Откъс от книгата, публикувана за първи път през 1993 г. Сравнявана е с „Дневникът на Ане Франк“ както заради непосредствения си, искрен глас, така и заради мрачната действителност, която разкрива

Злата Филипович започва да води своя дневник малко преди единадесетия си рожден ден, описвайки обичайните грижи на момиче на нейната възраст: уроци по пиано, рождени дни, оценки в училище. Когато избухналата в Босна и Херцеговина (1992–1995) война поглъща нейния роден град Сараево, нещата, за които тя пише, рязко се променят: смъртта на приятели, недостигът на храна, прекараните дни в мазето на съседите по време на обстрел. И въпреки всичко Злата остава наблюдателна и смела – качества, които придават на нейния дневник силата да напомня на читателите за опустошенията на войната.

Повече от 30 години след публикуването ѝ за първи път на френски книгата „Дневникът на Злата“ излезе и на български език.

Злата Филипович (род. 1980 г.) е работила с организации като музея „Къщата на Ане Франк“, ООН, УНИЦЕФ и „Амнести Интернешънъл“. Съредакторка на сборника Stolen Voices: Young People’s War Diaries, from World War I to Iraq („Откраднати гласове: военните дневници на млади хора, от Първата световна война до войната в Ирак“, 2006) и преводачка на английски език на книгата Milosevic: The People’s Tyrant („Милошевич: народният тиранин“, 2004) от Видосав Стеванович. Като авторка на документални филми изследва социални теми и такива, свързани с историята и науката. Сред филмите, по които е работила, са отличеният с награда Еми The Farthest (2017), както и Here Was Cuba (2013), How to Tell A Secret (2022), ;Two Mothers (2024). Има бакалавърска степен по науки за човека от Оксфордския университет, Великобритания, и магистърска степен в областта на международния мир от „Тринити Колидж Дъблин“, Ирландия.

„Дневникът на Злата. Животът на едно дете по време на обсадата на Сараево“, Злата Филипович, превод Даниел Пенев, издателство „Световна история“, 2026 г.

ПРЕДГОВОР

Дъблин, юни 2005 г.

Най-напред искам да ви благодаря за това, че сте решили да дадете шанс на тази книга. До известна степен ми се струва, че е минало много време от нейното написване, тъй като все пак тя документира конфликт, който мнозина са забравили и на чието място в колективната ни памет са се настанили множество други конфликти. Продължава да ме озадачава фактът, че този дневник – тези мои записки, които първоначално започнах да си водя за самата себе си – дори се превърна в книга, а още повече – че хората я четат и до днес.

Искам също да благодаря на всички, които ми писаха – многото младежи и възрастни, които са прочели дневника ми и по някакъв начин са били докоснати от историята ми, които откликнаха на прочетеното и ми изпратиха много имейли и писма. Опитах се да отговоря на възможно най-много от тях, но не успях да отговоря на всички. Затова посвещавам този нов предговор на всички вас.

След избухването на войната в родното ми Сараево винаги казвах, че животът ми е разделен на две части – периода преди войната и периода след началото на войната, който аз, подобно на много мои сънародници, имам чувството, че все още не е приключил. През настоящата 2005 г. се навършват 10 години от края на войната в Босна и по някакъв начин ние все още отбелязваме тези годишнини, все още помним тези дати – деня, в който започна войната; деня, в който за първи път се озовахме под обстрел; деня, в който майка ми за малко не умря; деня, в който различни приятели и членове на семейството ни бяха убити; деня, в който получихме своя първи пакет с помощи; деня, в който аз и родителите ми напуснахме Босна; деня, в който беше подписано мирното споразумение. Всички тези дати са пуснали толкова дълбоки корени в съзнанието ми, че всяка година при настъпването им първата ми мисъл за съответния ден се отнася до неговата значимост. Може би това просто е участта на всеки, който си води дневник и следователно е обсебен от датите, но също така е възможно причината за това да е фактът, че войната – и всичко, свързано с нея – е най-значимото ми преживяване досега и завинаги ще остане сред най-важните преживявания в живота ми.

