Италианската панорама на Киномания 2014 представи заглавия, които разкриват живота, предимно в личен план, криещ философска дълбочина, лирични и драматични преживявания.

В началото на ХХI век италианските филми все по-рядко се появяват по българските екрани (извън фестивали), но за сметка на това стават все по-добри. Четирите заглавия, включени в панорамата „Италианско кино” на Киномания 2014 г. дават известна представа за сюжетите и проблемите, които вълнуват съвременните апенински кинематографисти, както и за ненатрапчивата стилистика на водене на разказа, която поставя фабулата и актьорското присъствие на първо място. Като изключим „Да живее свободата”, останалите истории са по-скоро драми, но представени без мелодраматизъм, южняшки колорит и темпераментни страсти, и то до степен, че на моменти изглеждат твърде сдържани за италианския си произход. Този своеобразен „аскетизъм” придава на индивидуалните им достойнства един допълнителен нюанс на любопитен ребус в стил „открийте седемте прилики за национална принадлежност”. „Пътувам сама”, „Щастливи години” и „Човешкият капитал” разкриват различни аспекти на италианския живот, предимно в личен план, вплетени в повече или по-малко обикновени съдби, криещи философска дълбочина, лирични и драматични преживявания.

Дъщерята на Уго Тоняци – режисьорката Мария Соле, ни представя всекидневието на Ирене Лоренци – „таен клиент”, който проверява качеството на обслужване в 5-звездните хотели. „Пътувам сама” не ни спестява нищо от удоволствията на луксозното хотелско пребиваване, противопоставено на клишето „истински ценното не може да се купи с пари”. Филмът изглежда предвидим, съпоставяйки безгрижното пътешественическо битие на Ирене със самотата и нарастващата й увереност, че животът се изплъзва между пръстите, докато трупа безплатни мили във въздушното пространство по четирите краища на света. И все пак развитието на сюжета не предлага терапевтични съвети, нито морални оценки. Само на моменти ни изкушава с хотелиерски разкош – повод за въздишки и снизходителни усмивки. Ако Ирене беше американска филмова гражданка, изправена пред примера на семейната си сестра и на бившия, който се готви да стане баща, неминуемо щеше да се размисли за собственото си бъдеще и да предприеме кардинални промени в живота си. Но италианката от нашето пътуване достига до логичното заключение, че всеки човек трябва да следва съдбата си, без страх от хода на времето и без угризения за „пропуснатите ползи”. Кротка, почти съзерцателна в своето изпълнение, актрисата Маргерита Буй неусетно ни трогва в хладината на подреденото си, вечно забързано всекидневие, наситено с отчуждение, неумелост в общуването и самота. Една самота, толкова по-крещяща, като се има предвид общителността на италианската душа и присъщия й семеен тип виреене.

„Щастливи години” на Даниеле Лукети е „рошавата гарга” в тази национална селекция. Режисьорът е познат в България със семейните истории „Нашият живот” (2010) и „Брат ми е единствено дете” (2007). Новият му филм ни отвежда в Рим през 70-те, за да ни покаже сложните взаимоотношения между непризнат художник и ревнивата му съпруга през погледа на десетинагодишния им син. В период на сексуално разкрепостяване на италианското общество се сблъскваме с неистовия стремеж за признание (като авангардист и концептуалист!) на един скулптор, който е зациклил, творчески и житейски. Пада още едно клише: Ирене Лоренци нямаше многобройна фамилия, а тук Гуидо не е ревнив италианец. Самият Даниеле Лукети е далеч от всяка конвенционалност при подреждането на семейния ребус. Трудно е да се каже кой е главният герой в тази семейна сага: лутащият се баща – преди всичко мъж, внезапно „просветлената” майка – преди всичко жена, или синът със своята снимачна страст, документираща драматични моменти от семейната „идилия”. На ръба между драмата и комедията „Щастливи години” ни показва зрънце от една неподозирана италианска еманципация в зоната на народопсихологията, която ни изглежда някак неуместна на фона на официалния стереотип, но е ключов елемент за възприемането на тази история, в която най-големият пуритан се оказва детското съзнание. Филмът е леко разхвърлян, но актьорите са чудесни, особено Ким Роси Стюарт.

„Човешкият капитал” е най-добрият италиански филм на 2014 г., ако не вярвате – вижте наградите Давид на Донатело. След няколко трагикомедии Паоло Вирдзи („Най-красивото нещо”) създава сериозна драма, с криминален привкус. Наред с безспорните достойнства на сюжета, съществена роля за въздействието на филма играе изборът на режисьора да оформи пъзел от три субективни и една обективна гледни точки, които представят отделните етапи на фабулата, развиваща се в един и същи период. И всеки път няколко елемента от интригата са разкрити, а останалите остават в сянка. Семейството на богат предприемач и семейството на амбициозен брокер на недвижими имоти се „сродяват” от връзката на децата си. Шест месеца по-късно всички не се понасят, а един колоездач е блъснат в тъмното от бързо преминаващ джип… Умелото водене на разказа и осмислянето на детайлите отделят място както на зрителското разследване, така и на психологическата плътност на персонажите, и на социалното послание. Дори привидно баналните мотиви придобиват смисъл, преплетени през различните човешки перспективи, а играта на сглобяване на пъзела се превръща в интелектуална наслада за зрителя. Валерия Бруни Тедески прави една от най-добрите роли в кариерата си, а „Човешкият капитал” беше най-безспорното преживяване от Киномания 2014.