0
931

Дипломатическата мисия
на Иван Шишманов в Киев

prof-ivan-shishmanov999

Кратката киевска мисия на проф. Иван Шишманов (май 1918 – март 1919 г.) приключва с края на независима Украйна. Прочит на историята, през очите на този голям учен, който оставя усещането за нещо вече видяно.

През януари-април 2006 г. бях в Киев по несвързана с литературата работа. Но още тръгвайки натам много исках, макар че почти не се надявах, да намеря спомени на някои колеги на проф. Иван Шишманов от дипломатическия корпус в Киев през времето на неговата мисия там като български посланик. Покрай общата тема “литература и дипломация” ме интересуваше, как го е възприемала средата на кариерните дипломати. Така дойде и предпоследният ден на моето пребиваване в Киев, без да намеря и следа от предполагаемите мемоари, които ме интересуваха. Случайно обаче се озовах  за няколко часа в един екип с двама млади финландски дипломати. На сбогуване те ми подариха книга, издадена от финландското посолство в Киев. Загадъчното финско „Ukrainan murrosajoilta (kuusi kuukautta lähetystön päällikkönä kievissä)” през превода на украински означаваше „Украйна в преломно време (шест месеца начело на посолството в Киев)” от неизвестния ми дотогава фински дипломат и политически публицист Xерман Гумерус. Разбрах, че времето, отразено в  мемоарите на финския дипломат, съвпада точно с мисията на Шишманов и се зарадвах, но когато разгърнах книгата и прочетох „така смяташе добре информираният посланик на България Шишманов”,  „моите най-близки приятели от дипломатическия корпус бяха посланикът на България Иван Шишманов и неговата жена-украинка”, реакцията ми може би беше твърде експресивна за стандартите на дипломатическата сдържаност. Тя обаче е напълно разбираема за библиофилите, историците и филолозите: най-случайно бях намерил книгата, която безуспешно търсих два месеца, при това- без да зная, дали  изобщо някой някога е писал такава книга.

gumerus
Проф. Херман Гумерус

Кратката  мисия на Ив. Шишманов  (1 май 1918- 26 март 1919; формално е освободен от длъжност е на 30 април 1919)  като посланик („пълномощен министър и извънреден пратеник”) на Царство България в Киев се осъществява в изключително трудни за стандартната дипломатическа работа условия. Въпреки това той успява да предложи доста  двустранни инициативи от  политически, стопански и културен  характер, и да спечели голям авторитет сред украинските политици  и  дипломатическите среди в Киев.

На 21 април 1918 г. ученият отпътува, за да заеме посланическия си пост в една нова и нестабилна държава. Украйна съществува едва от десетина месеца, окупирана е по собствено желание от Германия и Австрия. В напълно условните си граници страната остава дезинтегрирана  до степен, в която не е ясно кой управлява,  каква част от територията  контролира, за колко време, с каква реална вътрешна и външна подкрепа,  в името на какви политически идеи и практически планове за държавно устройство. „Украйна- пише киевският колега и приятел на Ив. Шишманов финландският посланик Х. Гумерус- …беше не повече от временен конгломерат руски губернии. Макар че през декември съюзните държави признаха Украинската Народна Република de facto , но само с надеждата, че тя ще стане противотежест на болшевишка Русия, която интригантствуваше с Централните сили. Украйна обаче не успя ефективно да се противопостави на болшевиките /…/ Вътрешният ред в страната не беше по-добър. Накратко, в способността на Украйна да стане независима държава, вярваха малко.”[1]

Вярвал  ли  е самият Шишманов? В интервю преди заминаването, на въпроса   „С какви чувства отивате на новия си пост?”, преди да изтъкне обстойно литературата като най старата основа за българо-украинската близост, той отговаря:

Отивам с пълната вяра, че ще мога да използвам според силите си своето дългогодишно изучаване на Украйна, украинската култура и украинското движение, своите лични връзки, своите горещи симпатии към един народ, който в своето въъзраждане представя толкова поразителни аналогии с нашия, за да се създадат по възможност трайни, неразривни политико-икономически и културни връзки между България и Украйна.[2]

В спомените си за своя „шеф” в Киев  П. Нейков търси отговор на същия въпрос.

