0
1850

Димитър Шишманов. За размишление

studio1
По време на снимките на „Димитър Шишманов. За размишление”

Режисьорката на документалния филм за Димитър Шишманов Ралица Димитрова пред Портал Култура – за двете вселени на личността, несъвпадението между човека и неговия външен образ и конфликта с времето.

Димитър Шишманов, син на известния учен и политик Иван Шишманов, е юрист, дипломат, писател, чието име насилствено е заличено след 1945 г. Той е външен министър на България в правителството на Добри Божилов (1943-1944). Осъден е на смърт от т.нар. Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 г. Документалният филм „Димитър Шишманов. За размишление”представя тази извънредно интересна личност чрез собствените й драматични изповеди. Режисьор е Ралица Димитрова, сценаристи са проф. Елена Михайловска и Константина Гуляшка, оператор Пламен Герасимов, във възстановките участва актьорът Атанас Атанасов.

Филмът за Димитър Шишманов е размишление за живота на един човек с тежка съдба. Откъде дойде подтикът да направите филм за сина на Иван Шишманов?

Стана случайно, продуцентката Павлина Желева ме покани да направя този филм, който имаше тежка предистория. Тя ме помоли да създам режисьорска експликация, ако имам интерес към темата. Съгласих се, макар че единственото, което знаех за Димитър Шишманов, бе, че е син на Иван Шишманов. Започнах да чета достъпните архиви – в повечето случаи ръкописи, чието разчитане отнема немалко време. Прочетох доста неща, основа ми беше книгата на проф. Елена Михайловска, която е съсценарист на филма. Когато се роди концепцията за това как да изглежда филмът, се обадих на Павлина Желева и й казах: „Имам две идеи. Това, което предлагам, е сравнително скъпо и трудоемко. Ти си продуцент и трябва да решиш с какви средства разполагаш и дали можем да ги осъществим“.

За мен беше любопитно да направя съпоставка между външните изяви на Шишманов и неговото вътрешно аз, да изведа тези две паралелни вселени на личността. Всъщност онова, което засяга неговото вътрешно аз, прозира в документите – става дума основно за писмата, които са много откровени. Има също много наброски и чернови, за които не бях сигурна дали са писма или чернова за разказ, или литературно произведение. По отношение на някои въобще не успях да се ориентирам. Например текстът за маските, с който започва филмът и който прилича на писмо, адресирано до жена на име Ана. Когато видя текста, проф. Михайловска ме попита коя е тази жена. Казах й, че не знам дали това е реална жена, но писмото е написано с почерка на Шишманов, има даже поправки със същия почерк. Така че тръгнах от тези писма или откъси от произведения, които ми помогнаха да изградя вътрешния образ на човека. Много ми се искаше тези два разказа – суровият и енциклопедичен разказ за Димитър Шишманов, такъв, какъвто е бил според официалната му биография, и разказът за неговия вътрешен живот – да вървят успоредно. В неговите текстове има някои повтарящи се теми, почти натрапчиви образи, които се въртят непрекъснато във вътрешното му размишление. По-трудно бе да се направи кинообраз на този вътрешен живот, защото външната, биографичната част винаги може да излезе от документи, архиви и снимки, колкото и малко да са те. В крайна сметка продуцентката хареса идеята и каза, че трябва да се опитаме да направим филма, независимо от това, че средствата са недостатъчно.

Най-тежко бе да направим игралните епизоди с Атанас Атанасов. Първоначално идеята беше да има още два силуета – женски и детски. След като изпратих експликацията си на художничката на филма обаче, тя ме попита дали си давам сметка колко епизода имаме да правим. Оказа се, че са 45. Това, разбира се, беше абсолютно невъзможно и затова започнахме да отхвърляме част от нещата, за да се вместим в двата снимачни дни, с които разполагахме и които бяха изключително тежки за реализация.

А каква бе идеята ви за тези два силуета?

Шишманов като дете и всъщност такъв, какъвто остава, защото според мен той си остава дете докрай. Детето, което винаги се нуждае от закрила, от някаква сила, която бди над него и го направлява. Така е било и в живота му – първоначално ролята на закрилник изпълнява баща му, а после до голяма степен съпругата му поема тази функция. С тази вечна несигурност и неувереност в себе си, която е така характерна за него. Така че детето, което исках да снимам, бе не само детето, което е бил той, а по-скоро усещане за личността на Шишманов. Исках да присъства и образът на жената, тоест на неговата съпруга. В крайна сметка трябваше да съкратим доста епизоди, защото нямаше възможност да ги развием.

Какво в личността на Димитър Шишманов ви впечатли най-много?

