Бдение за Кирил Кадийски

Спомени – най-жестоката самота.

К. Кадийски, „Следобедна флейта“

На 31 август 2025 г. Обществото на мъртвите поети се увеличи с още едно, много ценно попълнение от България – Кирил Кадийски.

Загубихме ли го наистина?

Двата тома, които виждате пред себе си, уважаеми читатели, са съставени от самия него – той до последно работи усърдно и всеотдайно по усъвършенстването на старите и новите си творби, а по ирония на съдбата това се оказа първото му post mortem издание. Моята съвсем нелека задача тук е да го предговоря, променяйки по неволя и, уви, по неизбежност актуалното съвсем доскоро в общуването ми със стихотвореца и приятеля Кадийски сегашно време с минало. Така че единствената дързост – израз на отчаяна съпротива – която ми остава пред толкова неумолим и категоричен факт като смъртта, е да заменя аориста с имперфект, тоест миналото свършено с минало несвършено в опит през такава езикова игра да задържа още миг поне присъствието му тук-и-сега, ако не за друго, за да удължа и препотвърдя усещането (си), че за поета смъртта е нищо повече от условност, илюзия, халюцинация, мираж, метафора; досаден „спам“, задръстващ компютъра на битието и подлежащ на незабавно изтриване.

А и останаха толкова въпроси – неотговорени и незададени.

Веднъж в телефонен разговор Кирил ми каза: „Запомни го от мен: няма незаслужено забравен поет“. Тази максима ме смая със своята естественост и категоричност и колкото повече я осмислях, толкова повече разбирах истинността ѝ – тя не беше изречена случайно, нито формално; напротив, той бе формулирал нещо, занимавало дълго съзнанието и въображението му, свеждащо се до свръхземния въпрос творчеството ли всъщност е изнамереният от алхимици, магове и чародеи еликсир на вечността. Преди време пък от руската поетеса Юна Мориц чух стряскащото езотерично прозрение: „Задгробен живот няма. Има световна душа на поети, която периодично праща някого – дарява го на даден народ – и след като мисията му на този свят приключи, си го прибира обратно“. Навярно точно тези мисионери – пратеници свише, внушават идеята за безсмъртие (или по ботевски – неумиране), така подкупващо за нас, уязвимите и безпомощни, беззащитни и мимолетни простосмъртни: тъгуващите от натежало натрупано знание еднодневки. Но ако продължа рефлексиите си върху съждението на Юна Мориц, съвсем не всички пишещи поезия, струва ми се, са част от тази мистична душа. Казаното се отнася само за големите, знакови поети-спасители, изчистващи и променящи със словото си кармата на нацията, както и съдбата на всеки от нас поотделно, оличностявайки ни (дарявайки ни физиономия). Авторът на настоящия двутомник със сигурност е солист виртуоз, излъчен от онова светло и облагородяващо енергийно поле / „депо“, дефинирано като „световна душа на поети“. 

Сега, когато пиша тези редове, Кирил Кадийски вече е другоселец – обитава отвъдните селения, дирижирайки небесния оркестър, и аз никак не искам да приема, че не е сред нас, дори ако щете в (само)ироничения смисъл на Елин-Пелиновия дядо Матейко, на новината за чиято смърт никой не повярвал, защото той обичал да се шегува, па и по-напред – както казва класикът – такова нещо с него не се било случвало. Киро беше истински остроумен сатир – Терсит-и-Езоп, завладяващ и мъдър шут в играта на съдбата, а привилегията на всеки шут е, че се ползва с имунитет пред краля, поднасяйки му нещата неподправено, небрежно уж, такива, каквито са, без опасението, че за това ще бъде обвинен, съден или наказан. Кралската свита – „висшата утайка“, по израза на Юго – със сигурност мрази шута, защото всява смут в редиците ѝ, но макар демонстративно да го пренебрегва и премълчава, за нея именно той остава факторът, чиято дума ще бъде чута от времето. А и какво е кралят без своя шут, все едно кой е крал или кой се е самопровъзгласил за крал. Но да, по-напред такова нещо и с него не бе се случвало. А дело, равностойно на написаното и преведеното с гриф „Кирил Кадийски“, едва ли и някога повече ще ни се случи.

