Начало Идеи Гледна точка Диверсия
Гледна точка

Диверсия

4496

Тихомир Щ. работеше в една много строга агенция. Той трябваше да преглежда, да сортира, да класифицира, да прецизира и да сигнализира. Работата го изпиваше. От постоянното взиране в екрана на компютъра главата го щракаше, очите му туптяха, а сърцето му от време на време се премяташе в гърдите като гимнастик на лост. И един ден той не издържа. На обяд се обади на шофьорите, поръча долу да го чака служебната кола, един джип БМВ петица с джеймсбондовски номер, слезе с асансьора, качи се на колата и поръча да го закарат вкъщи. Но по пътя размисли. И слезе на километър от дома си. Беше решил да се разходи малко пеш.

Денят беше слънчев и топъл, един от онези есенни дни-подаръци, чиято броеница нерядко украсява началото на октомври. Чак сега Тихомир Щ. забеляза, че листата на дърветата още не са окапали, че по улицата още вървят момичета с голи загорели крака, че по околните пейки са насядали пенсионери и дори опадалите им зъби не загрозяват смеха им.

Слънцето приятно топлеше гърба му, сякаш на плещите му беше легнала котка и Тихомир Щ. усещаше как схванатото му тяло искрено му благодари за тази бавна разходка. Дори в главата му изплува следната закачка: Разходката на един кламер. Шегата със самия себе си приятно се разнесе на весели мехурчета из вените му и забоде лека усмивка в крайчеца на устните му. За капак на една празна пейка той видя забравено плюшено мече. Мечето гледаше учудено и леко обидено и на врата му имаше завързана червена папийонка. Мечето вече съвсем го развесели, направо го разкисна, той го взе и го стисна под мишница. И продължи да върви така чак до масичките на кафенето, разположени на тротоара. Тук той дръпна един стол и седна, за да се погрее още малко на слънцето и да позяпа наоколо. Интересна работа, това кафене беше на метри от кооперацията, в която живееше, а той го виждаше за пръв път.

От кафенето излезе млада гъвкава сервитьорка, дойде до масата му и застана пред него с ръце отзад в очакване на поръчката. Тихомир Щ. си поръча кафе и изпроводи с поглед гъвкавата снага на момичето.

След малко кафето му пристигна, в красива чашка, с две пакетчета захар, бисквитка и късметче в чинийката. Той внимателно изсипа захарта, разбърка с лъжичката и се облегна на стола. Една щастлива оса като златна искра прелетя край кафето му и той със завист проследи безгрижния ѝ полет.

После вдигна чашката, допря устни до ръба ѝ и отпи. Край него по тротоара минаха момченце с баща си, той с голяма тротинетка, а то – с малка. Това първо го развесели. Но после изведнъж се сети за своя баща, който сега живееше в един старчески дом в Княжево и вече изобщо не го познаваше. Имаше опасност доброто му настроение да помръкне и той бързо превъртя лентата напред в годините. И намери, каквото търсеше. И щастливо погали мечето под мишницата си. И той навремето, като малък, беше получил едно такова мече от баща си. И то във времената, когато такива плюшени мечета изобщо не се срещаха често. Баща му беше ходил в командировка в чужбина и оттам му донесе за подарък плюшено мече. Той веднага го кръсти Мечончо и години наред вечер, преди да заспи, му доверяваше тайните си.

Сетне Тихомир Щ. протегна едната си ръка и взе късметчето. Измъкна целулоидната шайбичка от тясното ролце хартия и я разгъна. Прочете текста, прочете го още веднъж. И стана сериозен.

Прочете текста за трети път. Взе джиесема и се обади на шофьора. Каза му да се върне и да го вземе. Това трябваше да се провери. Кой печата тези късметчета, кой измисля тези надписи. Това трябваше да се разнищи. Това беше диверсия срещу държавата.

Колата пристигна и Тихомир Щ. се качи вътре. Шофьорът хвърли един незабележим поглед към мечето под мишницата му, но не каза нищо.

На късметчето пишеше: „Когато един смешник забавлява народа, това е комедия. Когато същият този смешник води народа – трагедия…”

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора