0
3808

Дневникът на един селски свещеник

Жорж Бернанос

Фондация „Комунитас“ излезе на книжния пазар с ново издание на емблематичния роман на Жорж Бернанос „Дневникът на един селски свещеник“ с превод от френски на Нели Захариева. Публикуваме откъс от него и от предговора на редактора Тони Николов.

„Всичко е благодат

Тони Николов

Започнах наново една стара книга, която, струва ми се, ще ви хареса. Реших да напиша дневника на един млад свещеник, поел енорията си. Той ще се лута, ще работи за четирима, ще гради невероятни планове, които, естествено, ще претърпят пълен провал, ще бъде мамен от глупаци, порочни жени или негодници, и тъкмо когато вярва, че всичко е вече загубено, ще служи успешно на Бога, смятайки обаче, че не му служи както трябва

Жорж Бернанос,
писмо до Робер-Валери Радо, 6 януари 1935 г.

Романът, за който става дума в това писмо и който държите в ръцете си, вижда бял свят през юли 1936 г. Той носи на своя автор Голямата награда на Френската академия и определено надхвърля успеха на „Под слънцето на Сатаната“ – творбата, която десетилетие преди това е накарала да се заговори за Бернанос като за „френския Достоевски“. И до днес критици се питат дали „Дневникът на един селски свещеник“ – тази „изповед от бездната“ – не е и последният голям християнски роман в съвременната литература. При всички случаи става дума за книга предизвикателство, убягваща от всякакви традиционни класификации или жанрови определения.

Макар и верен ученик на Балзак (неговия „Жюл Верн в социалното“), Бернанос дръзва да пише за друго – за „светци и герои, които единствено са от значение“, като настоява, че винаги прави отчетлива разлика между „набожните лицемери и християните, военните и воините, видните личности и чудовищните младенци“ („Унижените деца“, 1949 г.). Може би в тази връзка би трябвало да припомним, че самият Достоевски на младини също е бил силно запленен от Балзак и даже превежда „Йожени Гранде“ на руски език.

Ето защо „Дневникът на един селски свещеник“ не е социална хроника, макар да казва на читателя много за нравите от онова време. Бернанос не е „социолог“ като своя учител Балзак. Нито става дума за чисто психологически роман, подобно на книгите на писатели като Анри Бордо или Пол Бурже, които се ползват с голям успех в литерату- рата от 30-те години на ХХ в.

Написана под формата на дневник (роман в романа), творбата на Бернанос е разрез на човешкото съществуване в неговата „гранична ситуация“. Неслучайно романът сякаш се разделя на три части: смъртта, благодатта и светостта (Албер Беген). Смъртта, която приижда, подобно на пълноводна река, застрашавайки (или осъждайки) всяко от действащите лица в „Дневника“. Благодатта е пристанът, позволяващ на персонажите да се оттласнат от греха, който ги пронизва и заобикаля. А светостта, тъй скъпа на сърцето на Бернанос, е пламъчето на надеждата, носещо в себе си изкуплението.

Подобно на „малките холандци“ в живописта, Бернанос е истински „минималист“ в писането си и е крайно пестелив в изразните си средства. Мястото, където се развива романът, е онази „малка Франция“ от неговото детство, която откриваме в почти всичките му книги. Става дума за пикардийските земи на Артоа с тяхната камениста и неплодородна почва, чиито обитатели трудно изкарват насъщния си хляб, което дава основание на изследователя Хуго Дизеринк да говори за „фламандския мираж“ на Бернанос: свещеникът от Амбрикур, подобно на своя по-стар събрат от Торси, са от онези свободни и „обикновени хора“, които не се колебаят да живеят според духа на Евангелието, независимо от „духа на времето“, отстоявайки вярата си в Иисуса Христа до сетния си час. Ала в същото време те не могат да не си дават сметка за „първичната реалност“ на този свят, разяден от греха. По същия начин както, още от първите страници на романа, земите на Амбрикур са разкаляни от неспирния есенен дъжд, който прониква отвсякъде, стича се по телата, сякаш смесвайки в едно кал и грях, за да пресъздаде усещането за библейския Потоп.

Нещо, което непрекъснато подтиква свещеника от Амбрикур, чието име така и никога не научаваме, да се пита в състояние ли е въобще да направи нещо за „малката си енория“ или може единствено да я гледа „как тъжно потъва, изчезва в нощта“…

„Дневникът на един селски свещеник“, Жорж Бернанос, превод от френски Нели Захариева, предговор и редактор Тони Николов, редактори София Ангелова, Михаил Шиндаров, изд. Фондация „Комунитас“, 2021 г.

I
Моята енория е като много други. Всички енории си приличат. Днешните, естествено. Вчера го казах на свещеника на Норанфонт: в тях доброто и злото сякаш се уравновесяват, само че центърът на тежестта лежи ниско, твърде ниско. Или, ако предпочитате, доброто и злото се напластяват, без да се смесват, като две течности с различна гъстота. Господин свещеникът ми се изсмя в лицето. Той е добър, много доброжелателен и бащински настроен духовник, който минава за свободомислещ и дори за малко опасен в архиепископията. Неговите остроумия развеселяват свещеническите домове и той ги съпровожда с поглед, който счита за игрив, ала аз го намирам така измъчен, че чак ми се доплаква.

Енорията ми се разяжда от униние – това е точната дума, подобно на толкова други енории! Унинието ги разяжда пред очите ни и ние сме безсилни срещу него. Един ден може би заразата ще обхване и нас, ще открием същия тумор и у себе си. Човек може да живее много дълго с него.

Тази мисъл ми хрумна вчера по пътя. Ръмеше ситен дъжд, от тези, които вдъхваш с пълни гърди и с които се просмукваш чак до мозъка на костите. От възвишението Сен Вааст пред мен внезапно изникна селото – така смалено и окаяно под неприветливото ноемврийско небе! Отвсякъде го обгръщаха водни пари и то сякаш бе легнало сред мократа трева като клето, изтощено добиче. Какво мъничко нещо е едно село! И това село беше моята енория. Моята енория, ала аз не можех да направя нищо за нея, само гледах как тъжно потъва, изчезва в нощта… Още няколко мига и ще се скрие от погледа ми. Никога не бях усещал така болезнено нейната и своята самота. Мислех за добитъка, чието сумтене чувах в мъглата, и за малкия пастир, който, на връщане от училище с чанта под мишница, щеше да подкара животните през прогизналите пасбища към топлия, уханен обор… Така и селото сякаш също чакаше, без особена надежда след толкова много прекарани в калта нощи, да последва своя стопанин към някое невероятно, непостижимо убежище.

Зная, че тези мисли са безумни, дори не мога да ги приема на сериозно, само мечти… Селата не се вдигат от гласа на някой невръстен ученик, както добитъкът. Но все едно! Вчера вечерта, струва ми се, един светец можеше да отправи призив!

И така, казвах си, че светът е разяждан от униние. Естествено, човек трябва малко да се позамисли, за да разбере, че е така, иначе не се забелязва. Това е един вид прах, пепел. Живеете си без да я виждате, вдишвате я, ядете я, пиете я, а тя е толкова фина, толкова ситна, че даже не скърца между зъбите. Спрете ли обаче за секунда, ето че покрива лицето и ръцете ви. Трябва непрекъснато да се движите, за да отърсвате от себе си този дъжд от пепел. Затова светът постоянно се суети.

Ще възразят може би, че светът отдавна е свикнал с унинието, че унинието е същинската участ на човека. Възможно е семето му да е било пръснато навсякъде, а да е покълнало тук-там, върху по-благоприятна почва. Аз обаче се питам дали по-рано хората са познавали заразата на това униние; тази проказа – изродено отчаяние, позорна форма на отчаянието, която е несъмнено ферментирането на едно разлагащо се християнство.

Естествено, не споделям идеите си с никого. Ала не се срамувам от тях. Мисля даже, че биха ме разбрали много добре, може би прекалено добре – за мое спокойствие: имам предвид спокойствието на собствената си съвест.

Оптимизмът на по-висшестоящите от нас е мъртъв. Онези, които все още го притежават, го проповядват по навик, без да вярват в него. При най-малкото възражение те се усмихват съучастнически, търсят пощада. Старите свещеници не се лъжат. Макар външната форма да е останала неприкосновена и да е запазена известна вярност към определен (впрочем неизменен) речник, темите на официалното красноречие вече не са същите и по-възрастните от нас не могат да ги разпознаят. В миналото например вековната традиция е изисквала епископското слово никога да не завършва без предпазлив намек – убедителен наистина, но предпазлив – за бъдещите гонения и за кръвта на мъчениците. Днес подобни предсказания са много по-редки. Може би защото осъществяването им изглежда по-невероятно.

Уви! Има един израз, който все по-често може да се чуе в свещеническите домове, един от ужасните, така наречени „фронтовашки“ изрази, които неизвестно как и защо са изглеждали забавни на по-старите от нас, но които младежите на моята възраст намират така грозни и тъжни. (Впрочем поразително е, че жаргонът на окопите е успял да изрази толкова гнусни идеи в мрачни образи, но дали това е наистина войнишки жаргон?…) И така, повтарят охотно, че „не бива да се опитваме да разберем“. Боже мой! Та нали ние сме тук именно затова! Приемам, че има по-висшестоящи от нас. Само че тях кой ги осведомява? Ние. Следователно, когато хвалят монашеското послушание и смирение, колкото и да се старая, аргументът не ме трогва особено…

Всички сме способни да белим картофи или да се грижим за свинете, стига наставникът на послушниците да ни даде съответното нареждане. Но една енория не може да бъде подхранвана така лесно с добродетелни постъпки като някоя монашеска обител.

Още повече че „те“ никога няма да узнаят за тия постъпки, и освен това „те“ нищо не биха разбрали.

Откакто излезе в пенсия, архипрезвитерът на Байой посещава усърдно преподобните отци от ордена на картузианците във Вершок. „Какво видях във Вершок“ е темата на една от беседите, на която господин архиерейският наместник почти ни задължи да присъстваме. Там чухме много интересни и вълнуващи неща, при това изречени с подходящия тон, тъй като очарователният старец бе запазил незначителните, невинни мании на бивш преподавател по литература, който полагаше същите грижи за дикцията си, както и за ръцете си. Човек би казал, че се надява, макар и не без известни опасения, на малко вероятното присъствие на господин Анатол Франс сред слушателите си в расо, и с хитри погледи и многозначителни усмивки, разпервайки изящно малкия си пръст, го моли в името на хуманизма да прояви снизхождение към Бога. Изглежда, подобен вид кокетничене е било на мода сред духовенството през 1900 година и ние се постарахме да посрещнем благосклонно някои „хапливи изрази“, които не хапеха никого. (Вероятно съм прекалено груб и недодялан по природа, но признавам, че ученият свещеник винаги ме е ужасявал. Да общуваш с образовани личности е все едно да вечеряш в ресторант пред очите на хора, които умират от глад.)

Накратко, господин архипрезвитерът ни разказа много случки, които нарича „прозрения“, както е прието. Мисля, че ги разбрах. За съжаление, не се чувствах така развълнуван, както бих искал. Монасите с несравнимо майсторство управляват духовния си живот, в това никой не се съмнява, но повечето от тези „прозрения“ са като местните вина. Трябва да се консумират на място, тъй като не понасят пътуването.

Възможно е също… трябва ли да го кажа? Възможно е също малкият брой събрани заедно хора, живеещи рамо до рамо ден и нощ, неволно да създават благоприятната атмосфера… И аз познавам манастирите донякъде. Виждал съм монаси, които посрещат смирено, с чело о земята и без да трепнат, несправедливото порицание на някой наставник, поставил си за цел да прекърши гордостта им. Но в тези несмущавани от външен отглас обители тишината е достигнала до едно наистина изключително качество и съвършенство, така че и най-лекият полъх се улавя от изострения до краен предел слух… А някои мигове на тишина в трапезарията са достойни за аплодисменти.

(Докато едно епископско наставление…)

* * *
Препрочитам с неудоволствие първите страници от дневника си. Наистина доста размишлявах, преди да се реша да го започна. Това не ме успокоява особено. За свикналия с молитвата човек размисълът е твърде често само оправдание, съмнителен начин да се убедим в правотата на начинанието си. Разсъжденията лесно оставят в сянка онова, което желаем да скрием. Размишлявайки, човекът от света пресмята своите възможности, това е ясно!

Но какво представляват тези възможности за нас, които веднъж завинаги сме приели страшното присъствие на божественото във всеки миг от клетия си живот? Освен ако изгуби вярата си – но какво му остава тогава, щом не може да я изгуби без да се отрече от себе си, – един свещеник не би могъл да има ясен поглед за собствените си интереси, бих казал дори непосредствения, чистия, наивния поглед на „децата на века“. Да пресмятаме възможностите си, но какъв е смисълът? Човек не играе срещу Бога.

* * *
Получих отговор от леля си Филомена и две банкноти по 100 франка – точно колкото трябва за най-неотложното. Парите изтичат между пръстите ми като пясък, ужасно!… Трябва да си призная, че съм голям глупак. Така например бакалинът от Йошен, господин Памир, добър човек (двама от синовете му са свещеници) веднага ме посрещна много дружелюбно. Впрочем той е общоприетият доставчик на събратята ми. Никога не пропускаше да ми предложи хининово вино и сухи сладки в задното помещение на магазина. Приказвахме си дълго. Времената са тежки за него, една от дъщерите му още не е задомена, а двамата му сина – студенти в католическия факултет – му струват скъпо. Накратко, записвайки поръчката ми един ден, каза любезно: „Прибавям три бутилки хининово вино, добро е за здравето“. Помислих си наивно, че ми ги подарява.

Бедняшкото дете, което напуска сиромашкия си дом, за да отиде в семинарията на дванайсет години, никога няма да научи стойността на парите. Мисля дори, че ни е трудно да останем напълно честни в сделките. По-добре да не рискуваме да играем, макар и невинно, с това, което повечето миряни считат не за средство, а за цел.

Колегата ми Вершен, който не се отличава с особена деликатност, сметнал, че може да намекне шеговито за малкото недоразумение пред господин Памир. Господин Памир бил искрено засегнат: „Нека господин свещеникът идва колкото му е угодно – казал той, – ще се радвам да се чукнем заедно. Слава Богу не ни е до една-две бутилки. Но търговията си е търговия, не мога да давам стоката си за нищо“. А госпожа Памир добавила: „Ние, търговците, също изпълняваме гражданския си дълг“.

* * *
Тази сутрин реших да продължавам опита си с дневника не повече от дванайсет месеца. На 25 ноември ще изгоря тези листове и ще се постарая да ги забравя. Това решение, взето след богослужението, ме успокои само временно. Нямам задръжки в точния смисъл на думата. Не мисля, че върша нещо лошо, отбелязвайки ежедневно и с абсолютна откровеност твърде незначителните тайни на едно съществуване без тайна. Онова, което ще запиша върху хартията, не ще разкрие нищо особено на единствения приятел, с когото все още ми се случва да говоря от сърце. Колкото до останалото, чувствам, че никога не бих дръзнал да напиша всичко, което без срам поверявам на Бога почти всяка сутрин. Не, не става дума за скрупули, а по-скоро за някакъв безразсъден страх, инстинктивна тревога. Когато седнах за пръв път пред тази ученическа тетрадка, се постарах да съсредоточа вниманието си, да се вглъбя като пред изповед, пред изпитване на съвестта си. Но не съвестта си видях с онзи вътрешен, обикновено така спокоен и проникновен поглед, който пренебрегва подробностите и се насочва право към същественото. Той сякаш се плъзгаше по повърхността на друга, неизвестна за мен дотогава съвест, на мътно огледало, в което ме достраша, че ще видя нечий образ – чий? – може би моя?… Един намерен, забравен образ.

Би трябвало да говорим за себе си с неумолима строгост. А откъде, още при първото усилие да проникнем в собственото аз, идва тази жалост и нежност, това душевно размекване и желание да заплачем?

* * *
Вчера посетих свещеника на Торси. Добър свещеник, много изряден, но според мен прекалено земен; син на богати селяни, той знае цената на парите и много ме впечатлява със светския си опит. Събратята ми говорят, че ще стане архиерейски наместник в Йошен… Държанието му с мен е доста обезсърчително, тъй като е противник на споделянето и умее да го възпира със силен, добродушен смях, всъщност много по-проницателен, отколкото изглежда. Боже мой, колко бих искал да имам неговото здраве, смелост и душевно равновесие! Мисля, че е снизходителен към моята „прекалена чувствителност“, както я нарича, защото знае, че не се гордея с нея, о, не! От доста отдавна не се и опитвам да смесвам с истинското милосърдие на светците – силно и нежно – детинския страх, който изпитвам пред човешките страдания.
– Не изглеждаш много добре, момчето ми!
Трябва да кажа, че все още бях развълнуван от сцената, която ми бе разиграл старият Дюмоншел няколко часа преди това в сакристията. Бог ми е свидетел, че бих искал да дам даром, заедно с времето и труда си, памучните пътеки, проядените от молци драперии и скъпо платените от доставчика на Негово Преосвещенство лоени свещи, които потичат още при запалването, пращейки като масло в тиган. Само че тарифите са си тарифи: какво зависи от мен?
– Трябваше да изгоните тоя тип – ми каза той. И след като възразих:
– Да го изгоните,точно така! Впрочем познавам вашия Дюмоншел. Старият има пари… Покойната му жена беше двойно по-богата от него – редно е да я погребе прилично! Вие, младите свещеници…
Беше почервенял и ме изгледа от горе до долу.
– Питам се каква кръв тече във вените на младите свещеници днес. По мое време създавахме воини на Църквата – не свивайте вежди, иска ми се да ви напердаша, – да, воини, разбирайте това както желаете, предводители на енории, господари, държавници. Как държаха в ръцете си своето паство тия хора само с едно повдигане на брадичката! О, зная какво ще ми отговорите: хранели са се добре, пиели са не по-зле и не са си поплювали на карти.
Съгласен съм! Когато подхванеш както подобава работата си, тя спорѝ и дори остава свободно време, а това е по-добре за всички. Днес семинариите ни изпращат деца, млади голтаци, които си въобразяват, че работят повече от всички, защото нищо не успяват да свършат. Хленчат, вместо да заповядват. Четат купища книги, а така и не са успели да проумеят – да проумеят – чувате ли! – притчата за Жениха и Невестата. Какво е невестата, момчето ми, истинската жена – каквато всеки мъж желае да намери, ако е достатъчно глупав да не последва съвета на свети Павел! Не отговаряйте, ще изречете някоя нелепост! И така, това е здравенячка, която не се бои от труд, примирява се с обстоятелствата и знае, че до края ще трябва да започва всеки път наново. Светата Църква напразно се старае, тя не ще направи от света олтар за празника на Тялото Господне. Някога имах – говоря ви за старата си енория – една изключителна клисарка – бивша монахиня от Брюж, оставила монашеството през 1908 година, – добра душа. Първите осем дни лъска ли лъска: Божият дом започна да блести като манастирска приемна, не можах да го позная, честна дума! Беше по време на жътва, жива душа не идваше, проклетата старица искаше да си свалям обувките – аз, който ненавиждам пантофите! Мисля даже, че ми ги беше купила със собствените си пари. Естествено, всяка сутрин намираше нов слой прах върху скамейките, няколко нови гъбички по килимчето на клироса и паяжини – ах, момчето ми, паяжини, цял чеиз да изтъчеш от тях!