Сега Кадийски и творчеството му попадат в ново, различно измерение, към което все още не мога да пристъпя с проверен, гарантиран и надежден ход, не съм готов да го придружа с убедителен метакоментар, но ползвайки матрицата на отсяването-„канонизиране“, ще се опитам да проследя / да прогнозирам предстоящото му битие през нея. Защото цялото негово ново поприще на поет оттук нататък наистина предстои. Колкото до канонизацията, тя, оказва се, е особен вид инициация, при която светският животопис се подменя с агиографски – с житие, което не търпи оспорване, усъмняване, подценяване, ревизиране, отхвърляне. Върху рецепцията на литературата – масова и професионална – особено на класиката, влияят основно две активни семиотични полета: персоналните митове с техния по-широк или по-тесен обхват на разпространение и степента на канонизиране на авторите – доколко сме десемантизирали и (о)простили в културното ни съзнание приписваните им „грехове“. Както повелява църковната практика, когато даден писател, поет, драматург попадне в канона, веднага от биографията му се заличават неудобните моменти и върху тях се нанасят като палимпсест положителните, но надлежно преувеличени, захаросани и митологизирани, дори въздигнати в ранг на чудеса. И от аутсайдер, профан и маргинал канонизираният изведнъж се превръща в „блажен“, за когото, противно на покойник – е позволено да се говори само добро.

Случаят с Кадийски не е такъв. Но не го казвам с опасение или скептицизъм.

Строго погледнато, той още дълго няма да бъде „класик“ в тукашния, отсамен смисъл на думата, защото в обозримо бъдеще трудно ще се изрине дебелият пласт резервираност, ожесточеност и ненавист, с който бе посипван приживе заради отказа му да се подчини на псевдоетиката и да премълчи нечия наглост и самообожествяване, зле прикриващи откровена некадърност или, ако прибегна до евфемизма, използван от Ана Каменова по отношение на Христо Радевски – „малоталантливост“.

– Кога ви допуснаха в свещеното писателско кафене на „Ангел Кънчев“ 5? Кой ви симпатизираше и кой ви гледаше накриво?

– Ние, не-членовете на Съюза, ту имахме достъп, ту не ни допускаха без „придружител“. Леко каламбурно ще кажа, че ми симпатизираха тези, които ме гледаха накриво. В литературния кръжок „Димчо Дебелянов“ например имаше начинаещ поет като всички нас. Няма да му казвам името, може би е още жив, дай боже, и да не иска да го споменаваме. За повече от половин век съм го виждал само веднъж, още преди Десети ноември. Отидохме да пием по кафе и от дума на дума се разбра, че работи в службите. „Искаш ли да ти кажа какво си говорил онзи ден по обед?“, ме попита. Помъчих се да си спомня, а той ме подсети: „Казал си, че Матей Шопкин и Лъчезар Еленков са пълни бездарници. Само че ние това го знаем и не ни интересува изобщо“. Излишно беше да отричам. „Говорили сте още, че петдесет на сто от писателите били наши доносници“, продължи той. „Ами вярно е!“, нямаше как да скрия. „Не е съвсем така – седемдесет и пет на сто са. И повечето изобщо не са ни необходими. Но сами се натискат“, заключи човекът. През следващите четиридесет години не сме се виждали. Той обаче ме е „виждал“ постоянно, вероятно и след Десети ноември.

(Из последното интервю на Кирил Кадийски, дадено за „BgArt“, 17.08.2025 г.)

На фона на цитираното интервюираният трудно ще влезе в шортлистата на кандидатите за „блажени“, но онова, което съм склонен да призная за „чудо“ при Кадийски, е една случка от времето, когато беше директор на Българския културен център в Париж. Разказвам я както е стигнала до мен. Ако някъде бъркам, нека по-вещите ме поправят. Има уговорена среща в лобито на луксозния „Отел дьо Сюез“ (Hôtel de Suez) на булевард „Сен Мишел“ с високопоставен френски културтрегер, с когото трябва да преговаря за обезпечаване на предстоящо събитие с български адрес. Докато чака, се сеща, че тъкмо в този хотел през 1889 г. е отровен и умира Захари Стоянов. И инстинктивно започва да търси с поглед паметната му плоча, със сигурност знаейки, че е на някоя от стените. Не я вижда. Мисълта започва да го гложди, става и обикаляйки широкото фоайе, я съзира почти напълно скрита зад някаква палма в огромна саксия. Сваля сакото си и започва с усилие да тегли саксията, за да открие – да направи видим – мемориала. Притичват се служители, почват да го навикват като хулиган и го приканват моментално да спре. Той моли да дойде управителят. Легитимира се пред него като български дипломат и му обяснява не без неприязън и гняв на кого е паметната плоча и защо той държи тя да не бъде засенчвана от нищо. Следват извинения и подобна немарливост повече не бива допусната.

