Публикуваме откъс от книгата, събрала текстове за Яни Милчаков (1955–2017), както и негови статии и студии. Изданието ще бъде представено на 6 юни, четвъртък, от 17 часа в Националната библиотека.

Литературовед и дипломат, политик, ерудит в няколко области, човек с много таланти, Яни Милчаков напусна рано нашия свят. Професор Никола Георгиев пише: „За всекиго той значеше нещо много – от великото до смешното. Щастлив бях, че бях негов учител, а той – мой ученик. И още по-щастлив, че той беше мой учител, аз – негов ученик. Близо или далеч в пространството, духом бяхме винаги заедно. Не, има го. Жив е той в съчиненията си, в спомените за Яни. Има го“.

„Яни Милчаков – дипломация, социология, стихознание” (изследвания и материали), изд. „За буквите – О писменехь“, 2018 г., съставител доц. д-р Мая Горчева

Шлимановите знамения на стиховеда – поет

Пламен Шуликов

Макар и твърде многолик, както впрочем прилича на близнаци, литературоведският профил на Яни вечно пазеше стихознанието в особен заслон, на моменти почти непристъпен за иначе бликащата му ирония. То беше първата му любов. То беше и чудесен помощник при неговите одисеевски завръщания към академичната филология. Посягаше към стихознанието с присъщата му алгебрическа, почти езотерична диакритика в тихи, особено тихи изповедални моменти. Виждаше го и като безотговорно-артистично начало, и като рекапитулативен изход, подобен на онзи спасителен пристан в Батуми, споменът за който най-накрая затиска всичко останало в паметта на капитан Фортунас. Именно с този знаменит герой на Никос Казандзакис Яни напоследък се отъждествяваше. Мечтаеше да напише поне още една, но непременно стиховедска книга. Все още не знам дали е смогнал да постави този красноречив щрих от параболата на своя научен живот. Тук думата има архивът му.