Често съм се питал: професор Шишманов хранеше ли дълбока вяра в трайността на държавата, която се раждаше по волята на победителя? Той не беше от ония фанатични русомразци, които можеха да се възрадват от разпокъсването и отслабването на Русия. Нито беше страстен германофил, убеден в правилността на всяка германска стъпка. Но той наверно си каза: при създаденото положение, което не ми е по силите да изменя, при днешната извънредна конюнктура, мога ли да откажа сътрудничество в поле, дето не мога да принеса полза?[3]

В характерния за дипломатите маниер да се анализира  както актуалния международен  контекст на дадена мисия, така и родното политическо задкулисие на престижните посланически назначения,  Нейков разказва предисторията на Шишмановата поява на дипломатическата сцена.

 „Когато узна, че Централните сили решили да разкъсат Русия и да образуват отделна Украинска държава, човекът, който най-много се зарадва, беше Фердинанд Кобургски (така е в текста- б.м. Я.М.) Той имаше основания да се страхува от Русия и мисълта, че между нея и нас ще застане трета държава, му прилягаше като ръкавица. /…/ Второ: Фердинанд реши, че той трябва да е един от първите владетели, които ще признаят новата държава и ще установят с нея дипломатически връзки. Време беше, следователно да се помисли за пратеник, който ще го представлява в новата столица. От тази мисъл до избора на пратеник, който ще го представлява в новата столица имаше само една стъпка. Най-удобният човек /за този пост беше проф. Иван Шишманов – зет на украинския учен и писател Драгоманов,  чиято дъщеря още имаше ценни връзки в своята родина. Речено и сторено. На професор Иван Шишманов се предлага постът пълномощен министър в Киев. И за голямо учудване на всичките му приятели, професорът приема /…./, но при условие, че ще му се даде един опитен в работата си дипломатически помощник /…/ „Отивам в Киев- казва той- ако ми дадете Нейков. И Радославов ме даде.“

Мисията на проф. Шишманов е с двойна трудност не само поради политическия хаос,  песимистичните предчувствия и битовите тежести, които той и  неговите колеги в Киев през 1918-198 г. изпитват и засвидетелствуват в спомените си, а на самия него е съдено да погребе там и своята украинска „мамуся”- майката на съпругата му Лидия.  Шишманов  представлява България, над която вече надвисва  националната катастрофа, наречена Ньой, в държава, чиито дни са преброени.

От установяването на украинската автономия (във федеративен съюз с Русия) на 20 март 1917 г. до 22 януари 1918, когато страната  придобива международноправен статут под името Украинска Народна Република,  правителството (Централната Рада) се колебае, дали твърдо да отстоява независимостта с ефикасни военни структури  и дипломатически стратегии,  или да се ограничи главно до инициативи, които да възродят националния език, просветните институции  и културните традиции на украинския народ. Съвременно украинско изследване под поучителното заглавие „Идеалистите от Централната Рада. Урок как не трябва да се изгражда държава” [4] описва „фаталната нерешителност” на първото правителство на независима Украйна, въпреки искрените  му намерения да установи   демокрация, парламентаризъм, граждански свободи и малцинствени права. Изглежда необяснимо, но в условията на неутихналата световна война, на  хаоса  в Русия, на два големи руско- украински военни сблъсъка през 1917-18 г., на вътрешни въоръжени конфликти в проруския и в украинския лагери в самата Украйна, които пораждат най-причудливи и мимолетни военносъюзнически  конфигурации, на поуката от репресиите по време на няколкоседмичния болшевишки режим в Киев (чиито първи декрети забраняват украинските училища и издателства), „младите социалисти-романтици” от Централната Рада, ръководени от премиера – големият историк  професор Михаил Грушевски, продължават да мислят, че украинската независимост може да бъде запазена  и без въоръжени сили, а само с малобройни милиции. Така 300 000 украински войници, по всички тогавашни свидетелства – силно мотивирани да защитават младата си държава, са демобилизирани. Чрез свои представители те, подкрепени от много граждански структури, призовават Централната Рада: „Вземете властта в ръцете си! Бъдете силни, твърди, бъдете истинско правителство”[5].  Военният секретариат на Радата  обаче отговаря на тези отчаяни призиви със заимствуваното от Лениновата демагогия обяснение, че „ армията е била и ще бъде оръдие на господствуващите класи в тяхната борба срещу селячеството и работниците” . Когато на 29 януари 1918 г. – четири дни след като Радата накрая с четвъртия си „универсал” е провъзгласила пълна държавна независимост от Русия, а шестхилядна болшевишка армия от матроси и опитни войници нахлува към Киев, тя е посрещната при Крути от …300  киевски  опълченци. Доброволците до един  са възторжени студенти и гимназисти без  никаква военна подготовка. Сякаш  Радата възпроизвежда симетрично военната безпомощност на Временното правителство на  Керенски, защитавано накрая от  женския  батальон. Нито за момент Централната Рада не ограничава свободната и масова болшевишка пропаганда. Показателно тя е насочена най-вече срещу културната и езикова „реукраинизация”-т.е.- срещу единствената системна и практически осъществявана програма на украинското правителство.