Припомням това не защото истински искам да убедя някого, че Кадийски е сторил чудо. Настоявам на друго – на спонтанността, с която реагираше на всяка несправедливост. А чудеса той направи в творчеството си. Ето събраните тук.

Първият том включва написаното между 1967, когато е 20-годишен, и 2019, когато е на 72. Според собствената му селекция това е навлизащият („ранният“) период от търсенията му в поезията, включващ 25 стихосбирки, по-точно:

„Небесни концерти“, „Ездач на мраморни коне“, „Пясъчно време“, „Перо от феникс и други стихотворения“, „Господни делници“, „О кой“, „Легенда за Новгород“, „Експрес“, „Петте годишни времена“, „Смъртта на бялата лястовица и тринадесет нови сонета“, „Green“, „Нови сонети“, „Черепът на Йорик“, „Alter ego“, „Водопоят на антилопите“, „Битие. Изход“, „Окото на Лаокоон“, „Selva oscura“, „Андалуски ръкопис“, „Стрелецът на Брудел“, „Сън“, „Под божия сандал“, „В покрайнините на света“, „Бавен джаз“, „Венециански квартет“.

Вторият том обхваща пет години – от 2020 до 2025. Заглавията в него са „само“ 11, но обемът на стиховете успешно съперничи на създаденото преди това. Така изглежда „късният“ Кадийски:

„Взривени сънища“, „Новата Герника“, „Мостовете над Лета“, „Изгнаник на земята“, „Звездна каторга“, „Вивалди. Всекидневни репетиции“, „Гърне с опашка“, „Сме ли смели?“, „Между двойна бездна“, „На ръба на бездната“, „Забранена любов“.

***

Кадийски живееше в страната на поезията и докато беше тук, сред нас, особено през последните десетина години, бе непровъзгласеният / некоронован неин владетел. (За зло или за добро – роден е на една и съща дата с Цар Симеон Втори: точно десет години след него!) В съзнанието си носеше твърде много „суров материал“ – огромна „база данни“, включваща детайли, фрагменти, парчета от стари и модерни поетически примери-постижения, и ги комбинираше в нови и нови картинни пъзели: вариации, импровизации, експромпти – похват, превърнал се в нещо като емблема на творчеството му. Да, не само от наши автори – също така и огромно количество образци от чужди поети, но все пак пресътворени на български.

Различни кръгове го мразеха, отбягваха, съскаха, правеха се, че го няма, но на практика се бояха от него, а помежду си ближеха лютите рани от безсилието си да го оборят. И никой не посмя да му се опълчи, да го предизвика на дуел, да излезе в открита полемика с него, защото пред казаното от Кадийски аргументите му не издържаха.

В неговата поезия има всичко – тя е неизчерпаем резервоар от идеи, фигури, тропи, сред които най-открояваща се е римата – в дискурса на класическата прозодия. На практика Кадийски завърши тенденцията за обогатяване на българския език (за отместване и разширяване на поетическите му граници), започнала по време на модернизма от Дебелянов и Яворов и продължила през Лилиев, Багряна, Фурнаджиев и Разцветников, стигайки до Валери Петров. Много ценеше „Валерко“.

В последните си години придоби вид на древногръцки аед, библейски предтеча и източен гуру. И това се случи, защото бе обхванат от огромна вътрешна тъга, от обезверение и грижа да бъдното – за кого се трепем, за кого полагаме тези неистови усилия, след като всичко толкова изтъня, поезията се обезличи, сякаш я пише безчувствен, апатичен мозък, малко по-неутрално казано – изкуствен интелект.

– Каква е вашата единица мярка за качествен текст в стиховете и прозата?

– Различимост. Или отличимост, ако искаме да сме в крак с модата, щом постмодернизмът ни натрапва думи като „устност“. Ако до третия стих не познаем от кого е, просто нямаме стихотворение пред себе си.

[…]

– А в превода?

– Преводът поставя много и по-сложни въпроси, но и тук трябва да говорим като за оригинално творчество.

(Из интервюто му за „BgArt“.)

***

Защо цитирам именно тези редове от последното му интервю?