Със сигурност обаче знам, че блестящо стихознание се прави преди всичко от блестящи поети. Без да е непременно каузална, тази зависимост намира своите неопровержими аргументи в лицето на поети-стиховеди като Валери Брюсов, Андрей Бели, Владимир Маяковски, Роман Якобсон, Емануил Попдимитров. Мисля, че именно тази оптимална форма на познанието, на познанието отвътре, мотивира своего рода поклонническите пътувания на Яни до Груинци. Родения там Емануил Попдимитров той представяше обикновено чрез два екзамплума. Първия от тях Яни записа в „Социални полета на литературата“ (2009): „През 1908 г. той (Е. Попдимитров – бел. П.Ш.) се завръща в… Груинци като студент от Монпелие не само с книгите и с възторзите си от философския „гуру“ на belle époque – Анри Бергсон, но и с двадесетина фиданки елитни френски сортове ябълки, които сам засажда: Франция идва и като дух, и като истински корени.“ Вторият е всъщност оставеният от самия Е. Попдимитров ръкописен автограф върху титула на неговите „Изследвания върху строежа на стиха с оглед към българската поезия“ (1942). Подписаният екземпляр и до днес се пази в библиотеката на Шуменския университет. Предмет и на двата екзамплума е екзистенциализацията на литературата, онова срастване между фикцията и нейния неизбежно наличен веществен корелат, чрез който сетивно я постигаме в опита си. Дано не прозвучи фетишистки, но когато се наложи да прелистя „Изследвания…“ на Е. Попдимитров, предпочитам да ползвам именно екземпляра с личен автограф, чието синьо мастило му придава, съвсем по М. Маклуън, допълнителна медийна топлота като от допир на жив човек. Вероятно оставям впечатление, че разбирам само този екземпляр от целия тираж на книгата. Няма да протестирам, защото в известна степен и това е вярно, поне колкото е вярно и другото – че стиховедът непременно е сетивно вкоренен в свое паралелно битие на поет. Така се оказа и с може би най-големия стиховед на нашето съвремие – М. Л. Гаспаров. В края на 80-те обаче не знаехме това. Тогава, в Москва, на излизане от ИМЛИ[1] след негова лекция, дълго го следвахме с Яни. Бяхме готови да се обзаложим с несъществуващи опоненти, че такъв блестящ стиховед не може да не е и поет. Едва след смъртта на М. Л. Гаспаров (2005) беше публикуван талантливият му лирически цикъл „Стихи к Светонию“. Впоследствие нарекохме предсказанието си отнякога „Шлиманово знамение“, което през 80-те, когато Гаспаров продуктивно работеше, все още не можехме да осмислим в противовес на утопичния формалистки блян за „литературна история без имена“ и особено за „стихознание без поет“. По-скоро схващахме догадката си в духа на В. Шкловски, който в едно свое писмо до Р. Якобсон казва, че той (Ромка) „танцува с науката“. Освен в своята очевидност на активно познание, което може да бъде сценично представено навсякъде, по всяко време и без особена подготовка, оказионализмът на Шкловски непременно има предвид и стиховеда-поет в лицето на сдвоената фигура Якобсон-Агляров от 1913–1916 г. Тази енигматична фигура се мярна в текст на Яни, посветен на… Е. Попдимитров. Става дума за екземпляр от пражката книга на Якобсон „Новейшая русская поэзия“ (1921), случайно намерен и спасен през 70-те от студенти в Софийския университет. Маргиналиите на книжката пазели читателски приписки на стиховеда-поет Боян Пенев. Доколко Б. Пенев е поет се опитах да покажа в една своя отдавнашна работа. Именно срещата на тримата стиховеди (Р. Якобсон, Б. Пенев и Е. Попдимитров)  в този свой текст Яни отново нарече „Шлиманово знамение“. Едва ли би прозвучало пресилено, ако кажа, че макар и от стиховедска позиция, той организира тази знаменателна среща посредством мощното си предзнание именно на поет. На безспорен поет, макар в името на своите твърде високи ценностни критерии той да си позволи достъп единствено до артистично най-тежките лирически дялове – пародията и стилизацията. Разбираше пародията като форма на критиката в синхрон с проникновението както на Андре Мороа, така и на два знаменити руски сборника от самото начало на 1930-те, посветени на пародията, единият от тях редактиран от Юрий Тинянов[2].

Виртуозната способност на Яни за пародийна стилизация получи широко публично признание още в началото на 1990-те, когато чрез съдействието на проф. Никола Георгиев в „Култура“ бяха публикувани две впечатляващи, откровено гениални негови пародии. И двете имаха анализационното проникновение на концентрирана, интензивна арс-поетическа таксономия на нормативни поетически стилове. Едната оголи техническата стилова същност на придворната панегирика от времето на застойния соц, втората – осреднения стилов модел, колективно формиран от тъй нареченото Априлско поколение. Тези обстоятелства са достатъчно известни, както са известни, макар и в по-тясна колегиална среда, дружеските послания на Яни, писани по специални поводи. Поне засега обаче несподелени остават много негови експромпти в мерена реч, голяма част от които (позволете ми пристрастието) – шедьоври. Повечето са съхранени в електронните ни пощи, останалите – в паметта на телефоните, някои са вероятно съвсем изгубени, след като достъпните до неотдавна „чекмеджета с файлове“ (така наричахме феноменалната памет на Яни) са вече окончателно заключени. Гледахме безотговорно, даже престъпно разточително на блиц-кореспонденцията си в мерена реч. Смятахме, че тя твърде лесно се удава, както той иронично казваше, на нашите „мощни две лирически пера“ (тук инверсията е съвършено преднамерена). Лично аз, мисля, надцених паметта си. Затова бих искал своевременно да създам поне известна представа за съхраненото от задкулисния игрови „танц“ със стиха, със стиховата стилистика.

