Чух една притча, която звучи като източна приказка и тя сложи дълбок отпечатък в съзнанието ми.
Един цар поискал да разчисти сметките си със слугите. Започнал от длъжника, чийто дълг бил най-голям – десет хиляди таланта. В древността талантът е най-голямата мярка за тежест, равнява се на 30 килограма. Използвал се за измерване на желязо и мед, но предимно за скъпоценни метали – злато и сребро. Десет хиляди таланта се равняват на 300 тона злато или сребро! Неизплатим, разбира се, дълг. Длъжникът казал, че няма с какво да заплати и господарят заповядал да продадат него, и жена му, и децата му и всичките му имоти. Тогава длъжникът паднал пред царя и му се помолил, казал: господарю, имай търпение към мене и всичко ще ти изплатя. А царят не само че се смилил, а му простил целия дълг и му дарил свобода.
Длъжникът излязъл навън и първата му грижа била да намери един от приятелите си, който му дължал сто динария. А с един римски сребърен динарий се плащала еднодневна надница. Хванал този приятел, започнал да го души и да си иска динариите. Приятелят му паднал на колене пред него и го помолил със същите думи: имай търпение към мене и всичко ще ти изплатя. Но този не проявил милост и го хвърлил в тъмница.
Тук следва драматичен обрат, който прави тази история покъртителна.
Ние очакваме големият длъжник да е благодарен, че се е освободил като по чудо от непосилния дълг, очакваме той да сподели радостта със семейството си и с приятелите си. Ала напротив, първата му работа е да намери онзи, който на него му дължи пари, и то несравнимо по-малко, и да започне да го дави и да го хвърли в тъмница!
Сблъсъкът между двата примера е стряскащ. Дългът на първия длъжник е колосален, а на приятеля му дребен, поносим, изплатим. Но не количествената разлика е толкова важна, колкото отношението им към себеподобните.
Целият ни живот се състои от различни отношения – между родители и деца, в семейството, в приятелския и колегиален кръг, със съседи, с институции. Важно място имат или би трябвало да имат и отношенията ни с Бога. За вярващия те са междуличностни, но дори за невярващия е ясно, че над света съществува свръхразум, който го ръководи и управлява. И несправедливото поведение на първия длъжник не може да остане невъзмездено. Притчата завършва точно така – огорчените приятели на малтретирания, давения длъжник отишли при справедливия цар и му разказали всичко, царят се разгневил и го предал на мъчители, докато онзи му изплати целия дълг.
Историята, която преразказах, е библейска притча, разказана е от Иисус Христос (Мат. 18:23-35), за да ни научи на справедливост, да ни напомни, че несправедливостта не остава невъзмездена. Тя мигновено ни насочва към нещо много познато – „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”. Сюжетът на притчата е експресивна илюстрация на Господнята молитва. Тя ни е дадена от самият Христос – като пример за какво и как да се молим. А притчата недвусмислено показва, че не можем да се надяваме на милост, ако постъпваме като този безмилостен човек. Трябва да проявим милост, ако искаме и ние да бъдем помилвани.
Когато изричаме съкровеното „и прости нам дълговете ни…”, ние сами определяме мярата на Божията прошка към нас – „както и ние прощаваме на длъжниците си“. Като не прояви милост към своя длъжник, лукавият раб поруга проявената към него милост. Неговата грубост, алчност и жестокост предизвикаха промяна на Божията воля. И това е най-удивителното, че Бог променя Своята воля според нашите постъпки.
Много от нас имат представа за живота, като нещо предопределено и за съдбата, като нещо предначертано. Такава представа би направила молитвата ни безполезна и ненужна, би обезсмислила и усилието ни към всяка добродетел. Но ето, тази покъртителна притча показва, че всемогъщият Бог променя своите намерения от едно трепване на човешкото сърце! Но тогава сърцето също трябва да се изпълни с благодарност и милост към другите. А това изисква от нас усилие, преодоляване на гордостта ни, подтискане на натрапчивите инстинкти на лукавото ни его, изисква да се изтръгваме от калта и дребнавостта, и озлоблението, и освирепяването, и завистта, в които ежедневно затъваме, да проявяваме великодушие, любов, милост. „Милост искам, а не жертва“ – този призив на старозаветния пророк Осия два пъти повтаря Христос (Мат.9:13, 12:7), за да наблегне, че милостта стои по-горе от справедливостта, стои над всичко друго в света. По Своята милост Бог въздава справедливост. Милостта е справедливост от по-висш порядък. Проявата на милост е най-съвършената справедливост.
Защото милостта е другото име на любовта.