Странно е усещането, когато днес се връщам назад към онези събития от дистанцията на времето, а и от позицията на много по-голям човек. Не съм се променила особено. Радвам се, че вече не съм с прическата, която продължава да краси корицата на тази книга (нека си признаем – никой не обича да вижда свои снимки от времето, когато е бил на 12 или 13 г., още повече на корицата на книга!). Историята продължава след заминаването ми от Сараево и включва няколко града и много нови преживявания. Посещавах гимназия в Париж, докато със семейството ми не се преместихме в Дъблин, Ирландия, през октомври 1995 г. (През тази година се навършват и 10 години, откакто живея в Дъблин.) Тук завърших училище, събрах парченцата от детството си, което се трансформира в един доста забавен юношески период, и в крайна сметка на 17-годишна възраст започнах следването си в Оксфорд, Англия. Да се върна към учебните занятия, отново да бъда ученичка, нещо, за което копнеех толкова силно насред войната, не беше никак трудно. Всъщност повечето млади хора, които се измъкнаха от капана на войната и чието образование беше прекъснато, впоследствие наваксаха много бързо и успешно – може би всички ние бяхме зажаднели за знания. Прекарах три прекрасни години в Оксфорд, след което се върнах в Дъблин, придобих магистърска степен в областта на международния мир (едва ли е изненадващо за някого!) и лека-полека започвам да градя своята кариера като зрял човек.

Често се чудя защо точно моят дневник беше публикуван, когато вероятно в Сараево е имало хиляди други хора, които са си водели дневници – дневници, които вероятно са били по-добре написани и са разказвали за по-мрачни и опустошителни събития в сравнение с онези, от които аз и семейството ми, за наш късмет, избягахме. В крайна сметка беше публикуван не друг, а моят дневник, така че, след като успях да напусна Сараево след две години насред война, аз чувствах, че имам отговорност да говоря, да разкажа историята, истината, да информирам хората. Донякъде по случайност, на 13-годишна възраст аз станах говорител за случващото се в родината ми. Вярвах, че онези, които ще ме чуят, ще направят нещо, за да спрат войната. Толкова много деца останаха в града и продължиха да страдат; те нямаха възможност да избягат и да разкажат. Премръзнали и гладни, много от тях бяха избивани всекидневно като част от една огромна несправедливост – смята се, че във войната в Босна са загинали общо 250 000 души. Приятелите ми и много от членовете на семейството ми останаха и макар че на 13 г. се чувствах доста странно в ролята на говорител, аз я приех, защото си мислех за тях и за всички, които нямаха късмета да избягат от войната.

Затова започнах да говоря. Говорех по радиото и по телевизията. Говорех пред вестници. Говорех в училища и университети, на конференции и вечери, пред политици и „обикновени“ хора. Продължих да говоря дори след като с родителите ми се преместихме в Ирландия, дори след като войната в Босна официално приключи през 1995 г., защото смятах, че е важно хората да научат какво означава да живееш насред война – да не си свободен, да не можеш да водиш нормален живот, да живееш в постоянен страх. Често ме питат дали не ми тежи да разказвам за преживяванията си отново и отново, дали не бих желала да оставя всичко това в миналото и да съградя живот, който не включва войната в Босна. Говоренето за войната, предоставянето на информация за конфликта, особено за децата и обикновените хора, озовали се в неговия епицентър, е своеобразна част от мен, нещо, което нося със себе си всеки ден, подобно на кестенявата ми коса.

В началото на този предговор споменах за всички хора, които ми писаха и които все още ми пишат, споделяйки с мен своите мисли за моя дневник, за войната в Босна, за войната по принцип. Тези трогателни писма пристигаха и продължават да пристигат от всякакви хора от цял свят – от 10-годишни деца до баби и дядовци. Трогната съм дълбоко от всяко едно от тях. Писмата преливат от въпроси: къде съм сега? Какво се е случило с приятелите, съседите и родителите ми? Продължавам ли да си водя дневник? Имам ли нов домашен любимец? Имам ли приятел? Все още ли харесвам Мадона и Майкъл Джексън? Връщала ли съм се някога в Босна?

Отговарям тук. След като с родителите ми напуснахме Босна, войната продължи още две години, които аз не документирах, но може би това е сторило някое друго момиче, което е останало в страната. Споменатите в дневника ми хора останаха в Босна, макар че в крайна сметка вуйчо ми Брако, братовчедка ми Мелика и най-добрата ми приятелка Мирна успяха да напуснат Босна и заживяха заедно с нас в Париж. След края на войната аз, родителите ми и Мирна отпътувахме обратно за Сараево веднага след края на учебната година, през лятото на 1996 г. Мирна заживя отново с родителите си в Босна (и съвсем наскоро се дипломира като архитектка там), но аз и родителите ми се прибрахме в Дъблин. Оттогава се връщам в Босна всяко лято, като хиляди други хора, които са напуснали страната през войната и са се превърнали в граждани на други държави. Все още поддържам силна връзка с града, защото това е много важно за мен.