Една от тематичните линии, на която посветихме немалко енергия, бе зададена от Йордан Ефтимов и Пламен Дойнов. Появата на техния сборник „Имена на любовта – от Ана до Яна“ (2008) съвпадна с работата ни по „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (2009), която писахме, забавлявайки се, някак на шега, и това вероятно личи на много места в текста. Още повече пролича в начина, по който интерпретирахме иначе сериозния реверанс, който Й. Ефтимов и П. Дойнов сториха на темата за любовта, както впрочем прилича на истински призвани. За себе си, като за по-долна ръка поети, преобразихме заглавието им твърде буквално в „Имена на жени“, разбира се, с всичката условност на въображаемите бъдещи персонажи. Накратко, решихме да не останем по-назад и така се включихме в едно мирно, безобидно и самодостатъчно лирическо състезание – от онези, които днес, не знам защо, зловещо наричат дуели. Впоследствие се понатрупаха текстове, даже допреди няколко месеца взаимно се убеждавахме как трябва да ги съхраним в поредна несериозна книга… Но да се върнем към смешното.

Отварям напосоки, например, на „Н“. Там фигурира „некто Наталья“, изобразена от Яни чрез стилизация на Симеон Полоцки:

Хитромудри и поучителни Вирши из „Псалтирь Рифмотворная“

Стиховедец вещт некто сластолюбив бяше,
К Натальи (некто) любовь соблюдаше.
Обыкл же образ ня прекрасно писати,
а страсти под ноги ея полагати.
Скаредно писанного, за что разъярися
чума и жестоко ему прет яй появися,
Обещая велику пакость сотворити,
аще не престане и тако скаредити.
Чума, не терпя досады, хотя и свалити,
Потщихся, воя Плетений олтары ломити
Тым убо падающим, стиховед смутился,
прекрасной Натальи молебно вручился.
И простре образ руку, мужа похищая,
от падения смертна чюднь свобождая.
Падоша вси Плетения, стиховед висяше,
Держим рукою девы. Оле чудо бяше!
19.03.15

Рубриката е разработена в непрогледни смислови дълбини чрез стилизации по Е. А. По, Байрон, Йордан Хаджиконстантинов – Джинот, Вазов, Димитър Полянов, Вен Тин, Венко Марковски и Жилбер Беко, които тук ще спестя заради липсата на достатъчно типографско място. Бих предложил само лаконичната версия на Яни по Г. П. Стаматов:
Още неовладял българския език, той изтезава с прокурорска неумолимост перото си като таен лирик. Така под подвързията на протоколна книга от съдебните заседания откриваме написано с неговия почерк:

Към сцената ти взглядове устали
аз бросвам! Мысль – Отрова ил куршум? –
терзае моя óтрочески ум,
загдето няма вече я Наталья!
И запленен от страст по нея вродʼ  юнóш
презрях чин, дача, жалованье, грош…
22.04.2015 г.

Нека не прозвучи себепрепоръчително, но еклектичният руско-български на Георгий Порфириевич дълбоко засегна у мен честта и достойнството ми на руски възпитаник. Наложи се да нанеса на Яни непозволен, подъл удар в предходната рубрика „М“ от алфавита чрез свободна стилизация по Надсон:

Запоздалый несколько ответ

Зато снисходит к нам Марина
То по утрам, то по ночам,
То в красном платье, то ли в синем,
То просто рядом  или там,
Куда напрасно мысли рвутся,
А, прибывая, никого
Не застаешь… То значит будто
Тебя нет даже самого.

Яни можеше достойно да отвърне с „елиногречески лъстнолукави речи“ в стилистиката на Неофит Бозвели, организирани чрез разноударния римов модел на сръбския класицист от ХVІІІ век Лукиян Мушицки, когото той наричаше „стар вдъхновяващ образец“ [овАко / рЕтко; МелИса / очЕса; осЕча / младИча; кИшу / яснЕйшу и пр.], например из рубриката „П“:

Полимикракирия по новейши гречески ефимериди
вещае гибел ужасна на левичарски антиподи
на Разум, Труд, Воздержание и Пестеливост –
Безумни Елини в нихови греси содомски и гнъсна леност!
25.01.2015 г.

