Преди известно време публикувах в Портал „Култура“ статия под ироничното (подчертавам това) заглавие „Дали наистина не съм либерал?“, която бе насочена срещу някои крайности на ширещия се напоследък у нас популистки и откровено мракобесен „консерватизъм“, които абсолютно не споделям. За своя изненада мнозина прочетоха статията ми твърде „сериозно“: „либералите“ обнадеждено ме приеха в „чакалнята“ на либерализма, а „консерваторите“ почти ми се разсърдиха. На какво се дължи това – попитах се. Мисля, че на онова, което тук наричам „диктатура на общите места“ и което, по същество, представлява тяга към едно изключително малоумно опростителство, вършено от мнозина не без подлежаща на лесно „разконспириране“ политическа цел.

Нека взема за пример скромната си персона. На всички, които ме познават, е известно, че съм православен (при това въцърковено-православен) християнин. Моето православно християнство обаче силно дразни както редица „православни“, така и редица мои (политико-идеологически) приятели. Защо е така?

Ами защото един „истински“ православен според общите места трябва да върви по тази земя с цял един „шлейф“ от допълнителни (и „иманентно-свързани“ с Православието) характеристики. На първо място той трябва да бъде, разбира се, русофил. Православието е „наша традиция“, а именно Путинова Русия днес е „пазителката на традиционните ценности“. Кои по-точно са тези „традиционни“ ценности, рядко се наемат да ни обяснят, ако изключим някои съвсем „осенени“ техни адепти като някой си Николай Малинов, който съвсем сериозно ни обясни наскоро, че „славяно-православната цивилизация“ имала за свое ядро например – „привързаността към семейството“. Което сигурно означава, че протестантите имат семейството някъде на периферията на „цивилизацията“ си.

Но да оставим настрана глупостите на г-н Малинов. Православието, което изповядва вяра в Едната, Свята, Съборна (Вселенска) и Апостолска Църква – казвал съм го и друг път – в днешно време започна да „върви“ ръка за ръка с някаква особена „ориентофилия“. Православието не е вселенска, над-национална и над-регионална конфесия, а е „заземено“ в Изтока (в Русия, разбира се: вижте какви храмове, какво благолепие, какво благочестие, какви забрадки върху главите на жените). Ние сме „православни“, следователно трябва да обичаме Изтока (преди всичко Русия, която, за разлика от останалите държави, които граничат една с друга, „граничи с Бога“).

Бидейки „православен“ по-нататък (ако не съм просто лъжец), аз трябва да съм и непременно „родолюбец“. Защото, не се лъжете, православният у нас освен задължителното русофилство трябва да държи на Българската православна църква и каквото и да направи нейното „свещеноначалие“ – например да откаже да иде на Събор на вселенското Православие – „православният“ трябва „синовно“ да си замълчи, а ако е нужно и да подругае Вселенската патриаршия – този изначален „вътрешен враг“ на църквата ни.

Още по-нататък: ориентофилията (русофилията) и „родолюбието“ на един „истински“ православен задължително трябва да вървят и ръка за ръка с подчертано „еврофобство“. Та нали „в Европа“, особено днес, както обилно ни осведомяват разни медии правят едно единствено нещо – консумират (материални) блага и узаконяват гей-браковете. Опитай да се идентифицираш като православен и – съвсем без връзка с вероизповедта си – да кажеш добри думи за г-жа Меркел (не дай Боже за „геронтофила“ Макрон) и ти вече ставаш идеологически „монструм“.

Още по-нататък: изключително важно „перо“ в шлейфа на „православния“ днес трябва да бъде тревожно-травматичното преживяване на Православната църква като „обсадена крепост“. Тя от всякъде е обградена от „еретици“ (които въобще, въобще „не са църкви“), които, каквито и да ги вършат – например, казвайки (като папа Франциск), че трябва да се стремим към общохристиянско единение – правят това, за да „разрушат“  и „завладеят“ отвътре Православието. Най-забавни тук са ми новоизлюпените ревнители – богословски „тройкаджии“, които изведнъж станаха страшно чувствителни към догматическите тънкости, които ни разделят с католиците (като filioque например – дали знаят точно с какво е несъвместимо то с православната вероизповед) и които на базата на тези тънкости обявяват за „икуменист“ всеки, който реши да се държи просто цивилизовано с „иноверните“. Например, да ги поздравява, когато се срещне с някой от тях в телевизионно студио (вж. края на статията на Тони Николов, „За омразата, фанатиците и еретиците“), да разговаря с тях, да се въздържа да ги нарича „еретици“ и да се бои да твърди, че „без друго няма да се спасят“.

