Тихомир Щ. работеше в една много строга агенция. Той трябваше да преглежда, да сортира, да класифицира, да прецизира и да сигнализира. Работата го изпиваше. От постоянното взиране в екрана на компютъра главата го щракаше, очите му туптяха, а сърцето му от време на време се премяташе в гърдите като гимнастик на лост. И един ден той не издържа. На обяд се обади на шофьорите, поръча долу да го чака служебната кола, един джип БМВ петица с джеймсбондовски номер, слезе с асансьора, качи се на колата и поръча да го закарат вкъщи. Но по пътя размисли. И слезе на километър от дома си. Беше решил да се разходи малко пеш.
Денят беше слънчев и топъл, един от онези есенни дни-подаръци, чиято броеница нерядко украсява началото на октомври. Чак сега Тихомир Щ. забеляза, че листата на дърветата още не са окапали, че по улицата още вървят момичета с голи загорели крака, че по околните пейки са насядали пенсионери и дори опадалите им зъби не загрозяват смеха им.
Слънцето приятно топлеше гърба му, сякаш на плещите му беше легнала котка и Тихомир Щ. усещаше как схванатото му тяло искрено му благодари за тази бавна разходка. Дори в главата му изплува следната закачка: Разходката на един кламер. Шегата със самия себе си приятно се разнесе на весели мехурчета из вените му и забоде лека усмивка в крайчеца на устните му. За капак на една празна пейка той видя забравено плюшено мече. Мечето гледаше учудено и леко обидено и на врата му имаше завързана червена папийонка. Мечето вече съвсем го развесели, направо го разкисна, той го взе и го стисна под мишница. И продължи да върви така чак до масичките на кафенето, разположени на тротоара. Тук той дръпна един стол и седна, за да се погрее още малко на слънцето и да позяпа наоколо. Интересна работа, това кафене беше на метри от кооперацията, в която живееше, а той го виждаше за пръв път.
От кафенето излезе млада гъвкава сервитьорка, дойде до масата му и застана пред него с ръце отзад в очакване на поръчката. Тихомир Щ. си поръча кафе и изпроводи с поглед гъвкавата снага на момичето.
След малко кафето му пристигна, в красива чашка, с две пакетчета захар, бисквитка и късметче в чинийката. Той внимателно изсипа захарта, разбърка с лъжичката и се облегна на стола. Една щастлива оса като златна искра прелетя край кафето му и той със завист проследи безгрижния ѝ полет.
После вдигна чашката, допря устни до ръба ѝ и отпи. Край него по тротоара минаха момченце с баща си, той с голяма тротинетка, а то – с малка. Това първо го развесели. Но после изведнъж се сети за своя баща, който сега живееше в един старчески дом в Княжево и вече изобщо не го познаваше. Имаше опасност доброто му настроение да помръкне и той бързо превъртя лентата напред в годините. И намери, каквото търсеше. И щастливо погали мечето под мишницата си. И той навремето, като малък, беше получил едно такова мече от баща си. И то във времената, когато такива плюшени мечета изобщо не се срещаха често. Баща му беше ходил в командировка в чужбина и оттам му донесе за подарък плюшено мече. Той веднага го кръсти Мечончо и години наред вечер, преди да заспи, му доверяваше тайните си.
Сетне Тихомир Щ. протегна едната си ръка и взе късметчето. Измъкна целулоидната шайбичка от тясното ролце хартия и я разгъна. Прочете текста, прочете го още веднъж. И стана сериозен.
Прочете текста за трети път. Взе джиесема и се обади на шофьора. Каза му да се върне и да го вземе. Това трябваше да се провери. Кой печата тези късметчета, кой измисля тези надписи. Това трябваше да се разнищи. Това беше диверсия срещу държавата.
Колата пристигна и Тихомир Щ. се качи вътре. Шофьорът хвърли един незабележим поглед към мечето под мишницата му, но не каза нищо.
На късметчето пишеше: „Когато един смешник забавлява народа, това е комедия. Когато същият този смешник води народа – трагедия…”