Можеше да отвърне и с „хитрохудожни“ макаронически стихове, чиято виртуозност аз така и не усвоих заради неусърдно чиракуване, например:

(Късен Ивица Вукоход од Боговича)

Немея пред Гешенка твой, велики Бойко,
И херцлих вюнше дир щастлив Вайннахт!
Пред този вундер Билд аз Щирне скланям
И губя Щиме, без да губя Махт.
26.12.2014 г.

Не ги усвоих, макар стиловата типология на „Шуменските позитивистични кръгове“ да има своя общопризнат и висок нормативен императив:

Пиитиката поучава
как всякий право да писува,
хитрохудожно да склонява
и сладостно да сочинява.

Яни обаче нито за миг не се поколеба да изостави идеята за фронтален ответен удар и избра достойната сценична поза на arbiter elegantiarum, като проводи изящни адмирации в дактил с допустими промени в третата анакруза:

А браво, Пламене,
Браво, брависсимо!
На стихотворството
Майсторът ти си му!

Рицарският кодекс ме заставяше да поема хвърлената ръкавица и да отговоря в същия дух на fair play:

Висша рима е, Поете,
висша рима е съставната!
Ако римата е „плима“,
тя деветата е, главната!

Очаквах, както се досещате, похвала за вътрешната рима и плахия макаронизъм, но някъде по това време Яни все по-настойчиво започна да се допитва до капитан Фортунас на Казандзакис. Изненадващо от Военна болница, където прозрачни, по-точно призрачни, тръбички накапваха поредни надежди, той изпрати стихове в 8-сричник с факултативна цезура, на които нямах достоен отговор:

Сичкити плачат и викат,
че батя Янча изгубват.
Скъса ще сърдце от камень
неговий соратник Пламень,
безутешим Янча там жали –
ох, видох! – член на Анали,
тресе ся другʼде катʼлист
пражкий ми структуралист,
цял ден ридае и плачи,
никак да млъкни ни рачи.
Насред жалейщити тия
ръст виси Н. Георгиев,
руце троши катʼ мученик
над свой усърден ученик,
исо държи му с канский вик
биля тартуский семʼотик.
„Ах, Янча как щем зарови?“ –
въпиют Исторʼци Novi,
смирени, чинни, подредни,
сълзи проливат стихʼВЕДИ.
1-2.11.2016 г.

Нямах отговор не защото тези последни негови стихове бяха изпълнени в любимата му силабика, а аз така и не надхвърлих силаботоничния версификационен строй в най-звънтящите му априлски образци. Всъщност драснах нещо, което по патоса си уподоби неуместен лирически римейк на „Оптимистична трагедия“ на Вишневски:

Визитация

Ах, сестричките, сестричките,
като сонм се носят всичките
в самодивски си премени
бели. Весели, засмени
оболщават ни с вниманье,
милосердье, состраданье
и надежда лекокрила –
„Дай му сила, дай му сила!
Ха дано до ден-два стане
и юнашки ни подхване,
па не пусне…“ Тъй юнаци я
виждат тази визитация.

Българановският „бяс да се римува и ритмува всичко, що се изпречи пред очите“ (Андрей Протич) някак неочаквано се смръзна пред все по-буквализиращия се силует на иначе безобидната формалистка формула „стихознание без поет“. Неусетно се прокрадна и нейната непредпазлива модификация „стихознание без стиховед“. Днес, след като Яни вече го няма, със сигурност не знам дали това не беше поредно „Шлиманово знамение“.

Няма такъв посланик!

