„Научихме холандската публика къде е България, къде е Стара Загора.“ Разговор със Силвия Томова, артистичен директор на балетната трупа на Старозагорската опера
За четвърта година авторитетната агенция DG Theater • De Graaf & Cornelissen Entertainment избра балета на Старозагорската опера и оркестъра, който тази година е в нов, международен състав, за турне в Нидерландия и Германия през декември 2025 и януари 2026 г. С 39 спектакли всяка вечер, в определени дни и по два, в различни градове, с пълни зали и продължителни аплодисменти.
Завърнахте се от дълго турне в Нидерландия, гостуванията ви са вече за четвърта година и са толкова успешни – видях го с очите си. Пълни зали – без един свободен стол! Бурни 15–20-минутни аплодисменти – за балета и оркестъра. Как стана така, че не друг, а вашият състав беше поканен?
Нашата първа поява беше в Бон. Осъществи се благодарение на Рима Вахсман, импресарио – работи в Германия, която ме потърси: „Силвия, трябва да ми помогнеш, да ме спасиш“. Беше веднага след пандемията от ковид, вече руски трупи не можеха да пътуват, а светът беше завладян от тях. Получихме заявка за голям театър, специална сцена, каквато е в Бон, който стъпи на нея, му се отварят толкова врати, особено ако бъде оценен от публиката и мениджмънта. Първата изява беше много рискова, защото никой не знаеше кои сме, какъв е този балет. Но те ни направиха изключително добра рекламна кампания. Буркард Немиц – мениджър на балетните изяви в Бон, десет минути преди спектаклите разказваше на микрофон за Стара Загора – град на 8000 години, за античния театър, минералните бани, България… И това предизвика голям интерес, особено след като ни и гледаха. Западният зрител е свикнал да реагира на всичко автоматично, гледа и даже докато върви спектакълът, започва да пише до ръководството: „Страхотен е спектакълът!“; „Невероятна е трупата!“… или – „Не ми харесват костюмите!“. Тогава успяхме да завоюваме много сериозна сцена и се е разчуло, след което се появи Стефан Бруин в Стара Загора, който търсеше трупа за своите турнета. Гледа нашия спектакъл и каза: „Това е трупата!“. Независимо че вече беше обиколил доста театри в България, в цяла Източна Европа. И така започна нашето шествие из големите театри на Европа. Съответно трупата беше поканена отново в Бон, както и тази година. Дължи се изцяло на високото ни ниво, защото това е място, където те канят специално.
Дължи се на високото ви ниво, но и на пълна ви отдаденост.
Да, публиката не може да бъде изкомандвана или издирижирана след всеки финал на спектакъл да скача на крака и възторжено да аплодира, да свирка, да вика, да тропа… А това показва, че наистина сме предизвикали у тях възторг и те по някакъв начин искат да го изразят. Всъщност артистът за това работи, за тези две или 20 минути аплауз. Ние се покланяме от уважение, те пък ни ръкопляскат възторжено, крещят „Браво!“, защото са харесали това, което сме им поднесли, но също и оркестъра, който тази година е под палката на маестро Владимир Бошнаков. Нека отбележим, че събирането и подредбата на оркестъра за турнето дължим на Юлиян Стоянов, нашия концертмайстор. Прави силно впечатление, понеже музикантите, които той е събрал, са на много високо ниво. Радостно е, че успяхме да се реализираме на световната сцена, и както каза нашият импресарио: „Вие вече сте бранд!“. Което никак не е лесно да се постигне на сцени като тази в Бон, както и в Нидерландия, защото всички те са огромни, популярни. Летенето продължава – сто и първата си година започва Операта в Стара Загора, за балета са 71 години.
В тези четири години съставът промени ли се?
Той е константен – винаги 41 души заедно с мен. Пътувам с тези балетисти и балерини, с които работя на сцената в Държавна опера Стара Загора. Нямам нито един артист, който да взимам отвън.
Как определяте програмата? Защо точно тези две заглавия – „Лебедово езеро“ и „Лешникотрошачката“?
Защото ние сме продукт – каквото търси публиката, това продава импресариото. В тези месеци навсякъде по света се търсят тези балети, публиката си ги иска. Неслучайно наричат „Лешникотрошачката“ „златното яйце“, защото през декември и януари тя е толкова много играна.
Да се представяш с толкова познати постановки, не е ли нож с две остриета? Веднага ще има съпоставка. Както „Страхотна е!“, така и: „Е, къде по-добри сме гледали“.
