Книгите са удоволствие и обогатяване. Дано бъде проправян по-ясно пътят към тях. Дано се намерят литературни хора с широко обозрение, смислено перо, критичен дух, добър вкус, сърце и енергия.
За какво служат книгите? За удоволствие, за развлечение, за познание, духовно обогатяване, порив към вълнения…
Но книгата е и стока – и както при всяка стока, трябва съществуването ѝ да бъде оповестено, да бъдат откроени качествата ѝ, отличителните белези. Иначе казано – нужна е реклама. Издателската дейност обаче е своеобразна – тя съчетава художественото с комерсиалното. Книгата е вещ, но вещ с духовен заряд – и не може да бъде рекламирана по установения в търговията начин, както се рекламират кренвирши или хранителни добавки. А как? С възможно най-широка разгласа.
Знае ли се какви книги излизат? Как информацията за тях стига до потенциалните читатели? Годишно се появяват стотици заглавия – но колко от тях биват осветени? А няма и къде. Периодиката е ограничена до „Литературен вестник“ и Портал Култура – но там се отразяват само образци на естетика, на висока или поне качествена литература. А и за жалост, публиката е силно ограничена. Мисля, че рубрика за книги има и в „Дневник“, но и за нея важи същото.
По-широко достояние осигуряват националните електронни медии, но то се свежда до „Култура.бг“ и „Рецепта за култура“ по БНТ и „Артефир“ по БНР. Моля да бъде извинена, ако пропускам нещо важно. Тези предавания обаче не са специализирани, отразяват разнообразни културни явления. Малко е времето, което може да се отдели, представянето няма как да бъде задълбочено. Какво може да се изрази в десетина минути?
(Може би трябва да се спомене и клетата „Библиотека“ (пак в БНТ), ако все още съществува – по последни мои спомени се излъчваше в тъй потайна доба, та дори страстен книгоман трудно би я следил, дори и качеството ѝ да би било най-високо.)
Всъщност как се стига изобщо до появата на книга в ефира? Струва ми се, че в повечето случаи издателят или авторът се свързва с водещия и я предоставя. Един вид самопредлагане. А според мен би трябвало да е обратното – водещият да избира какво да представя, след като се е осведомил за новите заглавия и е подбрал измежду тях. Естествено, при сегашното състояние на нещата това е невъзможно.
В социалните медии (в частност Фейсбук, защото в Инстаграм показаната книга е горе-долу сведена до един вид меме; от ТикТок нямам впечатления, признавам си) известна информация може да се почерпи от страниците „Какво четеш“, донякъде и „Аз чета“. Макар и откъслечна, тя все пак е средство за обмен на впечатления между читатели; а впрочем е полезна и за издателите, създавайки представа за най-разпространените вкусове и пристрастия. Намират се и критични бележки за едно или друго издание, вкл. превод, коректорска работа, оформление. Понякога безпочвени, понякога наивни, понякога разумни и основателни. Тъй или иначе е обратна връзка, която е ценна. От време на време може и да се прочете някой и друг авторски текст (Светлозар Желев, Георги Цанков, Христо Блажев…). Но толкова.
Накратко – липсва цялостен поглед върху наличната (и неналична) книжнина, за мястото на новите и преиздадените книги в литературната традиция и извън нея, няма обзорни статии, няма систематичен и последователен подход. Сегиз-тогиз, тук-там вниманието се заостря върху една или друга творба (понякога до втръсване от повторението) – но стремеж към пълноценен обзор, систематичен и последователен, не се забелязва.
Тъжно е, но сякаш няма литератори с желание за сериозно начинание в този дух. Разбира се, освен желание трябват умения, познания, перо. И енергия, усилия, време. А иначе да се достигне до първичната, изходната информация, не е трудно – достатъчно е да се следят появяващите се издания в кой да е от сайтовете на големите книжарски вериги.
Представям си литературен наблюдател (коментатор/оценител), който да прави месечен, да речем, обзор на новоизлезлите книги, с отпратки към по-раншни, към жанрове и течения, с акценти върху заслужаващите внимание; който отсява значителното от посредственото. И така месец по месец, година след година. И да не е един! Защото всеки има свои вкусове и предпочитания, своя гледна точка, своя естетика, вещ е в една или друга област.
А когато отсее по-значителното, да потърси съответното издателство, за да се сдобие с книгата.
Къде може да има изява, що се отнася до писано слово? За начало Фейсбук е лесен, безплатен и с огромна аудитория. Вярно, не е удобно да се четат там дълги текстове, но един прост линк върши работа. А за по-нататък би могло да се намерят разни формули.
Връщам се на телевизията. Никъде няма същинско и пълноценно предаване за книги, нито в БНТ, нито в ефирните, нито в кабелните. А любители, читатели има, достатъчно е да се види напливът от посетители на панаирите. (Всъщност единствено там може да се добие цялостно впечатление от книжното море.) Вероятно е преценено, че има ограничен интерес, че книгата е нещо твърде интелектуално и/или недостатъчно визуално. Но интересът не идва току-тъй, предизвиква се.
Да се леят думи е скучно. Да се приказват само хубави неща, да се поднася само информация е скучно. А може да бъде интересно, предизвикателно, динамично, дори конфликтно и остро. Не просто да се представят книги, а да се води дебат. Гласове за, гласове против. Да бъдат включени автори, издатели, литератори, критици, преводачи, графични дизайнери… И публика, на която да се дава думата. Нещо като „Референдум“ или „История.бг“, но за книги.