В „Герой на нашето време“ на Лермонтов Печорин си прави болезнена самооценка, в която много индивидуалисти са откривали и продължават да откриват себе си, а Яворов я перифразира в поразително точно кредо на собственото си дуалистично битие. Тя звучи така: „В мен има двама души: единият живее в пълния смисъл на думата, другият мисли и го съди“. Извън контекста на романа възприемам казаното като метафора на преводача на поезия: в него по презумпция има двама души – единият (ентусиастът) се пали, записва си, задрасква, блъска си главата в безкрайния езиков лабиринт, разтваряйки се в процеса на съпреживяване, търси нови варианти на зациклили, влудяващо „тъмни“, но смислоносещи стихове, реалии и идиоми, понякога харесва хрумналото му решение, изживява се като конгениален на автора, докато другият (скептикът) го съди, хока, иронизира, присмива му се, сочи го с пръст, разколебава го, назидава го, тормози го, заканва му се, настоятелно го приканва да се гръмне. Не зная дали преводачите изначално обитават астралната орбита на Близнаците, но тази тяхна напрегната вътрешна игра на Фауст-и-Мефистофел е непрекъсната, неизбежна и също така нужна и оправдана единствено в услуга на резултата, в чийто идеален вариант единият – Демонът – изчезва и до читателя достига само светлата му демон-страция Фауст. Говоря, разбира се, за самовзискателните, недоволни преводачи. А Кирил Кадийски, без да е Печорин, е сред малкото печени интерпретатори на чужда поезия у нас, словесен герой на нашето време. Уви, предимно на нашето, защото преводаческото творение има среднодълъг (петдесетина годишен) „срок на употреба“; то е вторично – пре-съ-творение е на един извечен образец, наречен „оригинал“, и важи дотам, докъдето променливото и пропускливо градиво – езикът – го удържа и докъдето градителят е сполучил в конструкцията и в монтажа ѝ. А също е и Близнак – както по зодия, така и на онези, в които се припозна: Шекспир, Данте, Петрарка, Молиер, Тургенев, Бунин, Пастернак, Манделщам, Тютчев, Некрасов, Кавафис, Рилке, прокълнатите поети от Едгар Алън По през Бодлер, Верлен, Рембо, Маларме… до себе си. Един от най-неспокойните български работохолици в превода.

Не се наемам да твърдя кое от двете негови художествени лица е по-познато: на поета или на преводача. Но с риск да бъда упрекнат в пристрастие, ще кажа, че като че ли аурата на находчивия преводач надделява над сръчността и обаянието му на поет. Вярно е и друго: личното му творчество остава сякаш недооценено основно заради сложната иновативна образност и вглъбеността, които пък от своя страна му осигуряват специално място в родния поетически пантеон: Кадийски не прилича на нито един друг български автор.

Приятелството ни започна отдавна, когато аз – още ученик – правех опити да превеждам поезия и ги давах на учителката ми по литература – Офелия Крумова – за оценка и коментар. Веднъж тя ми предложи: ако си решил да се занимаваш с превод, бих могла да те срещна с брат ми. – Кой е брат ви? – попитах. – Кирил Кадийски. – Тя ни свърза и ние за първи път се видяхме в кафенето на тогавашния Съюз на преводачите на „Солунска“ и „Христо Белчев“. Когато влязох, той вече ме чакаше, бе заел една маса до прозореца и с внушителната си кривоседяща осанка приличаше на – не мога да реша – на „Мислителят“ на Роден, на самия Роден, или може би на Жерар Депардийо в ролята на Роден. Пред него – юн каве е апорт газет булгар. Всъщност май течността в чашата не беше кафе. Но Кирил Кадийски когато и над чаша е унесен, родна реч му пак шепти. Аз носех едно малко кафяво тефтерче с преписани „на чисто“ различни преводи от руски, но най-многобройни – трийсетина – бяха стихотворенията от споменатата вече Юна Мориц. Той артистично и великодушно прегледа едно-друго и ми предложи: „Остави ми ги да ги прочета внимателно и след седмица ще се видим отново“. Оставих му ги. Не помня видяхме ли се, не се ли видяхме след седмица, дали лично ми върна бележника, или си го взех отнякъде, но най-ценното в намесите му – всъщност първият професионален и компетентен урок за мен – се състоеше в емоционална приписка, която е по-вярно да се определи като съкрушителна оценка. Според известен анекдот най-кратката рецензия принадлежи на Бърнард Шоу, записал на едно място в дневника си: „Снощи дочетох новия роман на г-н Х. Защо?“. Според мен обаче най-лаконичната рецензия принадлежи на Кирил Кадийски за мой превод. От поезията на руската авторка бях избрал и стихотворението „Провансалска балада“, в което млад пират нескопосано, с фалстарт се впуска в първия си флирт със светската красавица Мадлен. Във втората строфа се среща възгрубият стих: „Засунь свой клад в штаны!“. Ще спестя преводаческия си „проблясък“, но ще цитирам рецензията. А тя се състоеше само от две букви и един удивителен знак: „Ау!“. Това междуметие ми е особено ценно, то ме научи на много неща и до днес продължава да стои в съзнанието ми като коригиращ и възпиращ рефлекс, когато неволно се поддам на увлечения и лично творчество. То е отрезвителното право съдене на кривоседящия Кадийски.