Йордан Ефтимов

През зимата на тази година гостувах за последен път в дома му. Беше изтощен от битката с болестта. Но разговорът течеше около неговите планове за голямо изследване на югославянските политически лидери, свирачи на гусла. Не само Радован Караджич, разбира се. Още от ХІХ век, през епохата на авторитарните движения между двете световни войни, та до днес. И във връзка не само с популизма, но и с художественото умение като еманация на потентност – свириш на народен инструмент и това те превръща в бард. И древните лидери са свирели и това им умение е било част от експертността им.

А Яни Милчаков е славист от голяма проба. Искай от него да ти говори за „Горски венец“ на Петрович Негош или за „Нож“ на Вук Драшкович. Впрочем той ценеше Вук Драшкович и като политик, и като романист. Уговори издателство „Изток-Запад“ да публикува историческия му роман „Нож“, а след това и гостуване на свръхзаетия тогава, в ролята си на министър на външните работи, сръбски писател на премиера на книгата в единственото „морско“ издание на „Литературно кафене „Хеликон“ в Созопол през септември 2004 г. Аполонийци цял ден се разминаваха с цивилни представители на спецслужбите с кабелчета в ушите.Третият му посланически мандат беше наистина потресаващ – само седмица след началото му бе убит сръбският премиер Зоран Джинджич. За него Яни по-късно все намираше начин да напомни, че е работил под научното ръководство на Юрген Хабермас и има докторат по философия в университета в Констанц от 1979 г. на тема „Проблеми при поставянето на основите за една критическа теория на обществото“. По време на мандата на Яни в Белград се случи и трагедията с ученическия автобус, паднал в река Лим.

Извънредни ситуации, изискващи специална грижа от страна на посланика в страната. И въпреки това Яни Милчаков развиваше и културния обмен, считан за притурка от редовите дипломати. Освен запознаването на българската публика с жестокия, построен като исторически паралел между 40-те и 90-те години в Босна, роман на Вук Драшкович, той организира и цяла мащабна конференция, посветена на големия български поет и стиховед Емануил Попдимитров, роден в село Груинци до Босилеград. В конференцията участваха близо 20 български изследователи, които се срещнаха очи в очи със съдбата на българите в Западните покрайнини. Присъствието на посланика в групата литературоведи стана причина граничарите да погледнат отгоре-отгоре паспортите при задължителната им проверка на влизане в страната и така Валери Стефанов се оказа в чужда държава с паспорта на съпругата си (с дълга руса коса на снимката). Два дена всички се шегуваха, че групата ни е пренесла през границата нелегално цял професор.

Това, което Яни не успя, бе мечтата му да организира научна среща пред публика между своя учител проф. Никола Георгиев и сръбския културолог Радомир Константинович, автор на книгата „Философия на паланката“. Но това е един от примерите как едно неслучило се в реалността събитие все пак се е случило като отглас у тези, които са видели блясъка в очите на Яни Милчаков, разказващ за възможната среща.

Дарът на Яни

Бойко Пенчев

Първата рецензия, която написах за „Литературен вестник“, май въобще първата ми рецензия за литературоведска книга, беше за „Стих и поезия“ на Яни Милчаков. Трябва да е било 1992 г., а книгата ми я даде Ани Илков, който тогава ни водеше упражненията по българска литература след Освобождението. Най-силно ме беше впечатлило в книгата умението на автора да „отвори“, да направи интересна една суха, както ми се е виждала тогава, материя като стихознанието. В същото време книгата „тежеше“, въпреки невзрачния си полиграфически вид – усещаше се, че написаното в нея не е плод на теоретична мода или флирт с читателя, а нещо, върху което винаги можеш да стъпиш. Градиво.

Видях Яни и се запознах с него поне десет години след това, някъде след 2001-а, а може и по-късно да е било. И живото му присъствие изведнъж напълно изтри онзи въображаем образ на солидния, педантичен учен, който имах за него. Витално, магнетично въодушевление, рушащо на мига бариерите в общуването – това ми е останало като спомен от тази първа среща.

