3
1390

Дистанция или откритост към греха

KYanakiev

 

„Бог е по-велик от греха. Изповедалнята не е стая за мъчения, а място, в което милостта на Бога ни дава сили да продължим нататък”. Това е заявил наскоро първосвещеникът на римокатолиците, папа Франциск І.

Разбира се, погледнато абстрактно, това знае добре и всеки православен свещеник и мирянин. Но има, ще трябва да признаем това, и една раздразнена, сърдита настроеност на някои църковни люде, особено когато обсъждат в обобщен порядък т. нар. секуларен и либерален свят, обграждащ Църквата отвсякъде. Той, убедени са тези „сърдити християни”, е така препълнен от грехове, които извършителите им дори не съзнават, не преживяват като грехове, че най-добре би било Църквата да стои на колкото се може по-голяма дистанция от този свят и неговите „жители”. А когато въобще се обърне към тях, за да заяви, да подчертае тази дистанция, тя трябва само да осведоми за нея грешниците, обявявайки в най-сурова форма как нарича техните деяния на своя език. „Блудници” са всички мъже и жени, които влизат в не-брачни и промискуитетни сексуални връзки, „прелюбодейци” са всички, които нарушават брачната си клетва, „убийци” са жените, които по една или друга причина прекъсват своята бременност.

Ни най-малко не оспорвам тези наименования. Мисля си обаче, дали наистина никак, никак не се чувства наранена и виновна една млада жена от „либералния свят”, когато след неблагоразумието си да зачене от случайна връзка, когато е още на самия праг на самостоятелния си живот и при сложните социални условия, в които живеем, със сигурност не може да започне работа, за да се грижи за едно дете, ще трябва да се лиши от перспективата да продължи да учи и т. н. и т. н., реши да постъпи „както правят всички жени”. Дали наистина след „оперативно-козметичната” процедура по изстъргването на плода й, тя не преживява никаква екзистенциална криза? Ако това би било така в масовия случай обаче, ще трябва да приемем също, че тайнството на зачатието и майчинството, заради което Църквата осъжда абортите, не лежи в самите основи на сътворената от Бога човешка природа, а е чисто и просто културно обусловена от патриархалния живот „ценност”, която съвременната култура е дезактуализирала, заменяйки я с „ценностите” на индивидуалистичния автономизъм и ултимативното преимущество на „себереализацията”. Ако това е така, то Църквата чисто и просто отстоява нормите на една (предмодерната) култура срещу нормите на друга – съвременната градска индивидуалистична цивилизация. Антагонизмът е значи не между естественото за „човешката природа” и чуждото на нея, извращаващото я, а между исторически обусловени и значи релативни „социални норми”. Доколкото като християнин, не смятам, че е така, осмелявам се a priori да бъда убеден, че абортите, промискуитетът, изневерите, дори когато се практикуват, неминуемо нараняват дълбинно практикуващите ги. Осмелявам се даже да мисля, че населението на „либералната култура” в мнозинството си се състои от дълбинно уязвени, екзистенциално себеусъмнени хора, които само на повърхността изглеждат самоуверени, безгрижни и дори нагли. Но в такъв случай, когато Църквата, в лицето на своите „ревнители”, хвърля срещу тях най-ветхозаветно звучащите определения на техните постъпки, дали тя не затваря пътя им към себе си? Та ако в незрялата душа на младо момиче внезапно прокърви някаква дълбочина, в която се открива пустотата и унинието на промискуитетния живот, който води от години, как би го изразила тя, ако не с объркания и косноезичен лепет: „обърках се”, „искам да се върна пак в детството си”, „искам някой да ми обясни, да поговоря с някого” и т. н. Само че, ако търсейки с поглед наоколо си кому да адресира този лепет, премине с очи към Църквата и вече е чула как нейните служители я наричат заради вършеното от нея (и внезапно натежало й, „опустяло й”) – дали няма тутакси да реши – „о, тук за мен е затворено, за Бога аз съм „блудница”, в тази територия на мен ми е прочетена присъда, аз съм подведена под член (канон) еди кой си и за мен тук няма път”. Или пък лекомислено отърчалата в гинекологична клиника девойка, за да приключи с „тази неприятност”, както го правят всички „съвременни жени”, и която веднага след като се е събудила от упойката най-неочаквано за себе си е осъзнала – „аз погубих свое дете” (защото това й казва природата й) – дали ако в паниката от невъзвратимостта в мисълта й проблесне Църквата – тя няма да побегне от името й, защото „там аз вече съм убийца”?