За съжаление, дядо ми почина само две седмици преди подписването на мирното споразумение. Баба и дядо нямаха нито газ, нито ток, той измръзна, разболя се от пневмония и почина, без да има шанса да узнае, че войната е свършила, което прави цялата история два пъти по-тъжна. Баба ми продължава да живее в Сараево и аз с нетърпение очаквам да я видя всяко лято. Що се отнася до музикалния ми вкус, той се промени донякъде, макар че все още ми доставя голямо удоволствие да възпроизвеждам кресливо текстовете на песни на Мадона от 1991 г. След Цицко (моето канарче) и Цици (моята котка) не съм имала други домашни любимци, но се надявам един ден отново да имам. И да, имам приятел, прекрасно момче на име Тобиас, покрай когото пораснах и научих много.

След публикуването на дневника ми като книга ми беше малко странно да се върна към воденето на дневник. Освен това се случваха толкова много неща покрай започването на нов живот далеч от Босна и далеч от войната, че за известно време спрях да си водя дневник. Около една година по-късно обаче имах лош ден, бях тъжна за нещо, а когато нещо ме притесняваше, натъжаваше или тревожеше, аз знаех къде да потърся подкрепа на първо време – моя дневник. Той е с мен и до днес – като мой верен приятел и като средство, което ми позволява да излея душата си и да придобия по-широк поглед върху конкретни проблеми и идеи. Всичко изглежда толкова различно и много по-лесно, когато го прехвърлиш на белия лист, който нито те съди, нито ти отговаря. Смятам, че за мен беше много важно да пиша по време на войната, защото на фона на заобикалящата ме лудост и обзета от неконтролируем страх и чувство на несигурност, можех да упражнявам истински контрол само над едно-единствено пространство – моя дневник. Днес осъзнавам, че воденето на дневник ми е помогнало да запазя здравия си разум, както и че той си остава архивен документ, описващ един много странен период не само в моя живот, а и в историята на родния ми град и на родината ми.

Имаше още нещо, което ме подтикваше да пиша: силната воля за живот. Днес виждам тази воля не само във факта, че пишех в онзи период, а и в начина, по който семейството ми и нашите съседи устояха, живеейки насред смърт, в начина, по който празнуваха рождени дни и отбелязваха празници, разменяха си подаръци и шеги, приютяваха домашни любимци и завързваха приятелства – дори в разгара на войната, във време на абсолютна несигурност. Давам си сметка, че нашият „квартал“ – нашата малка общност – беше много специален, тъй като не всеки имаше късмета да съумее да намери необходимата воля, за да пресъздаде някакво подобие на живот дори когато нямаше почти нищо, с което да положиш основите на какъвто и да било живот. Понякога усещам тази воля за живот толкова силно, че паметта ми започва да си играе с мен – понякога забравям снарядите, смъртта, студа и глада и си спомням тази сила и невероятната топлина на човечността, до която се докоснах. Когато разлиствам дневника, се сещам и за всичко останало такова, каквото беше – трудно, студено и мрачно. Странното е, че всички, които споменавам в дневника, както и мнозина други, са ми казвали, че използват дневника, за да си припомнят не само времето на войната, а също и онази човечност и онази сила, както и Сараево и Босна такива, каквито бяха преди войната. Ето защо този дневник не е просто мое притежание, а принадлежи на много хора, преживели тази война, и на родния ми град. Някои приятели дори го използват, за да си припомнят кога някой техен приятел има рожден ден – ако не друго, датите в дневника ми винаги са точни!

Дневникът заживя собствен живот отвъд моя контрол: първо, като беше публикуван и прочетен от много хора; и второ, като послужи като билет за напускане на раздираната от война Босна за мен и родителите ми. Измъкнахме се от Сараево в момент, в който никой не можеше да напусне града, дори хората, които бяха тежко болни или ранени, и единственото, което направи това възможно, е фактът, че дневникът ми си проправи път до външния свят, след което протегна ръце и взе семейството ми със себе си. Хората, които го четат днес, понякога гледат на него като на книга и на мен като на герой в нея, който завинаги ще бъде във война и завинаги ще бъде на 12 г., което понякога ме поставя в особено положение. Аз не съм герой на книга, замръзнал във времето и пространството, който никога не се променя, а жив човек. Най-странното за мен е, че дневникът продължи да има собствен живот и отвъд войната, която се описва в него, и че историята ми продължава да е обект на интерес дори след десетилетие на (относителен) мир в Босна. За мен единственото обяснение е, че това вече не е историята на момиче от Сараево, а историята на дете, което расте насред война, на дете, лишено от детство, и като такава тя олицетворява толкова много други истории.