Има и още една черта на „истинския православен“, която е много важна. Какъвто и да е той (дори да е много далеч от монашеството например), „православният“ трябва да демонстрира почти гнуслива незаинтересованост от политиката. Политически активен православен е направо „кръгъл квадрат“. Демократът е „секуларист“ по определение, евроатлантикът е таен стипендиант на Сорос и на глобалния антисакрализъм. Изобщо политически активният е „недопосветен“ – органично чужд на „послушанието“, на „чинопочитанието“…

Православният може да е (най-много) монархист – т. е. демонстративно, подчертано анахроничен на реално политическото. Нали „не е от този свят“ (макар и в този свят). Разбира се, бидейки така благочестиво „аполитичен“ православният може (и даже е длъжен) да се тревожи за „българския народ“ (от мюсюлманите-бежанци, които „ще ни залеят“), да сипе жлъч срещу най-последните времена у нас, в които „обърнаха свободата на слободия“, да клейми „еманципираните“ жени, които престанали да раждат и така да изпълняват своя „свещен дълг“ (може би на крави) – т. е. да прокламира от „сакрална“ дистанция от „политиката“ собствено политическите идеи на най-твърдолобите комунисти и най-малоумните „атакаджии“.

Всичко това, казвам, върви задължително с „православността“ (респективно с „консерватизма“). И ето – понеже аз не смятам:

А) Европа за „Гей-ропа“, нито за територията на еднополовите бракове, а за собствено цивилизацията.

Б) не намирам за най-страшната заплаха за света хомосексуализма (научен съм, че има много други и далеч по-истински заплахи)

В) не вярвам, че страната с най-висок процент аборти и алкохолизъм в Европа, страната с най-мракобесен режим на континента ни, в която се арестуват деца, защото декламират „Хамлет“ на площада, осъждат се на затвор люде, участващи в мирни антиправителствени демонстрации – е „Святая Русь“.

Г) не смятам, че папа Франциск е „лош“ или „смешен“ човек и „наш враг“

То за „диктатурата на общите места“ аз съм: „икуменист“, „засекретен католик“, „глобалист“ и изобщо – по дуалистичната гео-политико-метафизическа схема на путинизма съм… „либерал“.

Но обратно: за редица светски („либерални“) кръгове е трудно да си представят, че един православен като мен може да бъде истински привърженик на:

А) европейското единство

Б) на евроатлантическата интегрираност на нашия исторически континент отсам и отвъд Атлантика

В) да не изпитва фобии от нещастните сирийски бежанци

Г) да смята, че Русия е вторият (или първият) и по-сериозен „фронт“, отворен на Европа в днешно време.

И във връзка с тези последни неща, ще разкажа анекдотична случка, на която съвсем наскоро станах жертва.

През изминалата седмица участвах в телевизионно (и о, ужас – политическо) предаване, посветено на отзвука (у нас) на атентатите във Великобритания. Понеже храня добри чувства към водещата журналистка, няма да спомена името на медията, но ще кажа какво ми се случи. В началото на предаването бях представен като преподавател в Софийския университет (какъвто съм) и „богослов“ (какъвто по образование не съм). Каква бе изненадата ми, когато на другата сутрин мой приятел ми сигнализира, че в сайта на медията, изказването ми е резюмирано по начин, точно противоположен на действителното. Бяха ми приписани твърдения от типа на „Европа е на смъртно ложе“ и „прекаленият либерализъм ще я погуби“. Разбира се, обадих се в медията и резюмето в сайта бе коригирано. Само че вече бе събрало към хиляда прочитания. Обяснението, което ми дадоха, бе, че недоразумението по всяка вероятност е по вина на млади стажантки, които, бидейки без опит, са направили грешката. Като се замислих обаче, реконструирах един, според мен, по-достоверен вариант на случилото се. Да, вероятно младите сътруднички не са изслушали внимателно интервюто, но са чули, че в него говори „професор“, при това „богослов“. Говори за атентати извършени от ислямисти в страна от „Западна Европа“. И са решили, че няма защо да бъдат особено внимателни в прослушването. „Общите места“, които са ги повели по своите пътища, тутакси са им подсказали, че един „богослов“ (очевидно православен, щом е българин) не може да „диагностицира“ Европа другояче, освен като легнала на „смъртното си ложе“. Не може да не припише вината за тези атаки на друго, освен на „либерализма“ й. И изобщо, какво би могъл да говори един (очевидно) консервативен субект-християнин, освен задължително „вървящите“ с консерватизма и християнството „общи места“. Ето как тези иронизирани – в действителното ми интервю – „общи места“ са ми били приписани на сайта на медията. Защото те вече имат изключително силна власт – имат почти „диктатура“ в публичното ни пространство.

Прочее, възползвам се от случая да „сигнализирам“ на хората, които ме познават и са прочели злощастното „резюме“ на въпросния сайт, че не съм се все още побъркал, а „противниците“ си да предупредя да не бързат да ме поздравяват за „истински консервативната“ позиция. Продължавам да бъда „дисидент“ в „диктатурата на общите места“.