Да, разбира се, и първата и втората жена би могла да влезе в Църквата, да се срути и открито да каже: „аз станах блудница, аз станах детеубийца. Господи помилуй мен, осъдената!” Но ние всички добре знаем, че това е крайно трудно и се случва много, много рядко. Знаем (защото всички знаем механизма на действието на греха), че първият рефлекс на осъзнатия грях е страхът. Страх ме е, страх ме е да изрека какво станах: „убиец”, „блудник”, „крадец”. Още повече не желая да го чуя за себе си. Затова и започвам, искам да започна с „обърках се”, „не знаех”, „не знам защо го направих”, „аз не съм такъв човек”. И търся някой, който е склонен да изслуша тогава този мой жалък, малодушен лепет. Да бъде склонен търпеливо и мълчаливо да го слуша, да го приема, да не говори – най-вече да не говори, тъй че постепенно самият аз, едновременно успокоен и засрамен от неговото приемащо мълчание, да достигна до куража и потресението да изрека „да, да – аз убих, аз съм блудник”.

Всъщност, точно така се държи в Евангелието Христос. Когато довеждат хванатата в прелюбодеяние жена (Иоан 8:3-11), ние не Го чуваме с нито една дума да засяга нейния грях. Същевременно – и това е много важно – Той не го отрича. Когато се обръща към обвинителите й с думите „който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея” (Иоан 8:7), Той казва: който за разлика от нея, която е грешница, не е грешник, нека пръв я накаже. И когато по-нататък прочета, че обвинителите й са се разотишли, а останал насаме с нея, Христос е мълчал, наведен надолу е пишел нещо по земята (срв. Иоан 8:8), аз не мога да не бъда убеден, че точно в този момент прелюбодейката с най-голяма сила е осъзнала своя грях. Мълчанието на Христос пред нея, непостижимо деликатното навеждане на очи (за да не я посрами, за да не види тя в очите Му как я вижда в греха й) най-вероятно ще да са я ударили по-силно от камъка, с който обвинителите й са се готвили да я замерят. И тя се е срутила. Срутила се е едва тогава. Защото преди това – оглушена от виковете на дюдюкащата тълпа, от крещяното в лицето й име на престъплението й – тя единствено се е теглила, мъчила се е да се отскубне, пазила се е, бягала е с греха си и от греха си. Сега обаче, насаме с Мълчащия, тя го е осъзнала. А след промълвеното от Него „и Аз те не осъждам” (Иоан 8:11), тя дори вътрешно се е взривила: „и Ти не ме осъждаш? Мен? Прелюбодейката?” – потресено е произнесла тя истинското име на своя грях. И самото му произнасяне го е снело от плещите й. Защото наистина в тази сцена, която е протообраз на „изповедалнята”, става ясно, че „Бог е по-велик от греха”, че Той го нарича със собственото му име не за да низвергне извършителя му, а като го прониже със светлината Си и покаже целия му мрак, да накара човека, ужасен, да го избълва от себе си.