Докато бях на мястото, на което се водеше войната, аз преживявах едната страна на тази действителност – много по-тежката страна. След като заминах за Париж, отворих нова страница в живота си – като бежанец, имигрант, човек, който вече не живее в родината си, в която си е мислел, че ще прекара целия си живот. Това предизвикателство е несравнимо с тегобите на войната, но все пак е труден процес, включващ учене на нови езици, намиране на нови приятели, започване от нулата във всеки един житейски аспект. Това е относително лесно за младите, но за хората на възрастта на родителите ми и по-възрастните този процес е много по-предизвикателен. Въпросът за принадлежността е сложен дори когато се върнеш в родината си: макар от години да живея в Ирландия, аз никога няма да бъда стопроцентова ирландка точно както вече не съм и стопроцентова бошнячка, тъй като живея извън Босна вече 12 години. След две години, когато ще бъда на 26 г., ще отбележа поредна годишнина: момента, в който животът ми ще бъде разделен на два равни по дължина периода, единия от които ще съм прекарала в Босна, а другия – извън нея. Многократно съм се питала коя щях да бъда, ако нямаше война или ако не бях успяла да напусна Босна и никога не бях живяла в Париж, Дъблин или Оксфорд. Щях ли да оцелея? Щях ли да бъда същият човек, който съм днес? Щях ли да харесвам същите неща, които харесвам днес, или всичко щеше да бъде коренно различно? Същия въпрос днес си задават и много други хора по света, които живеят като бежанци, лица, търсещи убежище, мигранти, изгнаници – без значение как ги наричаме. Знам, че много хора се озовават в положението да живеят извън родния си град или родната си страна, някои дори сменят по няколко места. При избягалите от война или бедност обаче е различно: ние не сме си тръгнали в търсене на по-добра работа или по-хубав климат, а просто защото е трябвало да си тръгнем и сме имали късмета да ни се удаде възможност да го направим. Започването отначало, адаптацията и запознаването с въпроси, отнасящи се до принадлежността и идентичността, са други етапи в живота на всеки, преживял война, което може би забравяме по отношение на онези, които са имали късмета да оцелеят и да избягат.

Ежегодните ми пътувания до Босна, поддържането на връзка с близките и приятелите ми в страната и следенето на актуалните новини за всички събития ми дават различен поглед към войната, която разстрои всяка сфера на живота там. Тъй като вече не чуваме за дадено събитие по новините, много хора предполагат, че всичко е наред, войната е приключила и животът си продължава постарому. Но мирът не означава просто липса на война, а и редица други неща, чието възстановяване отнема много време. Дори 10 години след края на войната Босна все още е изправена пред множество предизвикателства. Веднъж попитах един човек, чиято работа е свързана с помиряването и обединяването на живеещите в държави, които са преживели някакъв тип катастрофа, колко време ще отнеме на Босна да се върне там, където беше през април 1992 г. Той ми каза, че това ще отнеме 30–40 години. Нито едно човешко същество не може да си позволи да чака толкова много години нещата да се подобрят. Сега осъзнавам, че времето, изглежда, съществува в две измерения или че най-малкото има два много различни начина за измерването му: историческото време, отнасящо се до държавите и политиката, и времето, равно на един човешки живот. Докато възстановяването на една държава, съсипана от война, може да отнеме десетилетия, хората, които са преживели тази война, загубили са свои близки и вероятно са избягали и са се установили на друго място, трябва всекидневно да намират силата, от която се нуждаят, за да продължават да живеят.

Днес Босна е изправена пред своето близко минало и хората се опитват да сглобят всички строшени парченца. Има трибунал за военни престъпления, който изправя пред съда отговорните за войната и извършените зверства и евентуално може да ги изпрати в затвора. Различни етнически групи се опитват – с различна степен на успех – отново да започнат да си говорят; бежанци се опитват да се завърнат на предишните си адреси; семейства, които са загубили свои близки, живеят всекидневно със своята скръб и се опитват да възстановят живота си; заводи и компании се опитват да възстановят дейността си оттам, където тя е била прекъсната от войната. Аз лично все още не разбирам какво точно се случи в Босна. Защо хората се обърнаха един срещу друг? Защо съседи внезапно започнаха да гледат по различен начин едни на други? Защо хората започнаха да се делят на „ние“ и „те“? Защо в XXI век продължават да се разгръщат ужаси в невъобразим мащаб? Цялата истина за това, което се случи, тази, която всички страни в конфликта биха могли да приемат, все още не е разкрита напълно и има още толкова много работа за вършене.