Казвах си: „Лъскай колкото щеш, дъще моя, ще видиш какво ще стане в неделя“. И неделята дойде. О, неделя като всички недели, обикновен празник с редовните енориаши. Каква беда! Накрая, в полунощ, тя все още търкаше и лъскаше на свещ. А няколко седмици по-късно, по Задушница, ни посетиха с гръмка проповед двама юначаги – отци редемптористи. Нещастницата прекарваше нощите си на четири крака, между кофата и парцала, и миеше ли миеше – до такава степен, че плесен започна да пълзи нагоре по колоните, а между каменните плочи поникна трева. И нямаше начин да вразумиш добрата сестра! Ако я слушах, трябваше да изгоня всичките си енориаши, за да не си изцапа краката Спасителят – как ви се струва, а? Казвах ѝ: „Ще ме разорите с тези сиропи“, тъй като клетата старица кашляше. Накрая получи пристъп на ставен ревматизъм, сърцето ѝ не издържа и хоп! – добрата сестра се озова пред свети Петър. В известен смисъл тя е мъченица, не може да се отрече. Грешката ѝ беше не борбата срещу мръсотията, разбира се, а че разчиташе да я премахне завинаги, като че ли това е възможно. Енорията е нещо мръсно, неизбежно е! Християнският свят е още по-мръсно нещо. Нека дойде великият ден на Страшния съд и ще видите какво ще изринат ангелите и от най-светите манастири с цели лопати! Какво чистене ще падне! Следователно, момчето ми, това показва, че Църквата трябва да бъде добра домакиня – добра и разумна. Моята добра сестра не беше истинска домакиня. Истинската домакиня знае, че един дом не е мощехранителница. Това са блянове на поет.

Тъкмо това и чаках. Докато пълнеше лулата си, аз се опитах да му обясня неумело, че може би избраният пример не беше особено сполучлив, че умрялата от труд монахиня няма нищо общо с „наивниците“ и „голтаците“, „които хленчат, вместо да заповядват“.
– Не се заблуждавай – каза ми той твърдо. – Илюзиите са същите. С тази разлика, че голтаците не притежават постоянството на моята монахиня. Още при първия опит те зарязват всичко под предлог, че делото им в служба на Бога противоречи на късогледите им представи. Дай им сладки да ядат! Нито човекът, нито християнският свят се хранят със сладки. Господ Бог не е казал, че сме медът на земята, момчето ми, а солта. А нашият мизерен свят прилича на стария Йов сред бунището, покрит е с язви и рани. Сложиш ли сол върху прясна рана, гори! Но пречи на гниенето. Освен идеята да унищожите дявола, другата ви мания е да бъдете обичани – обичани заради самите вас, естествено. Истинският свещеник никога не е обичан, запомни това! Искаш ли да ти кажа още нещо? На Църквата ѝ е все едно дали сте обичани, момчето ми. Бъдете най-напред уважавани, слушани! Църквата има нужда от ред. Вселявайте ред от сутрин до вечер! Вселявайте ред с мисълта, че безпорядъкът ще се възстанови още на другия ден, тъй като това е в реда на нещата, уви! Нощта ще заличи усилията ви от предишния ден – нощта принадлежи на дявола.
– Нали нощем – казах аз (знаех, че ще го разгневя) – монасите служат?…
– Да – потвърди той хладно. – Занимават се с музика през нощта.
Опитах се да си придам възмутен вид.
– Нямам нищо против вашите съзерцатели, всеки със заниманията си. Като оставим настрана музиката – те са и цветари.
– Цветари?
– Точно така. След като сме подредили дома си, измили съдовете, обелили картофите и сложили покривка на масата, ред е монасите да поставят свежи цветя във вазите. Забележи, сравнението ми може да възмути само глупците, тъй като, естествено, има малка разлика… Мистичната лилия не е като полския крем. Впрочем ако човек предпочита говеждо филе пред букет от зеленика, значи самият той е говедо, търбух. Накратко, твоите съзерцатели разполагат с всичко необходимо, за да ни предложат красиви, истински цветя. За жалост, както навсякъде, в манастирите понякога стават саботажи и твърде често ни пробутват изкуствени цветя.

Наблюдаваше ме изкосо, скришом. Мисля, че в подобни мигове в погледа му се чете огромна нежност и нещо подобно на – как да го нарека? – тревога, страх. И аз, и той имаме своите изпитания. Но на мен ми струва много да ги премълчавам. И ако не говоря за тях, това, уви, е не толкова от героизъм, колкото поради някакъв свян, какъвто съм чувал, че и лекарите изпитват поради характера на проблемите си. А той, каквото и да стане, крие своите зад навъсената си прямота, по-непроницаем от белите като вощеница монаси картузианци, които срещнах по коридорите на 3… Внезапно той взе ръката ми в своята подпухнала ръка на диабетик и веднага я стисна твърдо и властно.

