0
852

Дилемата на Германия

Съществува реална опасност разделението на Европа да стане постоянно. Както човешките, така и финансовите ресурси ще принадлежат на центъра, докато в същото време периферията ще се намира в постоянна криза. И периферията вече кипи от негодувание.

Европа е в състояние на финансова криза от 2007 г. Когато фалитът на „Лемън Брадърс” взриви доверието към финансовите институции, личната отговорност се смени с държавна, разкривайки незабележимата преди това пукнатина в еврозоната. Преотстъпвайки своето право да печатат пари на Европейската централна банка (ЕЦБ), държавите-членки се изложиха на риска от дефолт, подобно на страните от Третия свят, които имат големи задължения в чужда валута. Търговските банки, които владеят държавните облигации на слабите страни, станаха потенциално неплатежоспособни.

Има връзка между продължаващата криза на еврото и световната банкова криза от 1982 г. Тогава Международният валутен фонд спаси световната банкова система, отделяйки достатъчна сума пари за страните с най-голяма задлъжнялост; дефолтът бе избегнат с цената на продължителна криза. Латинска Америка изгуби десет години.

Сега Германия играе ролята, която МВФ изигра тогава. Ситуацията е различна, но резултатът е един и същ. Кредиторите прехвърлят цялото бреме по регулиране на ситуацията върху страните-длъжници и избягват личната отговорност.

Кризата на еврозоната е сложен комплекс от проблеми в банковата сфера и в сферата на държавните дългове, а също и от разминавания в икономическите показатели, които доведоха до неустойчивост на платежния баланс. Властите не проумяха цялата сложност на кризата, да не говорим за това, че не намериха решение. Те просто решиха нищо да не предприемат.

Обикновено това работи. Финансовата паника стихва и властите имат полза от по-късна намеса. Но този път финансовите проблеми бяха съпроводени от процес на политическа дезинтеграция и тактиката не сработи.

Когато Европейският съюз е бил създаден, той се е превърнал във въплъщение на отвореното общество – доброволното обединение на равноправни държави, които жертват част от своя суверенитет заради общото благо. Кризата на еврото днес превръща ЕС в нещо принципно различно, като разделя страните на две групи – кредитори и длъжници – където кредиторите стоят начело.  Като най-силна страна кредитор, Германия се превърна в хегемон. Страните-длъжници изплащат значителна надбавка за риск при финансирането на техните държавни дългове. А това се отразява на общата стойност на това финансиране.

И което е още по-лошо, Бундесбанк все още се придържа към старата монетарна доктрина, пуснала корени в Германия след печалния опит с инфлацията. В резултат на което тя вижда в инфлацията само заплаха за стабилността, а не забелязва дефлацията, която е реалната заплаха с днешна дата. Освен това политиката на строги икономии, за която настоява Германия, може да се окаже неефективна за страните-длъжници, тъй като увеличава коефициента на задлъжнялост, а в същото време БВП пада.

Съществува реална опасност разделението на Европа на две нива да стане постоянно. Както човешките, така и финансовите ресурси ще принадлежат на центъра, докато в същото време периферията ще се намира в постоянна криза. И периферията вече кипи от негодувание.

Бедствията, сполетели Европа, не са дело на нечий зъл умисъл. Изглежда, че причината се крие в отсъствието на последователна политика. Както в древногръцките трагедии заблудите и пълната липса на разбиране имат непреднамерени, но съдбоносни последици.

Германия като най-голям кредитор носи и най-голяма отговорност, но тя отказва да се нагърби с допълнителни отговорности; в резултат на което всички възможности за регулиране на кризата бяха пропуснати. Кризата се разпространи из Гърция и други страни с дефицит по платежния баланс, което, в крайна сметка, постави под въпрос самото оцеляване на еврото. И тъй като разпадът на еврозоната ще нанесе сериозен ущърб на Германия, тя винаги проявява готовност да изпълни онзи минимум, който е необходим за поддържането на Съюза.

Наскоро германският канцлер Ангела Меркел подкрепи президента на ЕЦБ Марио Драги, изоставяйки президента на Бундесбанк Йенс Вайдман. Това позволи на ЕЦБ да пресече нарастването на цената на заема за страни, които следват начертаната програма за икономии под ръководството на Тройката (МВФ, ЕЦБ и Европейската комисия). Това ще спаси еврозоната, но е поредната стъпка към вечното разделение на Европа на кредитори и на длъжници.

Рано или късно длъжниците ще бъдат принудени да напуснат „Европа на две скорости”. Ако в резултат на започналия хаос еврозоната се разпадне, то общият пазар и ЕС ще изчезнат – нещо, което ще постави Европа в много по-лошо положение, отколкото преди обединението, в следствие на възникналото взаимно недоверие и враждебност. Колкото по-късно се стигне до разпад, толкова по-тежки ще бъдат последиците. Дошло е времето да се разгледат алтернативите, което доскоро изглеждаха немислими.

Според мен най-добрият начин за действие е да се постави Германия пред избор: или тя да поеме в свои ръце създаването на политически съюз с честно разпределение на бремето, или да напусне еврозоната.

Тъй като всички натрупани дългове са деноминирани в евро, всичко зависи от това кой ще остане начело на валутния съюз. Ако Германия напусне, еврото ще продължи да пада. Страните-длъжници ще възстановят своята конкурентноспособност; дълговите им биха се намалили в реално изражение, а при наличието на ЕЦБ в техни ръце, заплахата от дефолт ще се изпари. А стойността на заемите би стигнала до равнища, съпоставими с равнището на Великобритания.

Страните-кредиторки, напротив, ще понесат загуби от своите рискови инвестиции, деноминирани в евро, и ще се натъкнат на жестока конкуренция на вътрешния пазар от страна на другите страни-членки на еврозоната. Мащабът на загубите ще зависи от степента на обезценка на еврото и следователно те ще са заинтересовани да сдържат неговото девалвиране.

След първоначалния хаос крайният резултат ще сбъдне мечтите на Джон Мейнард Кейнс: международна валутна система, в която както кредиторите, така и длъжниците са заинтересовани от поддържане на стабилността. А Европа ще съумее да предотврати надигащата се депресия.

Същите резултати биха могли да бъдат достигнати с много по-малки загуби за Германия, ако тя реши да изиграе ролята на великодушен хегемон. Това предполага: създаването на предлагания Европейски банков съюз; установяване на повече или по-малко равни икономически условия за страните-кредитори и за длъжниците; организиране на Фонд за редуциране на задлъжнялостта, и, в края на краищата, да се преведат всички дългови задължения в еврообиглации; а също и стремеж към номинален ръст от 5%, за да може Европа да преодолее непомерното дългово бреме.

Каквото и да реши Германия – да поеме ръководството или да напусне, всяка алтернатива ще е по-добра от създаването на една неустойчива Европа на две нива.

От началото на септември тази година големият финансист и филантроп Джордж Сорос в редица свои публични изяви (интервю за „Файненшъл таймс”, анализ, публикуван в „Шпигел” и „Ню Йорк ривю ъф букс”, лекции във Виена и Берлин), не крие  опасенията си за съдбата на еврозоната и разпада на ЕС на център и периферия. Повечето от тези текстове, както и настоящето резюме на лекцията, могат да бъдат открити на неговия сайт http://www.georgesoros.com/.

Превод: Тони Николов