Rada 2
Сградата на Централната Рада

В  дипломатическите  ходове на Радата личи същата катастрофална  недалновидност. Още в първия ден на формирането си, тя декларира и залага в първите два държавни документи под името „универсали” федеративната обвързаност на Украйна с Русия, когато от целия руски хаос е ясно поне това, че надмощие в Русия вземат най-жестоките врагове на самостоятелна Украйна.Всички тези  примери за политическа наивност обаче имат своето обяснение в колективния психологически манталитет на „идеалистите от Централната Рада”. Тя е съставена от авторитетни учени, интелигентни и демократично мислещи  личности, които обаче в историческа ретроспекция не могат да бъдат оценени иначе освен като политически утописти и административни дилетанти.

В по-мек тон съвсем същото за тях казва и Шишманов :

Деца, добри и безволеви;  никой няма представа и понятие от механизма на управление. Идеолозите нямат куража да признаят грешките си. Старият Грушевски също не е реален политик…Неговата мечта: Черноморска конфедерация-България, Украйна Румъния, Турция, Кавказка република.Това е идея на Грушевски[6].

Gruchewvsy
1918. На пърия ред – Симон Петлюра, Владимир Виниченко, Михайло Грушевски.

В  правителството на академика социалисти, леви есери, социалдемократи и – включени според  принципа, който днес  наричаме  „позитивна дискриминация” – представители на етническите малцинства (поляци, евреи и руснаци), наивно, дословно и непоколебимо вярват в идеала за „социалистическото братство на свободните народи” като движещ импулс „на всеруската и на световната  революция”.  Колко наивни, удобни и безобидни са били „идеалистите от Централната Рада” за съветската власт, личи по съдбата на самия академик Михайло Грушевски. Въпреки миналото и приписаното му от ГПУ  „ръководство на националистки украински центр”, формалната смъртна присъда е отменена, той ползува всички привилегии на съветски академик, оставен е да почине от естествена смърт през 1934 г. в правителствен санаторум и след хвалебствен некролог в официалния печат за неговите огромни научни заслуги е погребан на държавни разноски.  Украинска политическа специфика (в сравнение с почти всички останали бъдещи съветски републики) през този период е, че съществува значима местна  левица. Двете основни нейни направления- социалистическо и аграрно („хлiбороби”) генерират множество независими партии, повечето от които възприемат като водещи идейни принципи  както интернационалния марксизъм, така и националните тежнения.[7] Много от левите украински интелектуалци и политици обаче още през 20-те години се убеждават, че болшевишкият тоталитаризъм и невижданите в историята репресии, с които той се налага, са само прелюдия към  неприкрита  шовинистична експанзия във великоруски дух. Силна е украинската антируска интелектуална и артистична левица:  писателят-комунист  Микола Хвилевой обречено иска да спаси  „революцията, младата украинска нация, украинския пролетариат и неговата интелигенция от пагубния диктат на руския бюрократичен шовинизъм, който крие истинските си цели зад брадата на Маркс“.[8] 

Ако поставим трудновъобразимото, но примамливо за историографията „акó…” пред разказа за евентуални събития отпреди век, едно успешно управление на Радата най- вероятно би наподобявало намеренията и действията  на комунистическите  „десни ревизионисти” от 50-те/60-те години на ХХ век за „социализъм по собствен път с човешко лице”. Тоест – за предполагаща собствената си  многопартийна трансформация власт на  марксисти и социалдемократи,  които са се конфронтирали с тоталитарна Москва заради агресивно погазените от нея принципи на интернационализма, на националното равноправие и на елементарните обществени, граждански, икономически и културни свободи. Подобен „украински” изход обаче (напълно възможен през 1917-21 г. още в Грузия и в Армения с техните тогава влиятелни социалистически партии на власт) би довел до кордон от „ранни Югославии” около СССР, тоест до ситуация, която Ленин и Сталин още през 1918 г.  точно разпознават като смъртоносна геополитическа опасност; 30 години по-късно, на 28. VІ. 1948 г. , когато Й. Б. Тито скъсва с коминтерновския блок,  самият Сталин ще се убеди, че мрачното опасение вече се е сбъднало и оттук нататък разпадането на лагера е само въпрос на време.

