, доколкото в един немалък отрязък от време Обединеното кралство само води битката срещу Хитлер и неговите съюзници (в чийто лагер отначало е и СССР след пакта Молотов-Рибентроп). Но Втората световна война приключва, през 1945 г. има избори и Чърчил ги губи. Става ясно, че британците смятат, че не е задължително човекът, водил ги през войната, да ги води и през мира. Те искат друга политика в мирните години и гласуват доверие на лейбъриста Клемент Атли. Така е в демокрацията, където смяната във властта е правило, а не трагедия.
Съвсем друго е при диктатурата. И египетският писател разказва свой детски спомен от Шестдневната война през 1967 г., когато арабските държави воюват срещу Израел. Войната започва на 6 юни и предизвиква „национален изблик“ в Египет. Дори неговият баща, известен писател с леви убеждения и отявлен противник на Насър, заявява, че този път е на страната на диктатора. Радиоточки в Кайро пускат военни маршове от зори и четат триумфални комюникета от фронта: „Свалени са 23 израелски самолета… още 46… още 87…“. Десетгодишното момче превежда тези съобщения на своята съседка, италианката Марта, която не знае арабски. Тя му казва с вълнение в гласа: „Чуй, моето момче, правителството ви лъже! Преживяла съм Втората световна война, невъзможно е толкова самолети да бъдат свалени в един ден!“. Детето възмутено ѝ отвръща, че тя е лъжкиня, то вярва на Насъровата пропаганда, подобно на египетския народ.
На третия ден египтяните с потрес разбират, че именно тяхната страна иска временно примирие и внася искане в ООН с молба да се разреши конфликтът. Това е шок, подобен на огромно земетресение, поражение, от който египетското общество с мъка се отърсва до ден днешен. На 9 юни, четвъртия ден, става ясно, че Израел печели войната и завзема Синай, Западния бряг, Голанските височини, Газа и Източен Йерусалим. Всичко това предрешава днешните спорове да има или да няма палестинска държава.
И какво се случва тогава в Египет? В ситуацията на катастрофа държавният глава и „водач“ полковник Насър няма как да не направи обръщение към нацията. Той се явява по телевизията, видимо съкрушен. Диктаторът заявява, че Египет е станал жертва на „глобална конспирация“ от страна на колониалните сили и едва накрая, с половин уста, допълва, че е готов да поеме своята „част от отговорността“. И чака решението на египтяните: да остане на власт или да продължи да служи на страната си като прост войник. Още преди да завърши речта си, милиони египтяни излизат на улицата, за да го молят да остане – те не си представят живота без своя „водач“, без „пълководеца“, отвел ги към пълно поражение, което впоследствие започва да се представя от пропагандата едва ли не като „стратегическа отстъпка“ и даже „победа“.
Така Гамал Абдел Насър остава на власт до смъртта си. Така и множество други диктатори (от Путин през Лукашенко до Кин Чен Ун) продължават да „побеждават“ и все са на власт.
Което е целта на диктаторите и тук всичко е ясно. Трудно е да си отговорим защо хората разрешават да бъдат „обяздвани“, защо абдикират от демокрацията и доброволно се отказват от свободата си. Защо отделният човек, както пита Кант в „Що е Просвещение?“ (1774), все не намира сили да напусне „виновното си малцинство“. Това е въпросът.