***

Словото му дълго ще откънтява.

Той беше полемист не само във всекидневието, но преди всичко в поезията. Неговите преводи са дебати, те проблематизират тълкуването, дават му нови посоки, преобръщат мисленето за оригинала. Но най-голямата му провокация си остава Блез Сандрар. С интерес следеше дълго водените дебати „за“ и „против“ оригинална творба ли е „Легенда за Новгород“, или мистификация. Срещал съм и горещи защитници на първото, и заклети застъпници на второто. Малко преди да си отиде, разкри – в тесен кръг – че тези спорове го обнадеждават, защото все още някакъв поетически текст може да вълнува и да буни публичното пространство. И че си е направил гаргара; тоест – легендата е негова.

… Снежинките се сипят, сипят
и къщите, стълбовете и дърветата поемат бавно към небето.
Отлиташ след тях и ти. Накъде?

Из „Следобедна флейта“

Погледът на лирическия говорител у Кирил Кадийски е отправен нагоре дори когато е непрогледно тъмно. Това е очакване, примижаване в желанието да се проникне отвъд невидимото, там, където светлосенките като в магическо кълбо предвещават и онагледяват бъдещето.

През последните години не спираше да пише. Превеждаше по-малко и с изключение на Данте, Кавафис и Рилке (последните двама направени по подстрочници) редактираше, актуализираше и преиздаваше старите си преводи. Но това трескаво търсене, допитване, вариране, което тогава леко ме озадачаваше, и неведнъж на самоироничните му подмятания, че го е хванала логорея и не го пуска, съм му казвал да продължава, защото тези импулси очевидно не бяха намислени и изкуствени, а осенени, и сега си мисля – дали не бяха симптоми и предчувствия за близък край? Не зная, но едва ли остави наболял в обществото ни и в света въпрос, на който да не откликне и то по свойствения си начин: твърдо, безапелационно, директно, без заобикалки, словесни заврънкулки и политкоректни призвуци на конформизъм и резигнация. Тази поезия не е приблизителна, лежерна, скопена, напротив – в концепта (зачатието) си тя е мъжка и едновременно с това нежна по начин, по който нежност може да излъчва един мъж.

„Аз ли съм… гвоздея на кръста?“

Из „Дни и нощи“

Поезията на Кадийски издава едно необичайно качество: тя е рефлексия на света тук-и-сега, на света-битие, но тъкмо стиховете моментално конвертират-пресътворяват-превеждат този свят в нещо повече – в изкуство, както за Твореца изкуство е собственото му Съз(и)дание.

Веднъж говорихме за Ботев. Бях възмутен от изказване на моя позната, че стихотворенията на националния ни гений не издавали никакво самосъзнание на поет, формата им изглеждала елементарна, важно било внушението. Киро пламна: „Нима? Времето е било такова, че е трябвало да се обективира, защото иначе никой не би му повярвал. А я да вземе тази госпожа само стихотворението „Елегия“, да види каква сложна римна схема има там. Кой български поет преди него го е постигнал?“

Практически няма рима, която у Кадийски не може да бъде открита. Навярно това е българският поет, който допринесе най-много за разнообразяване на финалните (пък и вътрешните) съзвучия в стиха и обогати българския език, по-точно извлече и разкри нови неподозирани негови възможности в тази посока. Цяла тема за дисертация. Много пъти съм чувал признанието му, че не може да се избяга от традиционните рими, но той се опитваше да ги постави в контекст, в който не звучат изтъркано. И особено умееше да прави най-сложните, но най-възхитителни – съставните рими. Както и тавтологични (омографски). Често се палеше от хрумнала му нова рима и решаваше да не я изпуска, а да ѝ „набави“ текст – обикновено сонет – за да я впише в стихотворния ни лексикон. Което пък доказва, че в негово лице имахме истински труженик на поетическата мисъл, човек, изковаващ лабораторно нови форми и пускащ ги в обращение. В това отношение беше самотен. И унил. Защото за него поезията не се побира в известната фраза „занимание самотно“. Той дълбоко вярваше, че колелото на поетическото слово се задвижва, когато е споделено, усетено, защото по подобие на божествена искра може да пали, да вдъхновява, да озарява, да окрилява, да ни държи над повърхността.