Несъвпадението между човека и неговия външен образ. Доколко той е играл на тази нотка, доколко е бил искрен – не може да каже никой. В своя дневник, наречен по-късно „Писма до мен самия“, се показва в светлина, в каквато не се е осмелил да се покаже в произведенията, които дава за печат. Тези писма са съвършено различни като отношение към света и като начин, по който авторът разкрива себе си. Записките в дневника му са може би по-цинични и по-вписващи се в модерното мислене на ХХ век, докато официално издадените му произведения се доближават много повече до характерната за България по това време литературна норма.

Но той усеща, че не е гений?

Той усеща, че е един от многото и в никакъв случай нещо повече. В дневниците си обаче е различен, те са много по-разголващи и цинични, в тях той разказва за дипломатическото си битие. Описва много подробно всякакви задкулисни ходове и разговори. Мисля, че се е ласкаел от ролята си на дипломат, от участието си в някои важни събития. Всичко това не е без значение за него. Когато се връща в България, губи това усещане.

Филмът е изграден върху дълбокия конфликт на човека с неговото време. Шишманов става част от събитията и потокът на историята го отвежда там, където не е очаквал. Той със сигурност не е искал да бъде външен министър и приключва доста трагично.

Както казах, той като че ли винаги е изпълнявал някаква чужда воля, някаква чужда престава за собствения си живот. Тук от значение е чувството за дълг, внушавано му от малък. Не е лека съдба да имаш такава известна фамилия зад гърба си и същевременно от теб да се очаква да стъпиш на някакво следващо ниво. Предполага се, че щом бащата е професор, би трябвало и синът да стане професор или нещо повече. Може би точно заради това Димитър Шишманов не избира научната кариера, а тръгва в съвсем друга посока.

От друга страна, според мен голяма роля има жена му, която е с 14 години по-възрастна от него и която преди това е била съпруга на генерал. Заради Шишманов тя зарязва всичко, но очевидно не може да си позволи да бъде с мъж, който е по-малко достоен. Говори се, че много го е подтиквала към дипломатическа кариера и се е ласкаела от неговия служебен възход. Освен това предполагам, че не е можел да отказва. Много често в писмата му се споменава и това, че трябва да храни семейство.

Как работихте по темата за Народния съд?

Стъпих върху документите, които са налични. Много малко се знае за този период. След премиерата на филма ми направи впечатление, че голяма част от зрителите бяха страшно потресени от факта, че заедно с други „ключови“ министри и политици от предходния период Димитър Шишманов е бил откаран тайно на разпити в Москва. Като че ли никой не знае тази история. Разбира се, би било много интересно тези архиви да бъдат изследвани. Мен лично ме потресе фактът, че те са били приети в Москва не като затворници, а по-скоро като луксозни гости. Не е ясно какво са искали от тях и за какво точно са ги разпитвали. Може би след време ще имаме достъп и до тези архиви.

sn_Shishmanov2
По време на снимките на „Димитър Шишманов. За размишление”

Какво е поведението на Димитър Шишманов по време на самия процес?

Неговите реплики са твърде малко, не е говорил много по време на процеса. Последните му думи са, че разчита съдът да прецени правилно. Той обяснява, че не гледа на себе си като на външен министър, а като на интелигентен човек. Признава, че винаги е смятал своята длъжност като длъжност на един „спец“, тоест на професионален дипломат. За филма използвахме кадри от Народния съд на Националната филмотека. Има две снимки на Шишманов от това време, на които той изглежда много зле – като жив мъртвец.

Тази година се навършват 70 години от Народния съд – годишнина, съпроводена с опити да се направи равносметка на случилото се тогава. Фактически това е краят на едно поколение в историята на България.

Това поколение сякаш изчезва, почти нищо не се помни за голяма част от неговите представители. Днес имената им не говорят почти нищо на младите хора. За жалост този филм разкрива образа на един човек, чиято политическа съдба – макар и в не толкова трагични измерения – се повтаря и през 60-те години, а и днес. Става дума за един политик, който не е на мястото си, иска да бъде нещо друго, но същевременно се опитва да се намести и да остане по някакъв начин във времето.

Как проследихте линията баща – син, не са ли техните съдби абсолютно различни?

Някои зрители ми споделиха, че в първите десет минути на филма не са можели да разберат за кого става дума – за бащата или за сина. Много е тежка цялата тази история с възпитанието на сина. Има писма на Димитър до баща му, които Иван Шишманов е редактирал с червен молив отгоре. До такава степен го възприема като свое произведение, което трябва да се дооправи, да се редактира и да се пусне след това за печат. В началото не исках разказът да тече линеарно, а да се преплитат поколенията и времената. Исках да представя и двете съдби, да представя тази повторяемост на личността, която търси мястото си във времето. После проф. Михайловска настоя да подходим по-линеарно, тъй като има опасност хората да се объркат. Всъщност бащата и синът са донякъде като контрапункт един на друг, но донякъде и много си приличат. Затова в началото Атанас Атанасов играе и бащата, и сина. Някои пасажи в писмата на Иван Шишманов до баща му от началото на ХХ век удивително напомнят на пасажи от дневниците на Димитър Шишманов, писани тридесет години по-късно. Сякаш синът му преживява и описва същите неща, само че в друго време и по друг начин. Малко е страшно това, четеш и си мислиш как всеки човек вярва, че е уникален, а всъщност е като нечий отпечатък.

