Книгата на Мария Калинова притежава един присъщ на модерната хуманитаристика странен и „опасен чар”. Чарът (както при всяка недосегаемост) е, че един въображаем спор между дисциплините, които биха претендирали за цялостни интелектуални права над нея, няма да приключи със съгласие. Oпасност от неразбиране крие педантичният прочит на „Детство и интелектуална история у възрожденските автори” не в интегралните категории на хуманитарното познание (като „човек-текст-време-култура…”), а според инструменталните рецептивни директиви на спорещите научни дисциплини, парадигми, „епистеми” и „проблемни сфери”. Без да ги изчерпваме, номинално те представят академичната история на българската възрожденска литература и журналистика, социологията на масмедиите, теориите на публичността, социалния контрол и „символичния капитал”, „историята на идеите”, културната антропология и т.н.
Книгата се доближава до един някогашен идеал на ранната литературоведска модерност от началото на ХХ в. – да се напише литературна история без авторски имена. Вместо тях главни герои да бъдат надличностните похвати на литературността. В случая герои на разказаната от Мария Калинова интелектуална история са идеи, текстове и социални жестове. Те открояват публичната възрожденска сфера като сцена, където се разиграва Кантовият философско-политически сюжет, режисиран по-късно от мислители като Т. Адорно, М. Хоркхаймер, Ю.Хабермас, М. Фуко, П. Бурдийо и др.
Сюжетът най-общо поучава, че Просвещението не е спонтанен и естествено предопределен процес. В него само малцина притежават способността да се самопросветят и да излязат от „детската незрялост”. И точно върху тях пада, от една страна, дългът да просветят другите, т.е. народа, а от друга – деликатната мисия да убедят властта и държавата, че си струва да приеме публично употребявания Разум като водач към спасителния изход от незрелостта.
Как се е изграждала модерната публичност през българското Възраждане? Каква е нейната предистория, плод на някакво „органично” национално развитие ли е тя, или на колеблив символичен „импорт”? Как една съвременна нейна интерпретация може да съчетава универсалните теоретични импулси за разбирането на публичността у Ю. Хабермас с работещ върху български реалии историзъм? Как познавателният принцип, изразен в известната формула за „историчност на текстовете и текстуалност на историята”, може да роди интегрален образ на Възраждането като българска културна епоха, в която „явното” с неимоверните духовни усилия и граждански саможертви на малобройни труженици на идеите и словото накрая триумфира над „приватното”, „тайното” и „интимното” в името на „общеполезното”? Доколко трансформацията от съсловно във функционално организирано общество извисява чрез „явното мнение” партикулярните интереси на семейството, рода, комшулука, еснафа и градеца до общите идеали за национална Църква, Просвета и Свобода? Доколко това се извършва най-вече по страниците на възрожденските вестници и сред просветения елит и доколко – в главите, думите и в практическите социални действия на повечето тогавашни българи, разискващи обществените дела из кафенетата, дюкяните, читалищата, литературните салони и хъшовските ханове? Кой, как, пред кого и с какъв успех изразява вербално колективните нагласи и интереси? Кога в България се появява социално признатата фигура на публичния светски интелектуалец в неговата роля като „интерпретатор на света и истината”? „Диво дете” или „див старец” е той според цивилизационната персонология на Просвещението? Спекулативните тонове в тези въпроси приземяват количествената реконструкция на някои реалии и социологически параметри, които условно очертават българските интелектуални елити от края на XVIII в. до 1878 г. Известни с нещо от биографиите си за този период остават 9702 българи, от тях 90% са учители и свещенослужители. Към 400 са жените учителки, близо 50 българки са авторки на публикувани в периодичния печат текстове. 126 са „вестникарите”, които най-често съчетават всички роли от издателя, редактора и кореспондента до коректора и печатаря. Делото им са увенчали 106 вестника; възрожденската библиография наброява 1800 отпечатани книги, има сведения за още стотина замислени, но неосъществени („погребани” по думите на Ив. Радев) текстове, включително и мистериозен роман от Хр. Ботев. Все още дискутирана като числа, проценти и демографско-социална стратификация, но несъмнено ниска е степента на грамотност. Нищо чудно няма в този факт, ако припомним, че бляскавата литература на Франция например от бляскавия абсолютистки век на Луи XIV би се радвала на потенциално абсолютна (т.е. невъзможна 100%-ова) читателска рецепция във своето съвремие само сред 2, 6% грамотно френско население.
