0
2483

Дисидентът

 „1200 страници болка“ е поредният филм на режисьора Атанас Киряков, поставящ в центъра на кино-разказа незавидната съдба на всекиго, осмелил се да се опълчи ярко и открито срещу комунистическата тоталитарна система. В настоящия режисьорски документ главният герой е обаче много по-дързък и неустрашим: не, не че не си пати от жестокото и нечовешко отношение на партийните властници и техните слуги – копоите на ДС, но не се пречупва, не им целува ръцете, не се умилква, напротив: надсмива им се, подиграва ги и, както се казва, прави ги луди калинки. Макар че гадовете него се опитват да изкарат луд, затварят го даже в психиатрия. Но шило в торба не стои – и оттам героят на Атанас Киряков продължава да ги дразни и да подхлъзва скудоумните нискочелия с целия капацитет на изключителния си интелект. И по този начин успява така да ги стресне и изюди, че накрая вдигат ръце и му издават паспорт за чужбина – да им се маха от очите. Не им се маха обаче, хич…

Този смел човек се нарича Стефан Маринов – гений на физиката и човек за пример.

На Изток

Но не пример за ченгесарските хрътки, на тях им пречи. И на дебелашките им водачи – комунистическите гьотферени с тъпи каскети, и на тях пречи. Роденият на 1 февруари 1931 г. в София Стефан Маринов бързо-бързо разбира колко им е акълът – хилаво съдържание, и тръгва да ги удря по слабото място. Нямало е как да постъпи иначе – в сравнение с него те са пигмеи, жалки някакви инсекти, които обаче – за зла беда, ох, колко зла беда! – държат лостовете на властта. И няма значение за тях, че владее седем чужди езика – немски, руски, френски, италиански, чешки, сърбохърватски и английски, че е капитан на кораб, че е всепризнат физик с оригинални и запомнящи се разработки и теории. Всъщност конфронтацията му със системата идва, когато с цялата си наглост през 1966 г. се опитват да го вербуват – да го превърнат в доносник, в шпионин, в кука. Само че нямат идея с какъв човек се захващат: вместо да си замълчи, Стефан Маринов огласява жалкото покушение върху човешкото му достойнство, връща офицерските си пагони в отворено писмо до министъра на отбраната, заявявайки, че отказва да служи на безумци в бъдещата им термоядрена война. Обявяват го за психясал и го затварят за седем месеца в лудница. Сякаш пацифизмът е някаква душевна болест! Отнемат му и правото на научна работа в БАН, оставяйки го все пак като преводач. Той обаче не мирясва: пише остри писма до тогавашния шеф на Академията Ангел Балевски, тоя не издържа и го топи; затварят го отново. Избягва и търси убежище в американското посолство – грешка: служителите викат милиционери, които го пребиват току пред очите на дипломатите. Изгонват го отвсякъде, но Стефан Маринов не се предава: до 1977 г. експериментира у дома си в своята „Лаборатория за фундаментални физични проблеми“, а през същата година решава да свика научна конференция. Изпраща писма до свои колеги от цял свят. Тоталитарната власт е сащисана – как ще се оправя с такива светила, които директно ще открият чудовищната ѝ същност. Предумват учения да отмени форума, в замяна на което ще получи паспорт за чужбина. Стефан Маринов го прави, но отново не по техен тертип, а по свой: обявява, че предвид тежката и опасна сеизмологична обстановка на Балканите – точно тогава е голямото земетресение във Вранча (4.ІІІ.1977 г.), погубило над 1600 души (над 100 са жертвите в Свищов), препоръчва на колегите си да не пътуват. Иронията е видима: „Не идвайте, учени, природата не ви иска!“ Властите, трябва да им се признае, спазват обещанието си, издават му паспорт и той заминава за Брюксел. Или, за да съм по-точен, вдигат ръце: с такъв човек на глава не се излиза…

