Изобилието от паметници няма да отговори на въпроса каква отговорност има професионалната гилдия на юристите за изработването и прилагането на антиеврейското законодателство в България…
Нестихващата вече десет месеца война на Русия срещу Украйна поставя пред всички ни най-важния от всички въпроси: как трябва да се държим? Но книги, описващи събития преди 80 години, и инициативи, честващи събития преди 80 години, поставят пред нас и друг въпрос: как бихме се държали тогава? Това отваря пред нас перспективите на диахронната справедливост.
Моралният универсализъм е трудно постижима задача и без друго, но тя е допълнително усложнена с оглед времена, в които не сме участвали непосредствено. Източник на остри спорове е дори дистанцията в пространството. И крилатата фраза на Лесинг, че не е нужно да си гледал как се готви една манджа, за да ти хареса, не дава решение. Защото в мигове на разминаване вярващи и невярващи не просто си спомнят, но и се уповават на казаното от Христос: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък“ (Иоан 8:7), или: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1). Само че тази максима има друга стойност, когато е написана на 25.05.1943 г. в телеграма от митрополит Стефан до Цар Борис III: „Не гони, за да не те гонят“[1]. От своя страна, въздържането от действия само по себе си създава проблем. Затова Кант формулира императива си като позитивен: „Действай така, щото…“. А дори в ситуация и на безизходица Адорно запазва позитивния характер на повелята: „В състояние на тяхната несвобода Хитлер наложи на хората един нов категоричен императив: така да устроят своето мислене и действие, че Аушвиц да не се повтори, да не се случи нищо подобно“. И така, има ли някаква универсална сърцевина на морала, която пронизва всички времена?
Сол Фридлендер повдигна въпроса за непредставимостта на човешките злини, които въпреки всичко са се случили. Независимо от дистанцията спрямо фактите, независимо от научната им реконструкция, ние не разполагаме с познавателни сили да си представим форми на ужас, които сме преживели или сътворили. Тази донякъде парадоксална идея има своето по-приемливо обяснение, че можем да сме участници или наблюдатели на събития, инициирани от хора, които не можем да си обясним, които ни изглеждат безсмислени, безцелни или самоцелни, безпричинни или безоснователни. Особено ако са болезнени и зли, никоя дистанция няма да ги направи по-приемливи, никой детайл няма да доведе до проумяването им. Те отварят бездна под краката ни, която постоянно ще буди нашето морално безпокойство. За тях никога няма да можем да кажем: нямало е избор. В такава екстремна ситуация единственото правилно решение са сякаш думите на Христос, изречени като забрана.
Само че историографията – по самата си същност – не може да е негативна. Тя може да допринесе за забрава само ако прекомерно акцентира върху едни факти или интерпретации за сметка на други, които упорито премълчава или хитро фалшифицира. В този смисъл тя волю-неволю се доближава до позитивните формулировки на принципите на за своето поведение. Което съвсем не значи тези повели да са морални, още повече императивни. Историята не бива да е сама морален или юридически съдник, въпреки че може да допринася за правилността на моралните или юридически присъди. Тя обаче има своята отговорност към поколенията, които не са преживели миналото, но пък са нейни адресати. И в това е нейната огромна отговорност. От една страна, тя не може и не бива да поучава по-късно родените как би трябвало да са се държали някога. Затова пък, от друга страна, може да сравнява поведението на отделни представители на по-старите поколения и да прави видни алтернативи на действие, за да държи будно съзнанието за избор. По този начин тя може да подпомага по-новите поколения как биха могли – но и как би трябвало – да се държат сега и занапред. Това, струва ми е, е ключовият момент на диахронната справедливост.
I.
Две книги от последните месеци ни връщат по морално тревожещ начин към събития от 1942 и 1943 година: едната на Надеж Рагару – „И българските евреи бяха спасени“. История на знанията за Холокоста в България, другата на Ивайла Александрова – Оловна тишина. Историята на един разстрел. Казаното по-горе се отнася най-вече за тях. Но богатството на двете книги изисква много време и сили да се преценят ефектите им върху рецепцията и себеразбирането на поколенията, които ги четат и ще ги четат. Затова пък една друга инициатива налага спешна реакция. Давам си сметка, че натискът на времето ме кара да пиша за нея припряно. Затова след оценката ѝ ще се опитам да подходя към нейната алтернатива по друг, по-уравновесен начин.