Ще кажеш може би, че нищо не разбирам от мистици. Ами да, ще го кажеш, не се прави на глупав! Знаеш ли, драги, по мое време в семинарията имаше един професор по канонично право, който се смяташе за поет. Майстореше невероятни творби със съответните стъпки, рими, цезури и всичко нужно, клетникът. Би могъл да пресъздаде в стихове цялото канонично право. Липсваше му само едно – наречи го както щеш – вдъхновение, гений – ingenium. Аз лично нямам дарба. Да предположим, че Светият Дух ми даде знак един ден, веднага ще захвърля метлата и парцалите – и още как! – и ще отида да се навъртам покрай серафимите, за да изуча ангелската музика, дори да не съм съвсем в тон в началото. Позволи ми обаче да се изсмея в лицето на онези, които пеят в хор, преди Всевишният да е вдигнал палката си!

Той се замисли за миг и макар и обърнато към прозореца, лицето му внезапно ми се стори потънало в сянка. Чертите му се бяха изопнали, сякаш чакаше от мен – или от себе си може би, от съвестта си – някакво възражение, опровержение, и аз не зная какво… Впрочем лицето му светна почти веднага след това.
– Знаеш ли, синко, имам си свои разбирания за арфата на младия Давид. Бил е надарено момче, със сигурност, но цялата му музика не го е предпазила от греха. Зная, че благонамерените писатели, които произвеждат Жития на светии за износ, си въобразяват, че един клетник в екстаз е защитен от всичко, че е на топло и сигурно място като в лоното на Авраам. На сигурно място! О, естествено, понякога няма нищо по-лесно от това да се изкачиш там горе: Бог те издига. Работата е обаче да се задържиш там и в случай на нужда – да знаеш как да слезеш. Забележи, че светиите – истинските – са били доста смутени след завръщането си. Когато бивали изненадани в усилията си да запазят равновесие, почвали да молят да се запази тайната им: „Не казвайте никому какво сте видели…“. Било ги е малко срам, разбираш ли? Срам ги било, че са глезените чада на нашия Отец, че са пили от чашата на блаженството преди всички останали. И защо? Просто така. По Божие благоволение. Ах, такава благодат! Първият душевен подтик е да избягаш от нея. Човек може да разбере по много начини думите от Библията: „Страшно е да попаднеш в ръцете на живия Бог!“. Какво говоря? В обятията Му, на гърдите Му, в сърцето Христово! Изпълняваш си партията в концерта, свириш на триангел или на цимбали, да предположим, и ето че те канят да се качиш на сцената, пъхат в ръцете ти „Страдивариус“ и ти казват: „Хайде, момчето ми, слушам ви“. Страшно!… Ела да видиш къде се моля, но най-напред си изтрий краката, заради килима.

Не разбирам много от мебели, но неговата спалня ми се стори великолепна: легло от масивен махагон, трикрилен гардероб с много резба, облечени с плюш кресла и огромна бронзова Жана д’Арк върху камината. Но не спалнята си искаше да ми покаже господин свещеникът на Торси. Той ме заведе в друга, съвсем гола стая, мебелирана единствено с маса и молитвен стол. На стената – твърде грозна цветна литография, подобна на картините в болничните зали, която представлява Иисус – едробузест розов младенец, между магарето и вола.