А че не се излиза личи от книгата му „Изыди, Сатана! Роман в заявлениях“, самиздат от 1981/82 г. в Австрия. Съдържанието е с негови писма и заявления, написани на пет езика, до различни институции и овластени лица в България (първото е от 1971 г.) На мерника му най-често са два ангела – акад. Ангел Балевски и полк. Ангел Гогов, зам.-началник на паспортния отдел на МВР. А мерникът му е снайперистки, не пропуска, да не говорим и че гледа в бъдещето с почти провидческа мощ: „Затова, Гогов, аз предлагам най-простия и лесен вариант за излизане от безизход­ното положение: да се предадем. Много важно, че ще минем социализма в раз­ход. Щом Рокфелеровци и даласовските нефтени ковбои чак толкова са приритали да възстановяват капитализма у нас, нека се опнат да го възстановяват синковците. Хем ние ще си останем живи-здрави, хем и сеира ще е голям ка­то се забатачат в нашто блато – научи Ганю що е това „ленинский контроль и учет производимых продуктов“… Един хумор, напомнящ много Франсоа Рабле и неговите филипики срещу агеластите: в лицето на Стефан Маринов откриваме наистина гаргантюелска жилка и пантагрюелска кръв, които попиляват на пух и прав всички усилия на режима да се справи с тази непокорна душа. Прочее, изглежда тъкмо този е начинът да го цакаш тоталитаризма: художникът Генко Генков (и той не малко лежал по психиатриите) по подобен начин громи комунистите без да му пука и без да се оглежда. Поведение помежду раблезианството и юродивия: не си луд, на луд се правиш, за да подлудиш властта и да ѝ разкажеш играта. И така всеки път, когато се осмели да ти посегне…

В науката

В едно от заявленията си до Ангел Балевски Стефан Маринов пише: „Оборил Маринов Айн­щайн – гол-ляма работа! Ня­мал си Маринов работа, за­рязал жени, деца, умувал, праскал, писал – оборил Айнщайн. Хубаво – окачи му един медал от тиква, върбо­во клонче сложи на главата му… Ами тия стотици хиляди долари за Нобел нали тряб­ва от нечий джоб да се из­мъкнат. Стотици майки по света да се разплачат…“ Идеите му във физиката са наистина нетрадиционни: той отрича Теорията на относителността, настоявайки, че както времето, така и пространството са абсолютни величини, и че постулатът за константната скорост на светлината не е истина. Твърди, че експериментално е наблюдавал различни свойства на движението на светлината в различни среди – нещо, характерно за кристалите (научният термин е анизотропия – нееднаква насоченост). Неуморен е в тезите си и ги отстоява стоически, съобщава: „През март 1979 г. посетих Айнщайновия симпозиум в Берн. Исках да демонстрирам моя диференциален експеримент  със  „скачените спусъци“, но организаторът – проф.  Мерсие, не разреши, като ми поясни, че симпозиумът не е панаир“. Теориите си излага в написаната на италиански книга „Eppur si Muove“ („Все пак тя се върти“) и в поредица статии, публикувани в реномирани научни списания. В притча во язицех се превръща спорът му с главния редактор на списанието „Nature“ Джон Мадокс заради отказа да публикува научните му съобщения, понеже не влизали във физичния канон. Нарича решението му „догматизъм на естаблишмънта“ и предлага да си плати цяла страница, за да разкаже колко Мадокс не е прав. Отказват му, но той успява отново – нямат представа и научните среди, изглежда, с какъв вироглавец се заяждат, и дава гласност на възраженията си в друго известно списание, „New scientist“. Да, не знае Стефан Маринов умора от сутрин до мрак, истински perpetuum mobile, вечен двигател…

Вечният двигател всъщност е другата му научна страст. Измисля и описва два, давайки им – по присъщия си ироничен маниер, имената „Мамин Колю“ (MAMIN COLIU) и „Сибирски Колю“ (SIBIRSKI COLIU). Посещава религиозна комуна в Швейцария, Methernitha, за която твърди, че удовлетворява енергийните си нужди точно с такъв двигател, Testatika. Всичките му тези увлечения няма как да не ни подсетят за Фауст на Гьоте – човекът, който никога не унива, а търси ли, търси истината неуморно, неотклонно, неизтощимо. Пък – ако прибегнем до Освалд Шпенглер, няма как да не приемем, че Стефан Маринов е образец за фаустовски човек, но не в „Залеза на Запада“, а в изгрева на личността, която от нищо не се бои, от нищо не се притеснява и отстоява идеите си независимо от неблагополучия, недоверие, присмех. Дали пък не и заради това е нарекъл издателството си „Изток-Запад“ – за да покаже, че никакви залези и сумраци не са способни да затъмнят и угасят една мисъл, която не спира да снове из дълбините и ширините на човешкото знание с всичките си съмнения и открития? Името на Стефан Маринов, между другото, е широко познато на Запад, негови колеги му се възхищават искрено: „Стефан Маринов, ге­ниален български физик, основател и директор на Института по фундаментална физи­ка в Грац (Австрия), опис­ва явлението „двукомпонентност на магнитно­то поле“. Въз основа на своята теория той из­гражда ред експеримен­тални прибори, между които и „моторът на Ма­ринов“, описват постиженията му в списанието „Топ 100“. „Нестандартен“, „гениален“, „изкусен“, „извънредно добър експериментатор“ – суперлативите валят. Ентусиасти са му посветили цял сайт – https://mazeto.net, където срещаме и такъв призив: „Ще се прави филм за Стефан Маринов – помагайте!“ Фаустовците вдъхновяват, неизбежно е…

