Когато чуваме модерния човек да казва, че „няма време“ (защото непрекъснато е зает с „дела“), трябва да си дадем сметка, че той всъщност ни заявява, че има само и единствено „време“ – време, което не му позволява да „има“ нещо друго, което не особено ловко той нарича със същата дума – „време“.
„Нямам време“ = “Имам (само) време“. Древните са разрешавали този парадокс, назовавайки времето, което „нямаш“, когато си пълен с време, и времето, което „те удавя“ в сгъстеността си, когато твърдиш, че „нямаш време“, с две различни думи. Онова „време“, с което е пълен модерният човек (който „няма време“), на латински се е означавало с думата negotium (най-общо – време на ангажимента, време, което ни обзема и държи с нерешените си възможности, тласкайки ни от миг към миг без пролука и без отдих). Напротив, „времето“, което същият този модерен човек, пълен с време, действително чувства, че „няма“, древните римляни са наричали otium и с него пък са обозначавали не тъкмо „свободното“ („празното“) време, но онова „време“ което намираш спокойно и дълбоко като планинско езеро, когато излезеш от неистовия бяг през дните и се спуснеш в котловината на душата си.
Но времето-negotium е и онова време, което е противопоставено на паметта, на „свястта“. И наистина ние всъщност сме „без свяст“, „нямаме време“ (otium), когато сме обзети от времето-negotium. Та нима не е вярно, че въобще „помним себе си“ (и значи имаме битие, идентитет) тъкмо когато сме поне отчасти оттеглени от вечно ангажиращото ни настояще, когато във времето, в което пребиваваме не сме само, не сме изцяло в него? Не е ли вярно, че поетическите видения, музикалните внушения, живописните инвенции ни спохождат като принципно извън-времеви? Сега, когато ги виждаме, долавяме, те все пак не са нито „сега“, нито „преди“, нито „после“. Те са просто „в себе си“. Но най-вече: не е ли вярно, че за да се о-помним, да се само-въз-помним е нужно непременно поне за малко да се оттеглим от „времето“ на часовете и минутите, в което винаги сме до някаква степен „в несвяст“? Ето, сега имам време – въздъхваш – и всъщност излизаш от „времето“, оставяш го да се изхлузи от теб и да те остави на теб самия в онова таинствено а-хронично място, наречено „твоята душа“. Тъкмо времето-negotium не ти позволява да намериш това място и непрестанно те гони от него – в себе си, където „се забравяш“ и „не си на себе си“.
Но всъщност „времето-negotium”, с което си пълен, когато казваш, че „нямаш време“, е винаги настоящо. То е „настоящето“. Съвсем погрешно е поради това вечността – въжделената и всякога недостъпна за нас в този свят вечност – да бъде уподобявана на „постоянно налично настояще“. Напротив, точно настоящето само по себе си е най-далеч от вечността. Много по-близко до нея, по парадокс, са „миналото“ (в паметта) и „бъдещето“ (в мечтата, във волята, в идеала). Защото и двете имат битие, докато настоящето е само възможност. Настоящето казва: днес, сега, в този момент може да се направи това или пък онова; ти можеш да сториш едно или пък друго и ти трябва да го направиш, за да възникне въобще една или пък друга действителност, каквато сега, в настоящето все още (или вече) няма. Но следователно именно не-действителността – постоянно бременната не-действителност на настоящето те тласка, боде те с остена си, натрапва ти „задачите“ си, които единствено има, като ти нарежда: прави, взимай, премествай, купувай, продавай, консумирай, тръгвай… И ето, обзет от тази постоянно бременна настоящост, ти се само-забравяш в нея, губиш свяст. Нужно е да излезеш от нея, да отпуснеш ръце, за да видиш: онова, което от възможност е станало действителност се покои около теб с дълбока и даваща ти опора стабилност (много по-присъща на „вечността“ от вечната нерешеност на настоящето); за да видиш: онова, което си положил (са положили) да бъде действителност – което ще-бъде, бъде-ще е, блести пред теб с искряща свобода (също много по-присъща на „вечността“ от вечно оседлалата те сиюминутност на настоящето). Но значи, за да си въобще „ти“ във времето, за да имаш „себе си“ във времето, за да си „на себе си“ в него (а не за да „нямаш време“, защото имаш само време) ти трябва да имаш по-скоро минало и бъдеще. Ако нямаш постоянно тези два „екстаза“ на душата (на екзистенцията), ако душата ти освен „ин-тенция“ няма още и – според терминологията този път на двама новоевропейски мислители, на Хусерл и Хайдегер – и „ре-тенция“ и „про-тенция“, ти чисто и просто имаш само време (а не душа) и затова усещаш, че „нямаш време“, че „не си на себе си“.