Книгата на Мария Калинова успява да проникне отвъд тези енциклопедично известни дадености на българската възрожденска култура. „Детството…” убедително отговаря на всички рискове да се появи пред лицето на една авторитетна българска изследователска традиция и в интелектуалните условия на неограничаван от нищо интерпретаторски плурализъм. Това означава, че творби, които някога българските възрожденски автори са създавали еднозначно с ясните ценностни интенции и очаквани художествени резултати „да поучават”, „да просвещават”, „да будят”, „да бичуват” и „да зоват на бунт”, в наши дни заживяват особен живот сред многогласието на феминистки, (нео)психоаналитични, деконструктивистки, културноантропологични и други подходи, деклариращи оценъчна неутралност. Казано накратко, днес са еднакво „легитимни” и равноценни като интерпретаторски теми от Възраждането историята на черковната борба и налагането на часовника в градския бит; лириката на Ботев и епистоларните стилови конвенции в търговската кореспонденция; филологическата фантастика на Г.С. Раковски и „фемининните” стереотипи на меланхолията; историята на мистификациите и културата на емоциите… Тази ситуация е принципно различна от хегемонията на „големите” позитивистки, естетско-импресивни, народопсихологически, европоцентристки, идеологически, инструментално политизирани, тенденциозно историософски описателни модели и наративи от края на ХIX и целия ХХ век. Тук можем само да ги отбележим с емблематични заглавия на трудове и спорове през десетилетията като „книжовност или литература имаме до Ботев?”, „защо Възраждането е най-българското време”, „чий е Ботев?”, „има ли романтизъм в България?”, „от фолклор към литература”, „ускорено развитие”, „вечното завръщане”… Мария Калинова диалогизира с актуални и продуктивни концепции за възрожденската публицистика като „държавност преди Държавата” (на Здравка Константинова), но не забравя, че всеки интерпретаторски модел трябва да отразява действителните дилеми, пред които е заставал възрожденският българин. Независимо дали условно ще наречем така конкретна биографична личност или колективен исторически манталитет, какъв дескриптивен апарат и език ще изберем, Възраждането не може да бъде нито разбрано, нито описано извън драматизма на антитезите „гръцки, черковнославянски – или новобългарски”, „богатият или ученият”, „парите или науката”, „поучение или забавление”, „родното или чуждото”, „за рода или за Народа”, „модата или традицията”, „Русия или Европа”, „космополитният Град или Герганината градинка”, „просвещение или въстание”, „егалитаризъм или елитарност”, „Вярата или Разума”, „Цариград или Браила”, „Екзарх или Караджата”, „Венета или Отечеството”…
Мария Калинова обаче успява да види техния синтез в макрорамката на просвещенската концепция, която проследява в една – строго интелектуална! – биография на П.Р. Славейков, в противоречията и напреженията на обществения и литературния живот като тема на първите български масмедии, в едно издание – „Периодическо списание”, в дискурсивната кариера на понятия като „обществено мнение”, литератор”, „автор”, „критика”, в бурните дебати за преводната литература, за сатирата като морална политика, която прави частния интимен порок публичен и социален факт, и във възрожденската рецепция на разказа за „дивото дете” Каспар Хаузер. Неговата история някога поразява романтична Европа с раздвоеността между русоистката утопия за органичното превъзходство на „детството, дивака и незрелостта” над цивилизационната „поквара” и просвещенската вяра в „съзряването”. Впоследствие сюжетът за „дивото дете” и процеса на неговото рационално дисциплиниране поражда внушителна литература. Към нея прибавя нещо ново до наши дни всяка рефлексия върху въпроса „Що е Просвещение?”. В тази линия реконструкцията на възрожденския едновременно алегоричен и инструментален прочит на Каспархаузеровата съдба в книгата на Мария Калинова има особена ценност с паралелния анализ на друг „дивак” на българската възрожденска публичност – журналистът от в-к „Дунавска зора” Див дядо. Досега остават нерешени библиографските догадки около персоналната мистерия на псевдонима. Отвъд един сигурен топонимичен факт – името на шуменското село (по една знаменателна случайност Дивдядово е и родно място на културфилософа на Възраждането ни Тончо Жечев!), Див дядо озадачава най-много с идентификацията си като публичен социален говорител. Хр. Ботев веднъж го срива с убийствен сарказъм, друг път обаче хвали. Днес обаче в псевдонимния образ със сигурност може да се види появата на фигурата на критичния модерен интелектуалец с признаваното му право да сменя рязко морални позиции и езици, да пародира и да се самопародира, да шокира с взаимно отричащи се идеи и с конфликтни граждански жестове, да бъде човек на границите, дисонансите и крайностите.