II.
В дните на премиерите на двете книги шестима съветници от Столичния общински съвет внесоха предложение СОА22-НЦ62-827(1)/ 08.12.2022 г. за поставяне на „Паметник на юристите-спасители на българските евреи“. В мотивите на предложението се казва: „Значителна част от българското общество застава в защита на своите сънародници евреи – Българска православна църква, професионални гилдии, отделни лица, в името на общочовешки принципи. Особена роля в това заемат българските юристи. Много съдии, прокурори и други магистрати в свое лично и професионално качество, често рискувайки позициите, които заемат, застават в защита на еврейското население, като се обявяват против антиеврейското законодателство и подготвяната депортация“.
Възложители на проекта са „Асоциация на прокурорите в България и Камара на следователите в България“. Мястото – площад „Възраждане“. Предвижда се изписване на имената на неизвестен брой юристи-спасители на „български, иврит и английски“.
Никой не се е постарал да обясни с какво английският език, официален език най-вече на страна извън ЕС, е заслужил тази чест, по какво имената на английски се отличават от тези на немски. Но това са незначителни забележки.
По-сериозният проблем е в изтъкването на „професионални гилдии“ като защитници на „своите сънародници евреи“, „популяризирането и изявата на благодарност към делото на българските юристи, помогнали за спасяването на евреите от Холокоста, и техните заслуги за защита на принципите на хуманизма, толерантността и справедливостта, а по този начин и националното ни достойнство“. Кой изразява благодарност с този паметник? Столичните общинари? Софиянци? Българският народ? Вече посочих, че в текста на предложението са изброени като защитници: „[някаква неопределена] Българска православна църква, професионални гилдии, отделни лица“. Излиза, че защитници благодарят на помощници в спасението. А другите вероизповедания не правят нищо. Но още по-тревожно е, че самите спасени са индиферентни, сякаш дори неблагодарни. Нищо не подсказва какво мислят евреите у нас и по света за инициативата на българските прокурори и следователи да накарат столичните общински съветници да благодарят на тяхната професионална гилдия, че покрай опазването на хуманизма, толерантността, справедливостта и националното достойнство спасили и сънародниците си евреи.
Няма да ме изненада, ако догодина поникнат още паметници в чест на професионални гилдии-спасители и дори на гилдии-професионални спасители. Защото благодарността ни е не просто в изобилие, но сякаш е безгранична. Затова предпочитаме монументите вместо мемориалите. И сега става ясно защо на „указателната табела“ към предходния паметник на спасителите списъкът на заслужилите завършва с „и др.“. Навярно така ще завърши и списъкът на новия, чието съдържание инициаторите държат, естествено, в следователска тайна. Той ще е продължение на политиката на господстващ етатизъм за сметка на и без друго немощното гражданското общество, чиито протести биват окарикатурявани от медии, отказали се отдавна от ролята си на резонираща почва за смислени публични дебати. Нима е случаен фактът, че групите на юристите-спасители включват само магистрати? Значи ли, че евентуални спасители адвокати или преподаватели по юридически дисциплини ще трябва да поизчакат за друг паметник?
Изобилието от паметници няма да отговори на въпроса каква отговорност има професионалната гилдия на юристите за изработването и прилагането на антиеврейското законодателство в България, за лишаване от всякакво гражданство на най-близките роднини на сънародниците ни евреи, което довежда до „вдигането“ и откарването им в пещите, за отнемането на еврейско имущество, за принуждаването на мнозинството наши сънародници евреи да извършват каторжен труд, да носят като дамга жълти звезди.
Нашите еврейски сънародници ще продължат да са безгласна буква, чисти обекти (от и без друго простия материал на народа). И за да узреят, ще трябва да гледат през прозорците на културния си дом паметника на благодарност, каквато хич не им минава през ума, благодарност към спасителите, съумели да жонглират със законите в името на изконни човешки ценности. Но и ние, останалите граждани на родината, ще имаме възможност пред този паметник като пред знак за световно събитие постоянно да си припомняме, че за българския юрист законите не са никаква пречка, той винаги е можел – преди и след Девети, както и след Десети – да ги финтира. В бъдещето ни професионалната гилдия ще продължи да вее знамето, на което пише: „И да ги хванете, ние ги пускаме“! Въпросната гилдия само мнимо е съучаствала в антихуманното законотворчество и неговото прилагане, за да заблуди Хитлер. Ейн, цу цвайн, цу дрън! Историческият жест на площад „Възраждане“ и занапред ще свидетелства, че гилдията на юридическите джедаи е по-силна както от хаоса, така и от реда.