Парадоксално е, но християните (и особено светците сред тях) не са странили от човешката греховност, не са се дистанцирали от нея. Показват ни го всички онези свети мъже и жени, които са отивали в затворите, вертепите и лепрозориите. Защо са го правили? Защото очевидно са знаели, че грехът има нужда преди всичко от очи (пълни със светлина), които да го погледнат, от уши, отворени, за да чуят скърцането му със зъби, мъката му в него самия и от него самия, от това тъкмо – а не от присъда. Защото са помнели едни загадъчни думи, казани от св. ев. Иоан Богослов в началото на неговото Евангелие: „И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Иоан 1:5, подчертаването е мое). Тъй че, ако съвременната „либерална цивилизация” е мрак, обкръжил Църквата, не да затвори (пазейки съкровището си от секуларната зараза), а да отвори широко вратите си е длъжна тя. И да обяви: „тук, вътре не е стая за мъчения, а място, в което милостта на Бога дава сили да се продължи нататък”.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияМолитва за нашата църква
Следваща статияДясното и лявото в протестите

3 КОМЕНТАРИ

  1. 1/ Чета дописката ти, пък до нея реклама.Да не е реклама и дописката, че сме болезнени от вси континенти и вероизповедания на тази тема напоследък
    2/ Абортът.
    – Популярен случай. Една лелка, работеща убийство по медицински линия и роднина на оня, младия поп от Сливен /с 9-те деца/, отива и настоява да вземе св. Причастие. Той не я пуска и става нац. скандал в медиите – проследил си го.
    – Частен случай. Моя, много добра моя позната, с образованието си /и въцърковена/ прави два аборта. Самонаказва се с години пости без изповед, камо ли св. Причастие. Отива, трескава, по едно време, в една от централните ни софийски църкви и почва да се изповядва. И попа щеше да я пусне, просто тя се задави от плач, махна с ръка и излезе. И така пребивава и в момента.
    – Синтез. Меко казано, в БПЦ /а и в чужбина/ има неуеднаквени подходи.
    3/ Аз. Съжалявам, че те занимавам с глупости, демек със себе си. Виж, приятелю, завършил съм журналистика в СУ и богословие в същия, в момента подготвям докторантура на пресечна тема. Три пъти четох дописката и не можах да схвана дори темата, камо ли посланието, да не говорим за поуката. Майната ми на мен /от сърце го пиша/, страх ме е за другите. Какво им предлагаш, те как да го разберат? Или порталът е диамантен в своята застиналост „остров на блажените“?
    4/ Лирично отклонение. Теб май наиистина те гони бихейвиоризъм ли, психологизъм ли, така де, сложни понятия, да си покажа и аз културата, та все ги иманентваш в откъси от НЗ.
    Светите отци /поне с които съм запознат/ не са стигнали до момента КОГА е осъзнала своя грях. Не те обвинявам, добре правиш, че повдигаш въпроса и даваш своя версия. Ще дам и аз своя. Несъмнено, ти знаеш, какво според Светото Предание е писал Той, и как чрез него е разгонил тарторите, в колко нарушения на законите са Го изкушавали чрез нея. В случая Той е сторил чудо, но чудо частно, касаещо нея. И когато тя е забахнала /тук да не влизаме в детайли за ролята на Пресветия Дух/, застанала гола пред Него, тогава се е съкрушила. А сега де? Де го е тука психологизма, де ти е тука…?
    5/ Твоята роля е изцяло положителна и се радвам че те има. Но внимавай, ние всички трябва много да внимаваме

  2. Здравей, мила стрино!
    – ако си трол, добре го даваш
    – ако не си, как е там, как е, в Луковит? А, ама ти си със стринчо вече в Джулювица ли сте? Как е там, как е? Отърквате ли се о биволете и биволиците?
    На въпроса ти.
    1/ Ако кажа „не“ – значи бяс ме е обладал, невнятен съм
    2/ Ако кажа „да“ – значи знам, пророк съм
    Отговорът ми е – Бог да помага.
    Айде и аз да те питам. Що в този квартал /пу, портал/ на „““култура“““ коментират отрепки като мене и тебе?
    Възможен отговор – щото в нашта родина всичкото интелектуалец е толкова уморен да сугестира, пропагандира, мастурбира, интелектуарира, принтира…, че нема време за дискусии. Странна работа, в държавата на духа, под такава статия сме аз и ти… Питай ме пак „разбирам ли се какво пиша“, цитат по тебе, стрино