„Детство и интелектуална история у възрожденските автори” е книга, ценна и с очертания от самата нея (в епистемологичния смисъл на К.Попър-Т. Кун) широк дискусионен кръг около своите тези, твърдения и аргументи. На първо място загатнат, но перспективен въпрос е доколко в интелектуалната среда на Възраждането постъпателната „прогресистка” вяра в силата на публичността е срещала съпротивата на алтернативната философско-политическа линия. Оценъчно положена още от Платоновия пренебрежителен термин за демократичната публичност като „театрокрация”, тази линия от Новото време нататък представят иначе различни и несъвместими мислители. Сред тях са рационалистът Бл. Паскал, духовните предтечи на тоталитаризма Хегел и Маркс, радикалният либерал Б. Констан, стъписаният пред американските феномени на пазарната демокрация, свободната преса и масовата култура френски аристократ Ал. дьо Токвил, класическият либерален утилитарист Дж. Ст. Мил и др. В писаното от тях личи или скептицизъм спрямо вътрешната рационалност на публичността и гражданското общество (знаменателно това твърдят Хегел и Маркс, което дава съвсем ясен отговор на наивното възклицание „но защо да виним тях за ГУЛАГ и Освиенцим?!”), или пък, искрено признавайки силата на публичността и общата полза от нея, рационалисти, консерватори и либерали обръщат критични погледи към някои негативни нейни ефекти като „приятна, но преходна власт на общественото мнение” (Бл. Паскал), „създаване не на истини, а на образи”, „не погрешна ръка, а прекалено силно оръжие”(Б.Констан), което може да доведе до още по-голям дефицит на рационалност в организирането на обществените дела, до популистка тирания на посредствеността, кича и безвкусицата в културата (дьо Токвил).
На второ място книгата на Мария Калинова подсказва и примамливи интерпретаторски решения върху жанровата система на възрожденската литература в категориите на публичността. Стихотворението „по повод” например, ключ към чието историческо разбиране като функционален жанр дадоха работите на Н. Георгиев, възниква в непосредствена връзка с дадено значимо обществено събитие (издаден султански ферман, тежка зима, откриване на ново училище, потеглила хайдушка чета и т.н.). В по-ограничена степен повод може да представлява и събитие, значимо в личен план, при което обаче равнището на „лично” в събитието зависи от личността в неговия център (Петко Славейков в „Не пей ми се” и Жестокостта ми се сломи” се прощава с поезията и с активната обществена дейност), но събитието предизвиква обществен и литературен отзвук („Пейте, Славейков!” от А. Пискюлиев, „Защо не съм Славейков” у Ботев) и става публично значимо събитие. Подобни напрежения между „приватно” и „публично” крият всички възрожденски литературни жанрове и паралитературни форми.
„Детство и интелектуална история у възрожденските автори” дава оптимизма, че можем да опишем тези форми модерно и да разберем какво са говорили на възрожденските българи, ако в интелектуален и граждански смисъл почувствуваме днес себе си като хора на съвременните идеи в хуманитаристиката и в политиката, но и като потомци на „дивите деца” и „дивите дядовци” от епохата на българското Възраждане.