Ако светът е текст, то текстът-свят е събран и антологизиран в текста-Кадийски. Не преувеличавам. Кадийски не просто предава образи, образът у него прераства в сюжети, от които могат да „потекат“ десетки други истории, зависи накъде ще те поведе асоциацията. Тези модуси на отклонението са особено ценни в българската литература. Такъв например е знаменитият разказ „По жицата“ на Йовков, в който Гунчо се отбива от пътя, за да се срещне с Моканина. Разговорът им не изяснява и не разрешава нищо, но едва след последното изречение разбираме, че цялото притеснено вайкане на нещастния баща е било интерпретация-илюстрация на библейската максима за необходимостта да повярваш, без да си видял. Кадийски вижда с вътрешното си зрение и кара нас, простосмъртните, да повярваме, наблюдавайки през неговите медитации, тоест да провиждаме, без да сме видели.

За разлика от поезията на други поети, тази на Кирил Кадийски е критически необяснена, дори непребродена, не защото е непроходима, а защото стъписва с множеството си семантични, семиотични и херменевтични препъникамъни. Тя е плахо, частично коментирана, но не е подценена, нито пренебрегната.

Гергина Кръстева:

„… в някаква степен Кадийски е метатекстово непостижим.“

Сп. „Страница“, 2, 2025: 127.

Киро много обичаше тази формула. Цитирал ми я е неведнъж. Той истински живее в поезията си и някак си отпочива в реалния живот: шутовското му поведение, също неприлягащо и неудаващо се на всекиго, с неизчерпаеми задявки, пародийни шаржове, иронични апострофи, скандали, с които неистово искаше да предизвика дебати за дереджето на съвременната ни поезия и в по-общ план – литература, включително и за поетическия превод, бяха едно; вглъбеността му в словото беше същинската му страна, осъществявана в строго херметични, дори стерилни условия на вътрешния му свят, на неговия метерлинковски интериор, подобен на сценографски декор. И тук, в този свят, когато четем всичко, което е написал, се открояват подробности, рядко проявяващи се в битовото му общуване извън професионалните разговори: една респектиращо висока култура – не само обща, но и специализирана, обхващаща цялата необозрима парадигма на изкуството в параметрите на неговата теория и история: изобразително (живопис, графика, илюстрация), архитектура, музика, визия (фотографска и кино), митология, психология. Необхватно познание. Защото само в едно от измеренията на арт пространството се чувстваше скован, беше му тясно, неуютно, клаустрофобично. Един своеобразен Просперо, който с поетическия си жезъл улавя, съчетава и управлява планетарни явления или поне търси вселенските основания за случващото (ни) се тук-и-сега. И когато се умори да бъде оракул, се превръща в Калибан в тялото на сър Джон Фалстаф – едновременно злъчен и ироничен, отрезвяващо правдив и неподражаемо забавен.

Веднъж се пошегувах, че в българското културно пространство има трима Кириловци (орисията на името), които като се появят сред себеподобни, провокират и внасят раздори, разпалват полемики, стигащи до необуздани буйства. Това са Константин Кирил Философ в спора си с триезичниците, в който налага българския език като четвъртия сакрален, редом с еврейския, гръцкия и латинския, Кирил Христов, казал добра дума само за Алеко, а Дора Габе замерил с обувка, и разбира се, Кирил Кадийски.

Когато стъпваше обратно на земята, той не пишеше поезия. Обикновено беше подразнен, гневен, несъгласен, непримирим, непреклонен в отстояването на ценности от позицията на човек с крайно изострено чувство за справедливост. И никога не лавираше в мнението си: за политици, обществени фигури, културтрегери, особено за поети и писатели.