Но през 1918 г. украинските социалисти не успяват да осъществят такъв сценарий. На 28 април в Киев е извършен държавен преврат, който провъзгласява за Хетман бившия царски генерал Павло Скоропадски (много пъти е изтъквана песимистичната поличба на „скорошното падане” в неговото име!). Така на власт идват консерватори-чиновници и офицери на стария режим. Страната преживява първия разкол. Провинцията възприема преврата като реставрация на монархията „във вид на оперетен Хетманат под немски и австрийски щикове”[9].

Киевските бележки в дневника на Иван Шишманов започват точно от този преломен момент:

1 май 1918 г. Часа в 9 и ¼  в Киев. На гарата. Узнах, че е извършен преврат. Генерал Павел Скоропадски се е обявил за хетман на Украйна, разтурил Радата и уволнил министрите. Манифест към украинския народ. Временен закон. На гарата не  беше излязъл никой да ни посрещне[10]

Ефимерността на оглавяваната от хетмана  мимолетна власт, неговите рефлекси, придобити  в царската служба и костюмираната „оперетност” са отбелязани лаконично и точно от  Шишманов:

Хетманът облечен във форма на кубански украински казак. Също и свитата му в разнообразна черкезка и др. униформи. Впечатление. Около 40-45 годишен. Висок, строен, рус, длъгнеста глава, сиви очи, късо стригана коса с начинаеща лисина. Малки, руси, почти бели мустачки. Прилично говори. Стеснява се. Познавал царя от Петербург. Интересува се много за българите, имал български орден.“ [11]

… и в спомените  на П. Нейков:

 „Прав пред писалищната си маса, с гладко, цяло избръснато лице и като че ли избръсната глава, с очи светли – малко неуверени, той пристъпи към нас, очерта бледа дворцова усмивка, подаде ни приветливо ръце и ни покани да седнем на две кресла до писалището. Първоначално имахме чувството, че той не ни приема от свое собствено име, но че се готви да ни въведе при някоя по-високостояща от него особа. Ето, казах си, силата на дълго дворцово възпитание. Стори ми се, че той трудно влизаше в ролята на владетел, наследник поне частичен на доскорошния си господар./…/ Хетманът имаше носов акцент (нос тънък и дълъг), говорът му беше бавен и  несръчен, а речникът му някак ограничен.“ [12]

Поколението на Иван Шишманов изпитва най-болезнено националния погром, вижда в Ньой „българската Голгота” и възприема хладното бездушие на световната дипломация като причина за страданията на България. Изначалната (доста основателна) българска възрожденска и следосвобожденска подозрителност към дипломацията изобщо, и особено към тази, която практикуват „великите сили”, добива изключителни  по своята болезнена експресия литературни и публицистични форми. Още Г. С. Раковски мрачно заявява, че „когато метне человек един кратък поглед върху дипломатическата история, не вижда друго освен чудовища”.

Знаменателно в украинската столица в един и същ момент се оказва дословно арена на сблъсък между двама видни българи с противоположни и съдбоносни за Украйна мисии и цели. Съветската делегация за преговори с Хетманата е водена от котленеца Кръстю (Християн) Раковски. На 22 октомври 1918 г. Ленин го назначава за министър-председател на Украинската СР.  (23 години по-късно същият Хр. Раковски  през  1941 г. ще бъде разстрелян от същата съветска държава, чиито интереси и авторитет така неумолимо е защитавал  в Киев. ) Другият – проф. Ив. Шишманов убедено подкрепя украинската независимост и като учен, и като единственият посланик в Киев, който владее украински. Християн Раковски пристига според Нейков,  „за да напомни на малоруския (украинския-б.м.) народ, че съветската държава не е далеч и бди”; междувременно Раковски публикува серия статии около мисията си в Киев, в които направо заявява, че „украинският национализъм  е химера на шепа интелигенти”, а „признанието на украинския език като държавен би било реакционна отстъпка, от която биха спечелили само кулаците”.[13]   Ето и описанието на „дипломатическия цирк”:

Двете страни решиха преговорите да бъдат публични и намериха за удобно те да станат в една просторна циркова сграда. Не изглежда да е имало хумористично настроение при този избор.