– Виждаш ли тая картина? – ме попита той. – Подарък е от кръстницата ми. Имам средства да си купя нещо по-хубаво, по-художествено, но предпочитам тази. Намирам я грозна и даже малко глуповата, но ме успокоява. Нашата фамилия, момчето ми, е от Фландрия, край на богати хора, на яки пиячи, които ядат много… Вие, клетите черни чеда на Булонския край, сред кирпичените си колиби, дори не си давате сметка за богатството на Фландрия, на нейния чернозем! От нас не бива да се искат красиви приказки, които вълнуват благочестивите дами, макар че и ние раждаме доста мистици, момчето ми. И не рахитични, съвсем не… Животът не ни плаши: в жилите ни тече добра червена и гъста кръв, даже когато сме препили с хвойнова ракия или ни обземе гняв – фламандски гняв, който може да повали цял вол, – здрава, червена, буйна кръв с лека синя испанска жилка, достатъчна, за да я разпали. Така че с две думи: ти си имаш неприятности, аз имам своите и те навярно не са същите. Може би ти се е случвало да хванеш ръжена, а аз съм ритал срещу него, и то неведнъж, можеш да ми вярваш. Ако ти разкажа… Обаче не сега, в момента ми изглеждаш зле, има опасност да ти прилошее. Но да се върна на моя Младенец Иисус: представи си, свещеникът от Попренг, моя роден край, в съгласие с главния викарий – умна глава – решили да ме изпратят в семинарията в Сен Сюлпис. Според представата им Сен Сюлпис беше нещо като Сен Сир за млади духовници, Сомюр или Военното училище. Освен това господин баща ми (отначало помислих, че се шегува, но изглежда че свещеникът на Торси никога не нарича баща си другояче: може би обичай от старо време?), господин баща ми имаше пари и считаше за свой дълг да бъде гордостта на епархията. Само че по дяволите! Когато видях старата олющена казарма, която миришеше на мазен бульон… И онези славни момчета, толкова слаби, горките, че даже гледани анфас, изглеждаха винаги в профил… С трима или четирима добри другари, не повече, здравата разигравахме преподавателите – вдигахме шум, вършехме лудории. Първи в работата и в яденето например, ала извън това… истински дяволи. Една вечер, след като всички бяха легнали, се качихме на покрива и като замяукахме – разбудихме целия квартал. Наставникът ни скочи от леглото и започна да се кръсти – нещастникът си помисли, че всички котки от околността са си дали среща в Светата обител, за да си разказват ужасии – глупава шега, не отричам! В края на триместъра тези господа ме отпратиха вкъщи с подобаваща характеристика. Приятно момче, не глупаво, добро по природа и други такива. В заключение, бивало ме само за кравар. Мен, който мечтаех само за едно – да стана свещеник! Да бъда свещеник или да умра! Сърцето ми се обливаше в кръв до такава степен, че Бог позволи да бъда изкушен от самоубийството – точно така! Господин баща ми беше справедлив човек. Заведе ме при Негово Високопреосвещенство с двуколката си и с писъмце от една пралеля, игуменка в женския манастир на ордена
„Богородичен поздрав“ в Намюр. Негово Високопреосвещенство също беше справедлив човек. Прие ме в кабинета си веднага. Хвърлих се в краката му, казах му за изкушението си и още следващата седмица бях изпратен в неговата семинария – заведение не много съвременно, но сериозно. Все едно! Мога да кажа, че видях смъртта отблизо, и то каква смърт! Оттогава реших да си кротувам и да не се правя на глупак. Извън службата, както казват военните, никакви усложнения! Моят Иисус е прекалено млад, за да се интересува особено от музика или литература. Допускам дори, че ще се намръщи на онези, които биха се задоволили само да се пулят, вместо да донесат прясна слама на вола или да почистят магарето.