„И тишина, тишина…“

Из „Следобедна флейта“

Поетиконът му „Бавен джаз“ е в прекия смисъл на думата експеримент. Той възникна като приложение, по-точно като скрепяващ скелет към студията „За поезията“ (2018), в която авторът споделя с десетилетия натрупания си опит на стихо-творец: създател на оригинална и преводна поезия. И тъй като в теоретичните си разсъждения за силаботоническите стъпки, превзели българския език преди повече от век и половина, забеляза, че в тази сфера не само липсват самостоятелни подстъпи, но не са възприети и откритията в някои по-развити (чужди) силаботоники като отделни възможни комбинации между двусрични или трисрични размери, той за илюстрация за първи път създаде немалко свои. Тъкмо тук се прояви иновативността. Защото в уж писаните само за онагледяване фрагменти зад и отвъд техниката прониква автентична и завладяваща поезия, функционираща по всички закони на естетиката: със своя (необичайна) мелодика, темпоритъм, метафори и фигури, послания и внушения, но и демонстрираща една неизтощима чувствителност, превърната в надежден инструмент за опознаване на света – рязък и неочакван синтез на привидно взаимоотричащи се пространствено-времеви и семантични реалии, пластове и кодове, издаващи припознаваемия глас на Кадийски, който трудно би могъл да се сбърка с чужд. Стихове, изпълнени със сложни при-видения, поднесени възбудено и тревожно – като про-видения: словесна инсталация, своеобразно (възродено) art nouveau. Предизвикателството при такъв подход е, че докато езикът и оттук поезията вървят към опростяване, този цикъл – при безпроблемно разгадаеми образи – неимоверно усложнява ритъма. Което е находка и провокация: да осмислиш метафората през несвойствена „буксуваща“ ритмичност. Изисква се специална езикова култура за четенето на тези стихове. И интелектуално усилие, значително по-голямо, отколкото да „поглъщаш“ наградени творби на наши поетически конкурси, разгласени за „шедьоври“. С начинанието си, наречено „Бавен джаз“, Кадийски проправя път на нова тенденция в българската силаботоническа метрика и образност. Дали тя ще установи традиция, е въпрос на време да разберем.

Забележителен е един от честите напоследък похвати на Кадийски, срещан само при него – когато творбата е свръхостойностена и класически утвърдена в собствената си литература, породила не само цитатност, но и множество интерпретации в изкуството с разнопосочна културна употреба, той сам предлага няколко собствени тълкувания, търсейки оптималния български езиков еквивалент както в по-заострени, придържащи се плътно към лексиката на оригинала, така и в по-свободни или метафорични регистри, но задължително в услуга на контекста и духа на посланието. Така постъпва с „Тигърът“ на Уилям Блейк, с „Поетическо изкуство“ на Верлен – два варианта, разделени от 40 години, с „Щурецът и щурчето“ на Кийтс, но най-голяма виртуозност демонстрира в знаменития 66 сонет на Шекспир, където първо превежда, а после импровизира върху зададената от Барда тема, постепенно превръщайки произведението не само в собствено, предаващо съвременния български колорит и универсален светоглед, но и пародирайки я. Пренася същия принцип и в собствения си поетически опус: стихотворение, писано преди много години, бива пренаписано и тази последна версия звучи не само като отглас от старата, но и като неин апостроф, своеобразна вътрешна полемика между ранния и късния Кадийски. Константа в посланията му остава тревожността – онази вибрираща вертикална ос, която ни държи будни, нащрек и подхранва усещането ни, че сме живи.

При Кадийски няма нищо банално. Не знам дали изкуството е бягство от действителността, но неговата поезия със сигурност е бягство от баналността. Чуйте го:

„Някога официозната критика обвиняваше мнозина от поетите – в това число и моя милост – в бягство от реалността. Но самото изкуство не е ли реалност? Може би то е по-истинската реалност.“

(Сп. „Култура“, юни 2022: 31.)

Веднъж ми беше казал как след някакво литературно четене Блага Димитрова му споделила (предавам по памет) – опитвах се вечно да бъда в крак с времето, да съм актуална, днешна, а виждам, че е било погрешен ход. Остава абстракцията, конкретиката си отива.

***

„Все някога и животът ще се опита да ни уплаши.“

Из „Следобедна флейта“

Дядо Матейко, запътен към оня свят, се отправя натам с опасение, но и с надеждата, че ако много му натежи, ще отседне в някоя кръчма и ще му олекне; оказва се обаче, че е предназначен за рая, където кръчми няма, а не за ада, където има. И той настойчиво моли свети Петър да промени положителната му „атестация“ и да го прати долу, в преизподнята. Това навярно е рефлексът на изпълнения с въображение човек, на шегобиеца, на артиста – привлечен е от пъклото, където има черно и бяло, конфликти и спорове, а не от рая, където няма нищо. Някога по екраните у нас бе показан великолепен френски филм с въздействащото заглавие „Всеки си има своя ад“ („A chacun son enfer“). Странно е, че големият поет неизбежно има своя ад. Кадийски си го осигури и буквално, превеждайки Данте, и не знам, какъвто (б)е чепат, дали не побърза да го посети, за да види така ли е, както той го е превел. Разбира се, казвам всичко това с една тъжна усмивка и все още непреодолима жалост. Но някак искам да запазя неговия стил, неговия смях, неговата безапелационност, неговата неповторима недипломатичност, при все че за кратко бе и успешен дипломат. И ако говоря така, то е защото самият той – поне засега – ме предпази от ада. На тома с превода си ми написа пожеланието: „След време да не се засичаме по описаните тук места“. В „своя“ ад – сигурен съм – Кадийски няма да бъде нито Данте, нито Вергилий, а по-скоро Орфей и спускането му ще бъде ново поетическо озарение. Много злъчни остроумия отнесе той за „преизговарянето“ на първия дял от „Божествена комедия“, много ехидство, злорадство и немалко завист. Но сега, след като вече го няма, този жест като че ли говори за нещо друго, за някакво особено тайнствено и дори радикално послание, което все още ми е трудно да разгадая.