В последните петнадесетина години Яни написа няколко важни и хубави книги, но написаното, поне за мен, сякаш вече оставаше в сянката на живото му слово. Не съм срещал друг човек от гилдията с такава жажда за общуване, каквато имаше при него. Мнозина са авторите на блестящо разгърнати изследвания, изпълнени с полемичен и реторичен финес. Яни обаче единствен можеше не просто да изрази идеите и наблюденията си, а да ги изиграе, да им даде плът и живот. В коридора или пред масичка с пластмасови чаши след конференция – нямаше място, колкото и тривиално, което той да не може да превърне в сцена. Да не говорим за способността му да се превъплъщава в чужди поведенски и езикови роли. Яни владееше цял спектър от жанрове на една особена, да я наречем литературоведска, смехова култура.

Яни имаше удивително богата, многослойно етажирана ерудиция. Той можеше, в рамките на десет минути, да премине от голодомора в Украйна към Елиаде и „Желязната гвардия“ и оттам да кривне към пародиите на сръбските поети-символисти. И не самите факти, а начинът, по който той ги правеше живи, включвайки ги в собствената ни културна и политическа ситуация, беше онова, което беше абсолютно неповторимо при него. И което сега толкова ми липсва, предполагам не само на мен.

Към изданието на „Епически песни“ от 1896 г. Пенчо Славейков слага като епиграф два стиха от Гьоте:

Далеч разпръснатото моя дух събира
и чувството ми безжизненото оживява.

Яни можеше далеч разпръснатото да събира и безжизненото да оживява. Той умееше да включва литературните факти в жизнени цялости – и така променяше представите ни и за текст, и за контекст, и за литература въобще. Това не е просто дарба, то е дар. Дано ни е предал нещо от този дар и на нас. Имаме нужда от това – сега, когато останахме само с текстовете му.

Моят приятел, Яни Милчаков

Вук Драшкович

Хората живеят толкова, колкото са живи следите им, тяхното дело, споменът за тях. Затова и казвам, че Яни Милчаков, моят скъп приятел, не е умирал. Той беше олицетворение на невероятна доброта, неуморен мисионер на потушаването на омразата, сблъсъците и недоразуменията, които историята често поднасяше на българите и сърбите. Антиистория, казваше Яни.

Когато се срещнахме, той беше посланик в Белград, а аз за малко след това щях да стана министър на външните работи. Малко са дипломатите в Европа, които както Яни Милчаков, притежаваха всестранно, така да се каже, енциклопедично познание. Посланик, историк, етнолог, полиглот, писател, литературен критик, футурист, мечтател… Всичко това беше Яни. Винаги активен, с открито сърце, усмихнат. Нищо не правеше и не решаваше прибързано. Веднъж ми каза: „Винаги, когато бързам, закъснявам“.

Той успя да организира и българското издание на моя роман „Нож“. Яни познаваше сръбската литература както българската, а сръбски говореше сякаш му е майчин език. По някакъв повод в София веднъж му казах: „Ти, Яни, си голям сърбин между българите и голям българин между сърбите“.

Не е умирал моят скъп приятел Яни Милчаков.

Прев. от сръбски: Георги Коритаров

[1] Институт на световната литература „А. М. Горки“ на Руската академия на науките – Институт мировой литературы имени А. М. Горького Российской академии наук – ИМЛИ [бел. ред.]
[2] Бегак, Б., Н. Кравцов, А. Морозов. Русская литературная пародия. Москва; Ленинград : Государственное издательство, 1930. 260 с.; Мнимая поэзия. Материалы по истории поэтической пародии XVIII и XIX вв. Под ред. Ю. Тынянова. Москава ; Ленинград : Academia, 1931. 460 с. По повод на първия основателно се чудехме как се е изплъзнал през ситото на иначе твърде бдителната след 1927 г. сталинска цензура.