Подобни дебати биха могли да са тематични (литературно течение, конкретно явление, награди – ето, предстои „Хр. Г. Данов“) или за конкретно заглавие, за нещо злободневно. Ето например – в момента за нашумялата „Остайница“, творба, съвсем не еднозначна и универсална и със сигурност не по вкуса на всеки. Участник, който харесва творбата, друг, който я отрича, авторката се обосновава, намесва се литературен критик, участник от публиката… Оттам – за потока на съзнанието, Джойс, новия роман и пр. Да има дори и участник, който не чете и смята четенето за безсмислено и загуба на време. Би било познавателно, но и забавно – и със сигурност ще се породи интерес. Особено ако се стигне до по-остри думи, което е неминуемо – хората обичат сеир, нека ми бъде простена думата. А колко неща могат да се обсъдят, да се разнищят и да доведат до всякакви плодотворни сблъсъци на идеи.
… Нобеловите награди, Букър и нашите автори в него, всякакви награди, любима книга, дали книгата е убежище, или няма смисъл да се чете, комиксите и защо те нямат почва у нас, досадна ли е класиката, важна ли е корицата, книгите за самопомощ, филмите по книги и книгите по филми, кой филм е по-добър от книгата – и обратно; с коя героиня се припознавате повече – Елизабет Бенет, Джейн Еър или Скарлет О’Хара; и кого харесвате повече – Рет Бътлър, мистър Дарси или Жулиен Сорел (това за дамите); какво търсите в една книга – да ви изстреля в друга, вълнуваща действителност, да ви избистри нещата от живота или да ви даде забрава и отмора; имате ли библиотека и как я подреждате – тематично, по азбучен ред или както падне; еротичната литература от зародиша си до „50 нюанса сиво“; има ли книга, която ви е променила; три години ли продължава любовта, както твърди Фредерик Бегбеде – а как е според други автори?; съществува ли световна конспирация и кои книги я отразяват най-достоверно; чели ли сте книга, която ви отблъсква и възмущава; смятате ли, че е допустимо да има цензура, трябва ли да се продава свободно „Моята борба“; бихте ли забранили на децата си да посегнат към определена книга; ако харесвате някоя книга, с меки корици ли ще си я купите, или с твърди, макар и по-скъпа; длъжни ли сме да сме чели „Под игото“… Нарочно нахвърлям хаотично. В добавка са възможностите по тематика/жанр: фентъзи, фантастика, хорър, чиклит, любовни, исторически саги, семейни саги, трилъри… Морето от теми е до безкрай.
Но ако предаване по БНТ зависи от добрата воля на нейната управа и на държавата, а по други телевизии изисква средства, то подобни начинания в същата посока са възможни. Защо само телевизия? Ютюб е налице. Чудно е защо при безброй подкасти няма ни един-едничък за книги.
Разпространението. Издателите са зависими от търговците. По-точно – зависими от търговците са книгите. Няколкото големи вериги зареждат с каквито заглавия решат. И най-вече – излагат ги, както те решат. (Да сте виждали стихосбирка на витрина?) А тъй като освен книгоразпространители, те са и издатели, съвсем естествено е да отреждат по-видно място на собствената си продукция. А също и на заглавия, които са по-доходоносни или по-лъскави.
(Радостното е, че съществуват няколко бутикови, качествени, управлявани с вкус и отношение достойни книжарници – „Нисим“, „Български книжици“, „Книжен ъгъл“… Не се съмнявам, че подобни има и другаде в страната ни. Чест им прави, че устояват. Те не решават проблемите на издателите, но пазят висотата на нашия занаят.)
И накрая за Библиотеката. Не, не за библиотеките. Не какво държавата би трябвало да им отпуска откъм средства – за това доста е говорено и ще се говори, надявам се.
А за Националната библиотека, загубила името си Народна, каквото е било то от самото ѝ създаване. Недоумявам каква чиновническа мисъл е решила, че трябва да бъде променено, по образеца на НРБ или НДК. Само че Библиотеката не е резултат от преврат или мегаломания, а чисто дело на възрожденски просветители.
Но за друго ми е думата. От всяка книга издателят е длъжен да предоставя безвъзмездно дванайсет бройки[1]. Спор няма, че всяко издание трябва да присъства в каталога на Библиотеката – иначе все едно не съществува. Дванайсет! Ами ако книгата е луксозна, с твърда подвързия, цветен печат и скъпа хартия? Но дори да не е такава. Поне от това държавата е длъжна да ни облекчи. Или по-точно: да купува от нас въпросните бройки и да ги предоставя на Народната библиотека.
Дотук с държавата, която основателно укоряваме, която пренебрегва културата изобщо и е мудна като всяка администрация. Ходът напред обаче не се обуславя от субсидии за книги, от отпускани средства за библиотеки, читалища и под. Да, нужни са, помагат, дай боже, да ги има и да са повече. Но всичко важно и стойностно става не чрез институции, а чрез хора.
Издателският занаят е благодатен. Също и суров, лесно може да се изпадне, зависими сме от какво ли не. Но не е ли така при всяко начинание?
Ще завърша, както започнах. Книгите са удоволствие и обогатяване. Дано бъде проправян по-ясно пътят към тях. Дано се намерят литературни хора с широко обозрение, смислено перо, критичен дух, добър вкус, сърце и енергия. А ние, издателите, ще ги захранваме с книги.
Мария Коева е преводачка от френски и английски език (с две награди от Съюза на преводачите в България) и управител на издателство „Фама“, носител за 2023 г. на Националната награда за книгоиздаване „Христо Г. Данов”.
Портал Култура е готов да публикува и други гледни точки по темата с оглед на нейната значимост.
––––
[1] За точност: при тираж до 100 – 1 бр., от 100 до 300 – 6 бр., над 300 – 12 бр.
Още по темата:
Йонко Йончев, Как да подкрепим българската книга?