Но не само „Ад“. Уви, в неговата самопрокоба се превърна и прочутият 66 сонет на Шекспир. Защото никой не е пророк в собствената си родина, но поетът е пророк на самия себе си. И тъкмо това го доказва като неслучаен, важен, голям, заветен поет. Кирил направи три версии на сонета и всеки път беше недоволен, беше му недостатъчно, смяташе, че българският език има далеч повече възможности да постигне конгениалност с оригинала, защото навярно подсъзнателно го е готвил за „завещание“. Никой от известните досега варианти на български език на творбата не звучи като неговия. Той не просто превеждаше; той се изразяваше през вече казаното от най-големите поети на човечеството: те изразяваха него и той го преформулираше на български език. Ето:

Да бях умрял! До гуша ми дойде
с достойнство да се перчи лицемерът,
богатият от бедни да краде,
нищожества с почтени да се мерят,
да е в бардак девическата чест
и, унизен, почтеният да проси,
и ситият под маска на злочест,
и много често болен здрав да носи,
и доблестният в хорските крака,
и правият да си криви душата,
и словото с намордник все така,
и правдата – слугиня на лъжата.
Изчезнал бих, но как така в калта
сама да изоставя любовта?

Чуваме ли го? „Да бях умрял! До гуша ми дойде…“; втори път: „Намъчих се, да бях умрял поне…“; и отново, този път: „Живот ли е? Направо ми се мре…“. Кой от кой по-естествени, по-убедителни, по-плашещи, да не кажа зловещи, пó на български и по-български самозаклинания.

***

Кирил Кадийски има множество награди за поезия по света и нито една у нас.

За Кирил Кадийски все още не е написано нито едно цялостно литературоведско изследване от български автор.

Кирил Кадийски е най-превежданият наш поет в чужбина.

От Франция години наред се чуваха сериозни и авторитетни гласове Кирил Кадийски да бъде номиниран за Нобелова награда.

Виси на паяжина трепкащ лист – невидим, ангелът-хранител
на някой клетник свещ невидима запалил е – за упокой
на отлетялата душа… И ние идем. Всички! Все едно по кой
неведом път… Но който по самия Млечен път е скитал,

не го е страх. 

„На кръстопътя. Сред всемира“

Аплодисменти!

Предговор към двата тома събрани съчинения на Кирил Кадийски „Поезия“ 1, 2, съвместно издание на „Колибри“ и Университетското издателство „Св. Климент Охридски“, което предстои да излезе в началото на декември 2025 г.

Проф. д-р Людмил Димитров (1967) преподава руска класическа литература в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2005 до 2010 г. и от 2014 до 2019 г. е лектор по български език, литература и култура в Люблянския университет, Словения. Член е на Съюза на преводачите, на Българския ПЕН и на Международното общество „Достоевски“ (International Dostoevsky Society). Автор на множество статии в български и чужди специализирани издания, на монографиите за руската класическа драматургия: „Четвероевангелие от Пушкин. Опит за изучение на драматургичния цикъл “Малки трагедии” (1999), „Да бъдеш шут в играта на съдбата. Руската драматургия от ХІХ век. Херменевтика на канона“ (2006), „Да разсмиваш Мелпомена, или Чехов на големия път към драмата“ (2013). Преводач от руски и словенски език, претворява на български „Опасният съсед“ на Пушкин, „Дебнейки Годо. Пет съвременни словенски пиеси“ (Людмил Димитров е и съставител на сборника), „Тази нощ я видях“ на Драго Янчар и др. Лауреат е на Голямата Лавринова награда на Съюза на словенските литературни преводачи (2017) и на Награда за цялостно творчество на СПБ (2020).