 На Запад

Неординерните личности обаче, където и да се намират, все не им е леко – гонят ги като бесни кучета. Тъй и със Стефан Маринов, не му дават мира… Или той не им дава. Така или иначе, на Запад също не му е лесно, стоварват му се низ от беди. Но нека дам нему думата, сам да разправи митарствата и премеждията си в свободния ужким свят:

За Брюксел отлетях през септември 1977 г. Книгата ми „Епур си муове“ (,,И все пак се върти“) бе отпечатана през декем­ври. През януари 1978 г. за­едно с Мирман, Пеликан и др. леви дисиденти организи­рахме голям форум, посве­тен на десетгодишнината от Пражката пролет (1968). Аз бях член на белгийския под­готвителен комитет и пред­ложих текстът на плаката да бъде: „Dix hivers apres un printemp“ (Десет зими след една пролет). Белгийските леви казаха, че текстът е над­ут и непонятен за масите, с което доказаха, че левите задушават живота и ориги­нална мисъл още преди ид­ването си на власт. // В края на януари 1978 г. заплатих порядъчна сума за една разкошна зала и прове­дох сам пресконференция в дома на печата в Брюксел. На тази конференция заедно с една чешка емигрантка, Ева Худова, заснехме 35-минутен цветен филм „Стефан Маринов – дисидент пред ди­сидентите“, който никоя те­левизия не искаше да купи. Всички вложени от нас пари пропаднаха по формулата „пари-стока-без пари“. Всич­ки мои производствени опе­рации в капиталистическия Запад винаги преминават по тази формула и не разбирам откъде Маркс прави извода за формулата „пари-стока-пари“. // През февруари 1978 г. посетих Сахаров в Москва, за да си изясня поддържа пи той моята теория или не. През април направих демонстрация пред паметни­ка на св. Вацлав в Прага в защита на ХАРТА-77, за да покажа, че в осеммилионна България има поне един чо­век, осмеляващ се да я защи­ти публично. Полицията ме арестува, преби ме, конфи­скува ми всичко и през нощта ме изхвърли тайно в Западна Германия. През юни заминах за САЩ, за космологическата конференция в Кливланд и за да чета лекция в НАСА. Пре­карах най-прекрасно шест месеца, Вследствие на из­пратеното от мен трето, мно­го рязко писмо до президента Картър, през декември ме екстрадираха. // През март 1979 г. посетих Айнщайновия симпозиум в Берн. Исках да демонстрирам моя диференциален експеримент  със  „скачените спусъци“, но организаторът – проф. Мерсие, не разреши, като ми поясни, че симпозиумът не е панаир. // През юни заедно с граф Лелио Галатери ди Дженола и Сунилия, в чиято вила живея и до ден-днешен, организирахме Първия международен конгрес на науката и религията в Рим. // През ноември посетих Прага, за да известя за моето самозапалване през януари 1980 г. пред съветското посолство в Париж, ако Картър не предприеме нещо за освобождаване на политическия затворник в СССР Юрий Орлов. Тук отново бях арестуван и екстрадиран. Този път не ме биха. Два дни преди моето самозапалване в Париж мъжаги­те на Жискар д’Естен ме аре­стуваха и ме затвориха в пси­хиатрия, но след като моите приятели съобщиха по теле­визията за този срамен акт, ме освободиха и цяла седми­ца ме конвоираха денонощ­но. С тяхната полицейска ко­ла обиколих цял Париж и го­стувах на моя приятел Дими­тър Бакалов в Houiles, който нагости цялата ни банда със свинско със зеле и прекрас­но вино. Така че мъжагите на Жискар се натискаха да се целуват с нас. И пак ме ек­страдираха. Моята януарска акция в Париж бе подкрепена от фракцията на християндемо­кратическите партии в Евро­пейския парламент, на чието заседание говорих на 7 януа­ри в Брюксел. След мен се изказаха половин дузина де­путати и приеха решение да предложат на парламента да се обърне с молба към Вър­ховния съвет на СССР за ос­вобождаване на Орлов. // През август взех учас­тие в Петия антивоенен по­ход като единствен представител на източноевро­пейските страни. Написах музиката и текста на него­вия марш. Произнесох реч пред входа на американска­та ракетна база Кемп Дерби, където даже министърът на отбраната Лагорио няма право да влиза. Като бивш капитан от българските военноморски сили извиках коменданта на базата, за да му връча нашия призив за мир, братство и любов. След дълго чакане – нарисувах­ме счупени пушки по асфал­та, се появи някакъв лейте­нант. Заявих му, че ще раз­говарям само с чин, равен на моя, и предоставих на ци­вилните да връчат посла­нието, с което лейтенантът вероятно си е избърсал за­дника. (Но бяхме намерили такава хартия, та като си бърше задника, да го стър­же като гласпапир.) // На втори септември ита­лианската полиция ме извести, че ако до 10 дни не напусна страната, ще бъда ек­страдиран с прилагане на груба сила. Недоумявах: „Ме­не – член на италианската со­циалистическа партия – ме изхвърлят като надрискало къщата коте.“ Но на френската граница на два пъти ме реекстрадираха обратно в Италия, ама втория път здравата ме на­пердашиха. Неотдавна един беден тунизиец 20 пъ­ти французи и италианци го прехвърляха като волей­болна топка от едната гра­ница към другата. Тунизиецът не издържа и се обеси в тоалетната на вагона. // Живея сега нелегално в Италия, макар че това е известно на полицията, и когато шефът на отдел „Чужденци“ при квестурата на Генуа – марешапо Бочи, ме видя неотдавна на улицата, само възкликна: „Sei ancora qui maledetto?“ (Ти още ли си тук бе, проклетнико?) и като издигна ръ­це към небето, събра три пръста и се скри от моите усмихващи се очи в тълпата…