Той ме изтика вън от помещението и приятелското потупване на едрата му ръка за малко не ме събори. След това изпихме по чаша хвойнова ракия. Внезапно ме изгледа право в очите с уверен и заповеднически вид. Сякаш беше друг човек – човек, който не дава отчет никому – господар.
– Монасите са си монаси – каза той, – аз не съм монах. – Не съм и игумен. Имам паство – истинско стадо – и не ми е до танци пред ковчега с него – обикновен добитък, – на какво ще заприличам, можеш ли да ми кажеш? Добитък – нито много добър, нито много лош – волове, магарета, впрегатни и работни животни. Имам и козли. Какво да ги правя? Няма начин ни да ги убия, ни да ги продам. Игуменът може просто да даде разпореждане на монаха вратар. В случай на грешка той на бърза ръка се отървава от козлите. А аз не мога така, ние трябва да се съобразяваме с всичко, даже с козлите. Кози или овце, Учителят иска да му върнем всяко животно в добро състояние. Не си наумявай да попречиш на пръча да мирише на пръч, само ще си изгубиш времето, рискуваш да изпаднеш в отчаяние. Старите ни събратя ме смятат за оптимист, за нов Роже Бонтан, а младите като тебе – за страшилище; намират, че съм прекалено суров с енориашите си, че се отнасям с тях твърде строго, по войнишки. И едните, и другите ме упрекват, че като всички нямам свой план за реформи, или че го крия в дъното на джоба си. Традиция! – мърморят старите. Еволюция! – пеят младите. Аз пък мисля, че човекът си е човек и че не струва повече, отколкото през езическите времена. Впрочем въпросът не е в това да знаем колко струва той, а кой го ръководи. Ех, да бяха дали възможност на воините на Църквата! Забележи, че не идеализирам наивно Средните векове: хората от тринайсети век не минавали за светци и макар монасите да били по-малко глупави, затова пък пиели повече от днешните, не може да се твърди обратното. Но тогава бяхме започнали да изграждаме империя, момчето ми, империя, в сравнение с която тази на цезарите щеше да бъде нищо; строяхме свят, Римски свят, истински. Християнски народ – ето какво щяхме да създадем с дружни усилия. Християнският народ не се състои от набожни лицемери. Църквата има здрави нерви и не се бои от греха, напротив! Тя го посреща хладнокръвно, спокойно, и по примера на нашия Спасител го поема върху себе си, отговаря за него. Когато един работник се труди добре през шестте дни на седмицата, му е простено да пийне в събота вечер. Слушай, ще ти дам определение за християнския народ чрез неговата противоположност. Обратното на християнския народ е тъжен народ, народ от старци. Ще възразиш, че определението не е съвсем богословско. Съгласен съм. Но то може да накара да се замислят господата, които скучаят на неделната служба. Разбира се, че ще скучаят! Да не мислиш, че Църквата ще ги научи какво е радост за някакъв си жалък половин час на седмица? И дори да знаеха наизуст катехизиса от Събора в Тренто, вероятно пак нямаше да са по-весели!
– Защо годините на ранното ни детство изглеждат така мили, така лъчезарни? Като всеки и детето има своите страдания, всъщност то е така беззащитно срещу болката и болестта! Би следвало детството и дълбоката старост да бъдат двете големи човешки изпитания. Ала детето черпи смирено самия принцип на радостта от чувството за собственото си безсилие. То се осланя на майка си, разбираш ли? Настояще, минало, бъдеще – животът му, целият живот се съдържа в един поглед и този поглед е усмивка. Ех, момчето ми, ако ни бяха дали възможност да действаме, Църквата щеше да вдъхне на човечеството същото чувство на най-върховна сигурност. Запомни, че въпреки това всеки щеше да получи своя дял от несгоди… Гладът, жаждата, бедността, завистта – ние никога не ще бъдем достатъчно силни, за да се справим окончателно с дявола, няма как! Но човекът щеше да знае, че е син Божи, в това е чудото! Щеше да е живял и умрял с тази мисъл в ума си, – а не с идеи, заимствани от литературата, съвсем не. Благодарение на нас всичко щеше да е проникнато от тази мисъл: и нравите, и обичаите, и развлеченията, включително и най-скромните нужди. Това нямаше да попречи на земеделския труженик да рови земята, на учения – да заляга над логаритмичната таблица или на инженера – да строи своите играчки за възрастни. Само че щяхме да сме премахнали, щяхме да сме изтръгнали от сърцето на Адам чувството му за самота. Със своята сюрия богове езичниците съвсем не били глупави: те все пак успели да създадат у нещастното човечество илюзията за някакво елементарно разбирателство с невидимото. Днес този трик не би струвал пукната пара. Вън от Църквата един народ ще бъде винаги народ на незаконородени, на подхвърлени деца. Естествено, остава надеждата да бъдат припознати от Сатаната. Напразно! Дълго има да чакат черния си Дядо Коледа! И все да подреждат пред камината обувките си! На дявола му е омръзнало да слага в тях купища механични играчки, които остаряват по-бързо, отколкото са били изобретени. Сега пъха в тях само пликчета с кокаин, хероин, морфин, каквато и да е гадост, която не му струва скъпо. Жалки типове! Изхабили са дори греха. Не всеки, който поиска, може да се забавлява. Най-простата кукла, купена за жълти стотинки, доставя радост на едно дете за цял сезон, а някой старик ще се прозява пред играчка за петстотин франка. Защо? Защото е изгубил детското в себе си. Е, добре, Бог е натоварил Църквата да поддържа сред човечеството именно духа на детството, невинността и чистотата. Езичеството не е било враг на природата, но единствено християнството я възвеличава, извисява я, поставя я наравно с човека, с неговия блян. Бих искал да хвана един от педантите, които ме смятат за мракобесник и да му кажа: „Не съм виновен, че нося костюм на погребален агент. В края на краищата папата се облича в бяло, а кардиналите – в червено. Трябва да имам право да се обличам като Савската царица, защото нося радост на хората. Бих ви я дал даром, ако я поискате. Църквата разполага с радостта, с цялата радост, отредена на този тъжен свят. Онова, което сте сторили срещу нея, е сторено срещу радостта. Аз преча ли ви да изчислявате последователността на равноденствията или да разлагате атома? Но защо е нужно да създавате живот, ако сте изгубили смисъла на живота? Не остава нищо друго, освен да си пръснете мозъка пред вашите колби. Създавайте живот колкото си щете. Образът на смъртта, който предлагате обаче, постепенно отравя мисълта на клетите хора, той помрачава и бавно обезличава последните им радости. Всичко ще е наред, докато индустрията и капиталите ви позволяват да превръщате света в панаир, чиито механизми се въртят с главозамайваща скорост сред грохота на духовите инструменти и залпа на фойерверките. Но почакайте, изчакайте първите петнайсет минути тишина! Тогава те ще чуят словото – не онова, което отрекоха, когато казваше спокойно: Аз съм Пътят, Истината, Животът – а другото, идващо от бездната: аз съм завинаги затворената врата, пътят без изход, лъжата и гибелта.

Той произнесе последните думи с толкова мрачен тон, че вероятно съм пребледнял – или по-скоро пожълтял, което е, уви, моят начин на пребледняване от месеци насам, – тъй като ми наля втора чаша ракия и заговорихме на друга тема. Веселостта му не ми се стори престорена, нито пресилена, защото мисля, че е в природата му, душата му е весела. Погледът му обаче не успя да я изрази веднага. В момента на сбогуването ни, докато се покланях, ме благослови с палец по челото и пъхна банкнота от сто франка в джоба ми:
– Обзалагам се, че нямаш стотинка, а първите дни са тежки; ще ми ги върнеш, когато можеш. Хайде изчезвай, и никога не казвай нищо за нашите разговори на глупците!