Години наред като студент съм живял в този район. Четиридесет години не мога да открия снимка от Ючбунарската синагога, нито белег и следа от съществуването ѝ. А някога, на 24.05.1943 г., тръгвайки от нея, наши сънародници евреи са направили усилие сами да възроптаят срещу униженията, сами да допринесат за спасението си. Навярно за да не вършат такива недообмислени своеволия, които ги излагат на опасност, и властта да осъществи плановете за спасението им, родната полиция ги е набила, а най-вироглавите и въдворили, за да им дойде акъл в главите. Камуфлажният бой заблудил дори радио „Лондон“, което така или иначе не е схванало, че България води само символична война с Великобритания.
III.
Трябва ли да приемем, че енигматичната същност на българското спасение е непостижима, особено ако го гледат отстрани, дори за нашенци. Да вземем Цветан Тодоров.
В книгата си На предела от 1991 г., публикувана у нас през 1994 г., Цветан Тодоров сравнява две въстания във Варшава – това в гетото от 1943 г. и другото от 1944 г. Прави това върху канавата от добродетели, които са безспорни в много системи на етиката – героизма, достойнството, грижата, състраданието. Упреците му срещу героизма са забележителни. Героите предпочитат идеала пред действителността и за героите не е безусловно да обичат човека, дори в свое лице. Тази позиция той преоткрива в изказвания на варшавски въстаници от 1944 г. За тях Варшава и Полша въплъщават нещо обожествено, сливащо в едно любовта към майката и Божията майка, към родината и западната цивилизация, заплашени от варварството, идещо от Изток и от Русия. Затова съпротивата им е удържане на последния бастион на цивилизацията, саможертва на 2000 човека в името на идеала, а не толкова на живота. Защото са можели да избират.
Противно на това въстаниците от гетото не са избирали между живота и смъртта, а сякаш между това как да умрат. Само че, смята Тодоров, те са предпочели вместо героизма достойнството. То, достойнството, проличава не в преследване на абстрактни идеали, а в преценка на собственото поведение и в отношението към близките, към конкретни хора, в съпротивата ние и те да не бъдем унижавани. Никой не бива да бъде инструментализиран дори в името на идеали. В тази връзка Тодоров повдига и деликатната тема дали саможертвата на светци не е в името на вярата, а не на хората, дори когато тези хора оцеляват. Дали достойнството не може да премине в самодостатъчност, присъща на нарцисизма. В грация, както смята донякъде и Шилер. Моралната стойност на достойнството, твърди Тодоров, е във връзката му с грижата. На всичко отгоре това е трудна нагласа, балансираща между солидарността към групата и милосърдието към анонимния срещнат.
Ще оставя настрани въпроса дали решението на Цветан Тодоров е убедително докрай. То обаче ми дава основание да открия друго разбиране за съпротивата и за спасението.
Герои имаме предостатъчно, нека поне веднъж уважим опитите на слабите да покажат, че не искат да живеят в унижение.
Ако диахронната справедливост отваря най-вече перспективите на бъдещето, нека преценим, хвърляйки поглед към случилото се преди 80 години, какви паметници ни трябват и как би трябвало да се държим занапред.
18.12.2022, Ханука
Проф. дфн Стилиян Йотов е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ в катедра История на философията. Автор на книгите: Въведение във философия на правото (1994), Справедливост и респект (2001), Етика и мултикултурализъм. Градивни елементи и скици (2003), Равенство и егалитаризъм, Опит за осмисляне на социалната държава (2004), Хабермас и претенциите на автономията (2006). Превежда от немски Хабермас, Адорно, Хоркхаймер.
––––––––––––
[1] Хананел, А., Свидетелски показния пред VII състав на Народния съд, с. 810.