Всъщност, концентриран в настоящето, фасциниран от настоящето, имащ само настояще, модерният човек жестоко се лъже, въобразявайки си, че, отказал се да се грижи за миналото, да консервира миналото (да е „консервативен“) и да мечтае, да „строи утопии“, да си „създава илюзии“ – той е заживял така интензивно както никога. Защото най-сетне живеел настоящето, а не го проспивал (зацепен в миналото) или пропилявал (втренчен в бъдещето). Истината е, че днес живеят без свяст и всичко в живота им става по-кратко. Защото изразът „нямам време“ казва също и това, че „нямам много време“, „нямам дълго време“, че всичко е „ей сега – много кратко“.
* * *
Не ни ли се струва, че в днешния свят на свръхконцентрираност в „настоящето“, на нечувана изпълненост с negotium – поради което „нямаме време“ – се е изгубил и вкусът към битието на света, който ни заобикаля?
Нека обърнем внимание, че изразът „нещо се прави, за да бъде“ има различно значение от израза „нещо се прави, за да ползва“. Защото, преди всичко, за да „бъде“ (каквото и да било), нему трябва да е осигурено „бъде-ще“, пребивавайки в което то да натрупва „минало“ и така именно „да бъде“. И ето, аз твърдя, че по-рано градовете, домовете, обществените сгради и дори магазините и ресторантите се строяха и откриваха не просто, за да „се ползваме“ от тях, не за да „удовлетворяват те определени наши нужди“ („нуждата“ е винаги сегашна, настояща), но и – чисто и просто – за да „ги има“, за да бъдат. Осмелявам се (съвсем интуитивно) да утвърдя, че нашите непосредствени предшественици в Европа се отнасяха към правеното в настоящето като към нещо (непременно) имащо-бъдеще, т. е. като към нещо, което се прави освен за да „ползва“, още и за да „бъде“. В самия акт на „правенето“ (построяването на здание, основаването на „предприятие“ и т. н.) е бивала иманентно вписвана интенцията направеното „да бъде“. Което пък означава, на него да му бъде дадено да придобие минало. И това е така, защото то въобще се е правело според базисната интуиция за „дом“ – за дома-който-е-страната-ни, за дома-който-е-градът-ни, за дома-който-е-кварталът-ни. А „дом“ означава пространство, изпълвано с био-графия. И ето, доколкото всичко се строеше, устрояваше, установяваше като „домове“ (като дома на страната ни, като дома на града ни, като дома на квартала ни), то се строеше и установяваше за-да-бъде-и-да-натрупва-минало. Напротив, онова, на което фундаментално бива отказвано бъдеще, макар да може да „ползва“ (днес, сега), няма капацитета на битие. То е „потребяван обект“ – с каквито вече е изпълнена съвременната ни цивилизация, но не е „дом“.
Направо ще кажа, че варварското отношение към натрупаното в градовете ни минало – лекото, лесно препродаване, прекупуване, префасониране на всичко в тях – ги опразва от битие. Те може да стават все по-„утилитарни“, комфортни, „проходими“, но са някак си все по-призрачно нестабилни – наподобяват декор или пространство на съновидения.
И това е така, защото господар, диктатор на душите е станало времето-negotium, т. е. настоящето. „Днес“, „сега“, това което е било вчера, завчера, във времето на дядовците на съвременните лондончани магазинът Harrods (открит на настоящото му място през 1851 г.) може да се продаде на купувач-чужденец, за да се „направи удар“, магазинът може да промени предназначението си, а известните на поколения граждани „русалки“ – негов символ от почти 150 години, да отидат в аукцион. Императивът на диктатора-време, на диктатора-настояще, на диктатора-“сега“ е – да се продаде! Защото тъкмо сега „може“. А щом „може“ значи – „трябва“. И ето, доколкото всичко, във всеки момент „може“ (да се продаде, промени, преустрои, разруши) това означава, че всичко във всеки момент е само възможност, не обаче – битие.
Градовете ни са вече все по-пълни със съоръжения, които само могат да бъдат това, което са. Но понеже могат и да не бъдат това, те и не стоят, не пребивават, те са призраци. В тях по един абсолютен начин властва „възможността“, а не „действителността“, т. е. настоящето и единствено настоящето. Градовете също „нямат време“ – те са хиперреални призраци.