Това е конкуренцията. Ние сме се преборили на много високо ниво, с отличителен продукт и стандарт.
Понеже постановката не е само танц – игра, а и разказ – предаване на съдържанието. Ти до оригинала ли искаш се доближиш?
Винаги искам с хореографите и балетмайсторите да покажем на публиката класики, културна ценност, брилянтност, без да префасонираме. Моята постановка на „Лешникотрошачката“ е направена от Константин Уралски – много голям руски хореограф и режисьор, живее в Америка. Когато преди близо седем години го поканих, му казах: „Искам постановката много да се доближава до класическите“. Помагах като асистент. Тя е близко до правеното от Вайнонен, от Петипа – миксирани. Защо? Защото всеки хореограф, който дойде, трябва да се съобразява с трупата: колко души са, какви са им възможностите. Успяхме и с прекрасните костюми – на Салваторе Русо (един от най-известните италиански сценографи и костюмографи), и с декора – в момента е на дизайнера Гендони. А „Лебедово езеро“ аз съм го правила. Изключителен микс от хореографии. Разбира се, второ действие е съхранено абсолютно – Лев Иванов-Петипа, нищо не съм пипала, разместила съм само малко реда вариация – адажио и това е заради трупата. Хората са едни и същи, за да имат време да си вземат дъх. Иначе нищо не се нарушава. Направила съм мой философски прочит на спектакъла. Началото – с принца, който е мъничък и започва да чете тази приказка, финалът – как той продължава да чете, което е целият наш живот. Всички следваме своите мечти, учители, желанието какво да постигнем, какви да бъдем, с какви хора и с каква любов да се срещнем. Мъчила съм се, колкото е възможно, да съхраня направеното от основоположника Анастас Петров. Жалко, че няма никакви записи, защото неговите спектакли наистина са били много интересни. Но всички неща, които са емблематични, като па-дьо-дьо, второ действие – лебеди, и т.н., съм ги съхранила. Останалите съм ги миксирала, в рамките на класическия балет, много добре зная кои и как.
Доколко всеки от балетните артисти обаче, особено тези в централните роли, могат да вложат нещо творческо от себе си?
Не ограничавам никого. Напътствам ги, защото класиката е методика, цяло учение. Огромна академия за танц, каквато Людвик XIV е създал 1661 г., а за да си добър, трябва да знаеш. Аз им го преподавам. Танцувала съм толкова много Одета – Одилия, както и Мари, както и всички танци в „Лешникотрошачката“ в спектакъла на Григорович, също и на Вайнонен. Ние сме групово, колективно изкуство, но съставено от индивидуалисти. Мъча се от всяка балерина и балетист да покажа максимума, всичките му качества, цялата артистичност, музикалност и да ги науча правилно да танцуват балет. Защото големият проблем в момента е, че балет се играе доста неправилно и недобре – световен проблем.
При двумесечно турне, със спектакли всеки ден – понякога и по два един след друг, непрекъснато пътуване, как издържате? Как се преодолява умората, защото никак не ви личи.
С тренинг. Те не спират да работят. Преди да тръгнем на турне, всеки ден съм въртяла двата спектакъла – Лебедово – Лешник, Лешник – Лебедово, защото после нямам време за репетиции. Научила съм се на това от моето училище – Академия „Ваганова“. Когато натоварваш правилно тялото, в един момент енергията се преобръща и след като достигнеш този вид физическа и психическа форма, може да работиш вече по 16 часа без да се изморяваш.
На турне е различно, всекидневието е разпределено по график: пътуваш, пристигаш, веднага на сцената загрявка, екзерсис, след което се редуват всеки ден кой да дава клас. Свързано е с извънредно сериозен режим.
А смяната на различните сцени и подготовката им?
Сцените са фантастични. Техническият ни екип заминава по-рано. Пращат ми снимки, казват колко е голяма сцената и ако има някакъв проблем, разрешавам нещата предварително, за да може всичко да е точно. Междувременно аз дооправям осветлението. Изключително съм доволна тази година от екипа с техния ръководител Красимир Кръстев и цялата голяма група – 11 души, реквизитора ни, гардероб, грим. Това са много хора, за тях малко се знае отстрани – докоснал се е само който е с нас по-дълго време. А театрите са невероятни – например в Дордрехт Театър Кунтсмин е един от най-старите в Европа. Във фоайето има снимки как са носели декора с каруци. Сградата е реновирана, красива. Не е удобна за оркестъра – факт. Но театърът е прекрасно оборудван: техника – последен писък на модата, пултове, осветление, озвучаване. Тук навсякъде е така, защото има държавна политика. Общините много ги подкрепят. Малко имат собствени компании, всъщност театрите са приемни – имат си мениджър, ръководство, което преценява какви спектакли и кого да покани във всеки момент на годината.