Това е от „Изыди, Сатана!“, романа в заявления. Най-накрая Стефан Маринов намира пристан в Грац, първи коняр в някакво графско имение, изхранва се от зеленчуковата си градина и каквото му дадат негови сънародници от пазара в града. Не спира обаче с научната дейност: изследва, експериментира, пише, коментира спори… До 15 юли 1997 г., когато пада от балкона на университетската библиотека. Там секва земният му път, там, при знанието. Съществуват три версии за преждевременната му смърт: официалната е самоубийство, оставил бил и предсмъртно писмо, в което обяснявал причините; неофициалната е убийство: не вярват приятелите му, че човек като него – жизнен, енергичен, ведър, вулкан от идеи за нови проекти (бил замислил поредна конференция, която подготвял усилено, твърдят), не би скочил от балкона. Подозират намеса на енергийните картели: изследванията му го били довели до технологични решения за лесно извличане на евтина енергия, при които свръхпечалбите им биха се изпарили яко дим. Третата версия е нещо средно между двете: самоубийство е, но от отчаяние, тъй като в текст, публикуван в последния ХХІ брой на издаваното от него списание „Deutsche Physik“ (тук също неспокойният му дух провокира: „немска физика“ се нарича физиката, проповядвана по време на Третия Райх, противопоставяща се на Айнщайн и неговата Теория на относителността, клеймени съответно като „еврейска физика“), бил установил, че „Сибирският Колю“ всъщност не е perpetuum mobile, вечен двигател, и че Законът на Ампер за електромагнетизма бил истинен. Дълбоко разочарован, че неговите постановки за евтина енергия се оказали causa perduta, загубена работа, Стефан Маринов взел фаталното решение.

Аз обаче ще приведа четвърта хипотеза, може би най-съответстваща на живота на този толкова странен, особен, чудат и изключителен човек, хипотезата на „Полета над кукувиче гнездо“. Убеден съм, че докато изминавате заедно със Стефан Маринов неговия удивителен жизнен път, сте се сетили за Рандъл Патрик Макмърфи, „царят на комара“, който навлиза в света на тираничната старша сестра Рачид и го обръща нагоре с краката. Българинът също е искал да обърне всичко нагоре с краката: окопалия се в Източна Европа тоталитарен комунизъм, превърналата се в научна догма Теория на относителността, розово-пухкавото еснафско живуркане на западния свят. И когато не успява, се намира един Вождът Бромдън (като това може да е и самият Стефан Маринов), който – когато вижда прекършената воля на този така неуморим, неспокоен и непоколебим човек, решава да вземе възглавницата. За да остане за вечни времена Макмърфи/Маринов в сърцата и умовете на онези, които са го познавали, както и на тези, които тепърва ще се запознават с него, с образа на Дисидента, никога съгласния; образ на човек, който от нищо не се плаши и когото нищо не може да спре. Защото той знае, убеден е, сто процента сигурен е – прав съм! И го доказва с живота си…

Полетът над кукувичето гнездо никога не секва, полетът над кукувичето гнездо продължава винаги… Атанас Киряков нарича своя филм „1200 страници болка“ но аз смятам, че той би могъл да носи и друго заглавие: „1200 страници и цял един живот полет“. Все ми се струва, че на Стефан Маринов така пò би му отивало…   

______

Премиерата на филма „1200 страници болка“ ще бъде на 18 октомври от 18,30 ч. в столичното кино „Одеон“.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияИзкуство и технологии – възможни взаимодействия
Следваща статияОдържавено и раздържавено детство