Играете и с гласовете, във филма непрекъснато се преплитат детски, женски и мъжки глас.

Много исках женският глас да звучи говорителски, отстранено. Може би не се получи съвсем, защото някои от текстовете, които чете Ангелина Славова, изискват определено отношение към казаното. Но ми се искаше да го има този вътрешен диалог между безпристрастността на времето, което отминава, отношението на другите към Димитър Шишманов и неговото вътрешно говорене. Беше ми трудно да подбера гласовете така че да звучат като различни нотки от един диалог, който тече непрестанно. Трудно ми бе да намеря и детето, защото едно дете на седем-осем години днес е съвсем различно от дете на седем-осем години тогава. Освен това за мен беше много важна тази част с детските приказки, тъй като това е една много съкровена област и за самия Димитър Шишманов. Искахме да направим канон от гласчета, които четат приказките. Мисля, че се получи, стана като музикална фраза.

Athenes1
Операторът и режисьорката на филма за Димитър Шишманов

Прави впечатление особената метафоричност на пейзажа във филма.

Обикновено в подобни филми като няма какво да покажеш, показваш природа, която най-често стои някак чуждо. В случая не беше така, защото природата е от голямо значение в произведенията на Шишманов. Опитахме се да открием тъкмо онези природни картини, които са описани в неговите творби. Доста се разхождахме, аз казвах: „Сега той пише това и това“ и така тормозех оператора. Беше си доста снимане, гигантско снимане. Цяло лято снимахме природа. Много исках да направим въздушния кадър, който е всъщност финалният кадър на филма. После операторът успя да заснеме белия кадър, с който започва филмът. За мен това беше като откровение – смятам, че този кадър е много по-силен и впечатляващ и всъщност носи цялата философия на филма.

Какво казва все пак размишлението за човека Димитър Шишманов, 70 години след неговата смърт?

Мисля, че става дума за размишление, което всеки от нас би трябвало да направи по-скоро за себе си, отколкото за човека Димитър Шишманов. Вероятно това е размишление за един човек, който се е самобичувал изключително силно, никак не е вярвал в себе си и отчаяно се е опитвал да намери мястото си в света, като същевременно изобщо не e бил убеден, че наистина заслужава това място. Много хора, които дойдоха на прожекцията на филма, споделиха, че отдавна не са се чувствали толкова истински. За мен акцентът на филма е не толкова в политически злободневното, затова не обичам особено въпросите, свързани с Народния съд. Но да, наистина, финалът на Димитър Шишманов е много трагичен.

Но той като че ли е умрял преди финала.

Точно така. Финалните му монолози за покоя, за това, че няма вече да го има Димитър Шишманов, ще си отиде този човек и никой няма да си спомня, че е съществувал някога, са всъщност писани по-рано – през 1935-1936 г. Той не е бил никак щастлив през последните години от живота си, когато заема официални позиции в министерството на външните работи. Още тогава е умрял. Тук има двойна обреченост – от една страна, неизбежността на войната, от друга страна, трагичното чувство, че не си себе си. Драматизмът на личността е в съзнанието, че нищо не можеш да направиш, нищо не можеш да промениш – нито в света около теб, нито в самия себе си.

Ралица Димитрова е родена през 1962 г. в София. Завършила е кинорежисура във ВГИК, Москва. Режисьор е на много документални и научно-популярни филми, на детски и музикални телевизионни предавания. Творбите й са участвали на фестивали в Армения, България, Германия, Испания, Италия, Литва, Полша, Португалия, Русия, Франция, САЩ и Япония. Сред филмите й са: Сянка на жена (1994), Един ден от суетния живот (1998), Автопортрет като млад (2000), Игра на топчета (2002), Спомени в бяло (2009), Кокиче в блатото (2010), Който тръгнал е сам… (2012), Димитър Шишманов. За размишление (2014) и др.

За филма Който тръгнал е сам… Ралица Димитрова получава Специалната награда на журито на фестивала за български документални филми „Златен ритон” 2012 и Наградата на Българската Филмова Академия за най-добър режисьор на документален филм, 2013 г. На фестивала „Златен ритон” през 2014 г. „Димитър Шишманов. За размишление”  бе отличен с наградата на Съюза на българските филмови дейци.