Различават ли се градовете, включени в четирите турнета?
Всяка година имаме по един-два театъра – нови сцени. Но повечето са вече постоянни и аз съм силно впечатлена колко добре ни приеха от самото начало, а сега още повече. Като се появим с техническия ни екип, и те: „Здравейте! Радваме се!“ – чудесни са. Толкова дружелюбни, готови всичко да направят, отзивчиви. Поздравяват ни навсякъде, публиката идва лично, тропа ни на автобуса, маха ни, хората са щастливи да изразят радостта, която сме им доставили – прави ми прекрасно впечатление. Говорила съм още с най-първите ни зрители. Сега вече повечето научиха за нас, навсякъде на програмките пише – Стара Загора балет. Те не знаеха България къде се намира, та камо ли Стара Загора. Ние и това направихме, ние сме мисионери – научихме холандската публика къде е България, къде е Стара Загора и че има изкуство на много високо ниво, което им предоставяме. Затова пък те ни се отблагодаряват с изключително отношение. Посрещат ни на Коледа, винаги са подготвени като домакини. В град Апелдорн – там са най-големите производители на ябълки – ни носят плодове в кашони и огромни кошници.
Доколкото разбрах и аз, вече имате твърди фенове и ви очакват?
Впечатлена съм, че винаги намират начини да изразят възхищението си дали през хора, дали директно да кажат колко са очаровани и щастливи, че имат възможността да са с нас, да работят заедно с нас, да ни гледат и да доведат децата си – независимо от коя страна стоят, дали зад кулисите, или в публиката. Имаме фенска маса, следва ни вече от години –нидерландци. И българи идват, особено от нашия бранш, намират време и ни посещават. Хора, които вече трета година ни следят, пишат ни, купуват си билети още през август-септември, чакат само да бъдат пуснати. Снимат се с нас. Някои даже си дадоха децата в балетни школи.
Всичко това се вижда и оценява. Неотдавна ти получи международната награда Златният лешникотрошач на авторитетния Festival Internazionale della Danza e delle Danze – Агридженто 2025 (Европейска културна столица в Италия) за изключителен принос в развитието на световното балетно изкуство. А през 2023 г. пак там трупата получи отличието „Най-добра балетна трупа на годината“.
За мен е много голяма награда, защото тя не идва с номинации, а организаторите сами избират кой да я получи. Това са изключително големи награди за нас. Отличията на фондацията на Карла Фрачи и Мария Пиа Лиота и цялото обединение (няколко фондации, обединени в едно) са световно признание първо за трупата и второ за мен, показват, че няма невидими неща.
Да, защото наградата е за световно присъствие в балетното изкуство. Показателна е и репликата на директорката на фестивала Мария Пиа Лиота: „Всички, които се занимаваме с танц, виждаме какво правите в Старозагорската опера и сме впечатлени и респектирани“.
Успяват всичко да видят, да проследят и да оценят. То е жест, не е свързано с някакви средства, но признанието е огромно, а и самият факт – да бъдеш поканен на този форум, с толкова много световни артисти – Джузепе Пиконе, Рафаеле Паганини…, спонсор е Джузи Версаче, параолимпийската шампионка и символ на устойчивост. Попадайки в този кръг от хора, към нас се насочва интерес, те искат все повече и повече сътрудничество. Така че, каквото зависи от мен, ще го направя, но добре би било да се осъзнае на по-високо ниво, за да може да има повече успехи. На първата ни поява, когато трупата получи Златния лешникотрошач, съпругът на Карла Фрачи – маестро Бепе Менегати, беше още жив. Познаваме се отдавна, аз съм работила с тях в Лече и в Бари (Италия), изпитваме добри чувства и уважение. Аз водих мои артисти, по този начин той имаше възможността да види Анелия и възкликна: „Боже, каква Жизел!“. Това Менегати да го каже, при условие че Карла Фрачи е номинирана за една от най-добрите Жизел, и да не я обиди… Ето такива неща са много важни за артистите. За награждаването те бяха поканили нашия посланик. Отзова се. Дойде, беше много впечатлен от цялото събитие и ги попита: „Добре, но вие как разбрахте? Откъде знаете за тази трупа?“. А отговорът беше: „Е как, в нашия свят всичко се знае“. Разбира се, беше огромно признание – и за нас, и за дипломацията на България.
