0
1817

Дискретният чар на френското кино

Филми, които гледахме в София през есента, получиха номинации за Златен глобус, което е повод за настоящето размишление за френското кино.

Има хора, които харесват френското кино, и други, които просто не са имали повод на го харесат. От една страна, е глупаво да се лепят етикети и да се налагат ограничения на кинематографичните очаквания, но от друга, винаги е приятно да знаеш, че ако ти се прииска да гледаш интересна психологическа драма, грабваща „история от всекидневието” или интелигентна комедия, можеш да разчиташ някой повече или по-малко известен френски режисьор да попадне право в целта на потребностите ти или дори да те изненада приятно (същото важи и за някои приоритетни жанрове в британското кино например).

От три години насам Френският филмов фестивал, който се случва в София през есента, ни предлага представителна извадка от националната продукция за съответната година с добре дозиран баланс между признание на критиката (и награден фонд) и зрителски интерес. Но през 2013 г. за пръв път се случи два от филмите, включени в тази панорама, да се сдобият в последствие с номинации за Златен глобус за чуждоезичен филм (наградите ще са ясни на 12 януари 2014), което е повод за настоящето размишление за дискретния чар на френското кино. Преди номинираните, специално внимание заслужава най-хубавият филм (важно уточнение: за „Пяната на дните” тук вече стана дума още в края на пролетта) от последното издание на Френския филмов фестивал, а именно „Време е за авантюри”. Защото е всичко онова, заради което си заслужава да се гледа и харесва френското кино.

Le temps 4
„Време е за авантюри”, реж. Жером Бонел

Режисьорът Жером Бонел не е известен у нас, но ако съдим по предишните му филми, явно е специалист по несъвършените (любовни) връзки. Във „Време е за авантюри” той качва британец и французойка в един влак и ни кани да видим какво ще стане сред като слязат от него. Аликс и Дъг не се познават и на пръв поглед срещата им е невъзможна, но съдбата решава друго… Освен Ламанша, разделят ги още възрастта, възпитанието, средата, а ги събира тъгата в погледа му, във влака от Кале за Париж. Аликс е актриса, французойка и импулсивна жена, която поема предизвикателството на случая и се озовава… на погребение. Дъг е професор по литература, британец и доста мълчалив мъж; загадъчността му е неустоима, а погледите – многозначителни. Еманюел Девос и Гейбриъл Бърн сериозно допринасят за разцъфването на тази връзка. Очарованието на тяхната история е както в непредвидимостта, така и в дискретността на дребните жестове. А от филмова гледна точка най-покоряващи са светлата тъга, която витае във въздуха, и възможността всеки зрител да преживее тази авантюра по своему.

La vie d'Adele 2
„Синият е най-топлият цвят”, реж. Абделатиф Кешиш

В съвсем друг емоционален ключ е решен френският претендент за Златен глобус за 2013 г. – „Животът на Адел”, или по-известен у нас с британското си заглавие „Синият е най-топлият цвят”. Тази екранизация по комикса на Жюли Маро разказва за абсолютната любов и представлява „сантиментално възпитание” в стил Шодерло дьо Лакло, с акценти а ла Ерик Ромер. Адел е хубаво 15-годишно момиче, което се пита какви са отношенията му с момчетата. Докато един ден не среща Ема, млада жена със сини коси, която й дава възможност да открие желанието… и да порасне. Филмът е красива и болезнена история за една страстна любов, която избухва изненадващо и трайно преобръща живота на две млади жени. „Синьото е най-топлият цвят” напомня на стила Синема верите и е заснет почти документално, без музикален съпровод, с дълги диалози и бурни любовни сцени, излъчващи смущаваща чувственост (и скандализиращи част от публиката, влязла в салона, за да бъде шокирана в категорията „забранено до 18 години”). Двете актриси се потапят в ролите си с естественост, до степен че нищо не изглежда „изиграно”. Режисьорският поглед на Абделатиф Кешиш прониква в самотата на Адел, с привкус на трагедия, и се съсредоточава върху есенцията на делничния реализъм, който често отблъсква съвременния зрител, но въодушевява критиката и особено журитата от фестивала в Кан. Така Златната палма беше само началото от дълга поредица награди и доказателство, че френското кино може да печели овации и в зоната на тоталния реализъм.

Le Passe 2
„Миналото”, реж. Асгар Фархади

Другата номинация за Златен глобус е от името на Иран, но филмът „говори” и съществува на френски. След тунизиеца Кешиш, иранецът Фархади ни предлага парченце европейска действителност, макар и запазило в по-голяма степен следи от националната му идентичност. И толкова по-добре. „Миналото” е чудесна сплав от френско кино и близкоизточна чувствителност. Ако сте гледали „Раздяла” (носител на Оскар и Златен глобус за чуждоезичен филм), ще откриете познатия разказвачески стил на Асгар Фархади – деликатен, сдържан, почти нежен. Историята ни среща с иранец, който се завръща във Франция, за да даде развод на съпругата си (с която отдавна е разделен) и неволно се оказва въвлечен във водовъртежа на всекидневието й с проблемна дъщеря тинейджърка и нов мъж, отново емигрант… Режисьорът меланхолично и ненатрапчиво наблюдава сблъсъка на настояще и минало и заедно с персонажите си търси път през лабиринта на битието, за да се появи опцията „бъдеще”. Емоциите са приглушени, почти смълчани, но невероятно въздействащи, за което несъмнено допринасят Беренис Бежо (с наградата за най-добра актриса от Кан 2013) и особено Али Мозафа.

Това, разбира се, е само част от френската филмова мозайка през 2013, но дава някои успешни рецепти за замесването на етнически детайли и стилови предпочитания в услуга на добрата история и за каузата на качественото кино.