 „Работата започна, вратите се отвориха широко за публиката, но поне в началото киевчани не проявиха страстен интерес към зрелището, което им се поднасяше. Те нямаха хляб и гладни, цирковите игри не ги привличаха. Едва по-късно, когато се чу, че шефът на делегацията е личност забележителна, сладкодумна и остроумна, едва тогава се стекоха да присъствуват на словесното състезание, дето Раковски не успяваше да намери достоен противник.

Като какви бяха тези преговори, които се развиваха пред погледите на всички? Такава процедура противоречеше на възприетите схващания на дипломацията. Трябваше да отида да видя.

Все пак, явно, част от съществената работа се е вършила на закрито. Но това, което видях беше много поучително. През време на състезанията в цирковото помещение, самата публика слизаше на арената. Дори и самите речи, тя не ги слушаше винаги търпеливо. На места ги прекъсваше с въпроси или възражения, живо се намесваше в пренията с възгласи на одобрение или несъгласие и в края  на речите шумно ръкопляскаше и едва ли не искаше бис.“[14]

Как в тези  моменти Шишманов е съчетавал в себе си свободата на хуманитарния учен и служебните задължения на дипломата?   П. Нейков отбелязва още:

„...Занимателна подробност: той (Шишманов) се беше влюбил в шифъра и го пазеше в спалнята си. Както други нареждат карти за игра, за да убият времето, той съчиняваше телеграми за удоволствието да ги шифрира сам. И много му беше мъчно, че от София твърде рядко имаха шифровани телеграми. Аз обичах човека, въпреки някои негови слабости. Кой ги няма!“[15]

Изпъква интересната разлика между филолога Шишманов и кариерния дипломат Нейков в отношението им към шифъра; културният ореол около проф. Шишманов ни подсказва голямата вероятност, че любовта му  към  шифроването има връзка  с неговото призвание му да тълкува текстове и с големия му изследователски интерес към видимото и тайното в културата на италианския Ренесанс, както  и към тайните говори (с чието описание започва някога и научната си кариера).[16]

Киевската мисия на Иван Шишманов приключва с края на независима Украйна. По-нататъшната международна дейност на учения обаче носи както морален дълг към най-уязимите и беззащитни народи и държави на световната политическа сцена, така и вяра, че само хуманните ценности на култура може да лекуват травмите, които нанасят войната и дипломацията.

Текстът е преработена част от студията „Иван и Димитър Шишманови – литература и дипломация”, публикувана в  книгата на автора „Социални полета на литературата”, София, УИ „Св. Климен Охридски”, 2009 г.


[1] Гуммерус, Г. Україна в преломнї часи. Шїст мїсяцїв на чолї посольства у Києвї. Київ, 2004, с. 105

[2] Камбана, 18. 04. 1918 г.

[3] Нейков, П. Половин век в Министерство на външните работи, (машинопис) с. 103

[4]  Махун, С.  Идеалисты из Центральной Рады. Урок, как не нужно строит государство. В: Украина Incognita. Киев,  2004, с. 258-261

[5] Цит по Махун, С.  Идеалисты из Центральной Рады…, с. 259

[6] Шишманов, И. Дневник 1879- 1927.  С., 2003, с. 247

[7] Conquest, R.  The Harvest of Sorrow: Soviet Collectivization and Terror-Famine. New York-Oxford, 1986, p.39-43

[8] Субтельный, О. Украина. История. Киiв, 1994,  с. 494- 533; Shkandrij, М. Modernists, Marxists and the Nation: the Ukrainian literary Diskusion of the 20s. Edmonton, Canadian Institute of Ukrainian Studies Press, 1994

[9] Махун,  С. Идеалисты из Центральной Рады…, с. 259

[10] Шишманов, И. Дневник,… с. 245

[11] Шишманов, И. Дневник…, с. 254

[12] Нейков, П. Половин век Министерство на външните работи…, С . 111

[13] В: Известия, 3.1. 1919 /цит. по: Конквест, Р. Жнива скорботи. Радянска колективiзацiя  i голодомор. Киiв, 1993, с.43/

[14] Нейков, П.  Половин век в Министерството на Външните работи. Спомени. с. 114-115:

[15] Пак там,  с. 108

[16] Шишманов, И. Бележки за българските тайни езици и пословечки говори. – Сборник за народни умотворения, кн. ХІІ (1895), с. 15-51.