Откъс от най-известното съчинение на папа Григорий Велики, изданието е на Фондация „Комунитас“, преводът – на Цочо Бояджиев

Св. папа Григорий Велики (Двоеслов) (ок. 540–604) е провъзгласен за един от големите учители на Западната църква, паметта му се тачи и от католици, и от православни. Административните му умения привличат вниманието на папа Пелагий II (579–590), който го изпраща като папски апокрисиарий (представител) в двора на византийския император Маврикий (582–602). По време на престоя си в Константинопол дякон Григорий създава около себе си монашеска общност, черпейки от византийския духовен опит. Когато мисията му в Константинопол завършва, Григорий е повикан обратно в Рим от папата и става негов личен секретар. След смъртта на папа Пелагий II по време на епидемия от чума Григорий е избран единодушно за негов наследник на 3 септември 590 г. Налага се като добър пастир, известен с опитите си да обърне към християнската вяра младите народи, нахлули в тогавашна Европа: вестготи, франки, саксонци, брити. И тъкмо заради тези успехи той получава и прозвището Gregorius Magnus (Григорий Велики). В продължение на цели три години (598–601) папа Григорий води преговори и с лангобардския крал Агилулф (591–616) и накрая постига траен мир. Той пише „Нравствени поучения върху Книга на Йов“ (в 35 книги), оказали огромно влияние върху моралното богословие през Средновековието, двадесет и две проповеди върху Книгата на пророк Йезекиил, четиридесет беседи върху Светото Евангелие. Но остава в историята с „Диалози или беседи за живота на италийските отци и за безсмъртието на душата“ – книга, обновила християнската агиография, значима и в западната, и в източната традиция. Прозвището му „Двоеслов“ е буквален превод на гръцкото Διάλογος, което означава „Беседа“ или „Диалог“. Книгата е изградена под формата на разговори между двама събеседници – по-рядко питащия дякон Петър и пространно отговарящия Григорий. Написването на „Диалози“ е датирано в третата година от неговия понтификат, между юли 593 г. и ноември 594 г. От особено значение е книга IV, често публикувана и отделно, която ще откриете изцяло в това издание. В нея папа Григорий Велики се спира на важни богословски теми (за пътя на душата към отвъдното и за Страшния съд, за ада и освобождението на душите с помощта на светата Евхаристия).

„Диалози за чудесата“, св. папа Григорий Велики (Двоеслов), превод от латински Цочо Бояджиев, предговор и редакция Тони Николов, дизайн Надежда Олег Ляхова, изд. Фондация „Комунитас“, 2026 г.

Глава LVIII

За силата и тайнството на Спасителната жертва

Впрочем винаги е редно да мислим, че е по-безопасно човек сам да върши добро приживе, нежели да се надява това да става чрез други след смъртта. По-блажено е да си тръгнем от този свят свободни, нежели да търсим свободата, когато сме вързани. Ето защо, колкото по-ясно виждаме изтощението на сегашния век, толкова повече трябва да го презираме с цялата си душа, всеки ден да принасяме Богу в жертва сълзите си, всеки ден да приемаме Тялото и Кръвта Христови. Защото единствено тази жертва спасява душата от вечната погибел; тя тайнствено възобновява за нас смъртта на Единородния, Който „веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него“ (Рим. 6:9). Но бидейки безсмъртен и нетленен сам по Себе Си, Той се принася в жертва за нас в тайнството на светата Евхаристия. Защото в нея приемаме тялото Му, споделяме плътта Му за спасението на народа, кръвта Му изтича вече не от ръцете на неверниците, а в устата на вярващите. Нека размислим какво е тайнството, което винаги ще ни напомня за страданието на Единородния Син за нашето спасение! И кой от нас, вярващите, може да се съмнява, че в самия час на Жертвоприношението чрез гласа на свещеника се отварят небесата, ликовете на ангелите присъстват в това тайнство на Иисуса Христа, висшето се съединява с низшето, земното с небесното, и от съединението между видимото и невидимото се получава едно цяло?

Глава LIX

За сърдечното съкрушение по време на светото тайнство и бодърстването на ума след причастяването

Само че, когато извършваме тайнството, трябва да принасяме себе си в жертва пред Бога със сърдечно съкрушение; извършвайки тайнството на Страстите Господни, трябва да подражаваме на онова, което вършим. Тайнството ще е истинска жертва пред Бога за нас, когато сами станем жертва. Трябва обаче да се стараем и след молитвата да съхраним, доколкото ни позволява Божията милост, душата си в нейната сила и здравина, та последващото лекомислие да не разруши силите, за да не припълзи до сърцето суетното себевъзвеличаване и душата да не загуби ползата от причастяването чрез небрежното лекомислие. Така Ана успяла да получи това, за което се молела, понеже след плача запазила здрава душата си. За нея е писано: „Лицето `и не беше вече печално“ (1 Царств. 1:18). Затова Бог не забравил какво е поискала и не я лишил от желаното.

Глава LX

За опрощаването на чуждите грехове, за да бъдат простени и нашите

Трябва да знаем също, че справедливо моли за опрощение на греховете този, който сам преди това е простил сторените спрямо него грехове. Защото, както казва Истината, не се приема дар, ако преди това не се прогони враждата от душата: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (Мат. 5:23). Оттук можем да разберем, че ако дарът опрощава вината, особено тежко провинение е враждата, заради която не се приема и самият дар. И тъй, длъжни сме да се обръщаме духом към ближния, колкото и далеч от нас да е той и каквото и да има против нас, да подчиним душата си нему, да го умилостивим чрез смирение и благосклонност, та и Създателят ни, приемащ заради вината дар, да опрости греховете ни, щом види сърдечната ни благонамереност (срв. Мат. 18:27). Истината свидетелства, че слугата дължал десет хиляди таланта, но се разкаял и тогава Господ му опростил целия дълг; ала понеже този човек не опростил дълга на другаря си в размер на сто динария, наредено било да му бъде отнет и опростеният му по-рано дълг. От тези думи ясно се вижда, че ако не прощаваме от все сърце сторените против нас грехове, от нас отново ще се изисква това, което за голяма наша радост ни бе простено заради разкаянието ни. И тъй, докато все още позволява времето, докле Съдията търпи и Изпитващият сърцата ни очаква да се обърнем, нека сълзите смекчат ожесточеното ни сърце и да изпитаме благосклонна любов към ближния. Уверено ще заявя, че нямаше да се нуждаем след смъртта си от Спасителна жертва, ако още преди смъртта си бяхме принесли себе си в жертва на Бога.