Надявам се чрез ролята, която възприех, да успея да допринеса по някакъв начин за разбирането за войната и за насърчаването на мира. Работя в тази посока от 12 години. Този мой стремеж се зароди след публикуването на дневника ми, когато се озовах в позицията на говорител пред света. Избрах да приема тази роля, и продължавам да правя този избор всеки ден с мисъл за бъдещето. В добавка осъзнах и силата на личните истории по време на война или друг тип мащабна трагедия. Когато до нас достигне информация за война в някоя част на света, ние научаваме за броя на убитите и ранените, дати на сражения, нападения, имена на места, които вече не съществуват. Със сетива, притъпени от тази лавина от сурови факти, ние забравяме, че всяко събитие засяга всеки от нас индивидуално – обикновени хора, деца, младежи, възрастни, баби и дядовци. Ако изслушаме всички лични истории или ако чуем дори само една от тях и си представим всички останали, ще можем да придобием известна представа за действителния мащаб на войната.

През последната година и половина работя върху сборник с дневници, които други млади хора са си водели по време на войни през последните 140 години, защото смятам, че всички ние трябва да възвърнем чувствителността си към личните истории и преживявания. Ако умножим тази цифра по един милион или по един милиард, ще можем да придобием представа за света, в който живеем, и да подкрепим усилията, насочени към създаването на бъдеще, което да е по-добро от миналото ни. Според мен е необходимо всички ние да пазим паметта за своята способност за проявяване на емпатия и чрез образованието да се опитаме да си представим как бихме се чувствали в обувките на някой друг, и да си пожелаем всеки да може да носи обувките, които ние самите бихме искали да носим. През тази година отбелязваме и 60-ата годишнина от края на Втората световна война, когато си казахме, че „никога повече“ не трябва да допускаме да се стигне до подобни зверства. За съжаление, не спазихме това обещание, но вероятно бихме могли да опитаме отново.

Ако в края на това дълго пътуване на моя дневник поне един човек днес знае къде се намира Сараево и какво се случи там в началото на 90-те години на ХХ век, това ще е успех за мен. Ако един или повече хора придобият представа за живота на децата, озовали се във война, това ще е огромен успех. Ако пък те сметнат за необходимо да пазят това знание, да го прилагат другаде, да се учат от него, да го преподават на други и наистина да го осмислят и разберат, аз ще бъда напълно удовлетворена от това, което този малък дневник е постигнал и може би все още може да постигне.

Злата Филипович

ДНЕВНИКЪТ НА ЗЛАТА

Неделя, 5 април 1992 г.

Скъпа Мими,
Опитвам се да се концентрирам, за да си направя домашното (четене), но просто не мога. В града става нещо. Чуват се изстрели от хълмовете. Колони от хора се разпръскват извън пределите на кв. „Добриня“. Опитват се да спрат нещо, но и те самите не знаят какво. Просто се усеща, че се задава нещо, нещо много лошо. По телевизията виждам хора пред сградата на парламента на Босна и Херцеговина. По радиото непрекъснато въртят една и съща песен: „Сараево, любов моя“. Всичко това е прекрасно, но стомахът ми продължава да е свит на топка и аз не мога да се съсредоточа върху домашната си работа. Мими, страх ме е от война!!!

Злата

***
Понеделник, 6 април 1992 г.

Скъпа Мими,
Вчера хората пред парламента се опитаха да прекосят мирно моста „Връбаня“. Но някой стреля по тях. Кой? Как? Защо? Едно момиче, студентка по медицина от Дубровник, беше УБИТО. Кръвта ѝ се разля по моста. Единственото, което тя казала в последните секунди от живота си, било: „Това Сараево ли е?“. УЖАСНО, УЖАСНО, УЖАСНО!
НИКОЙ И НИЩО ТУК НЕ Е НОРМАЛНО! […]

***
Понеделник, 20 април 1992 г.

Скъпа Мими,
Войната, изглежда, не е шега работа. Тя унищожава, убива, изгаря, разделя, носи нещастие. Ужасни снаряди паднаха днес върху Башчаршията, историческия център на града. Ужасни експлозии. Слязохме в мазето – студеното, тъмно, отвратително мазе. А и нашето мазе дори не е чак толкова безопасно. С мама и татко просто стояхме там, притиснати един към друг в един ъгъл, който изглеждаше безопасен. Докато стоях там в тъмното, обгърната от топлите ръце на родителите ми, си мислех за варианта да напусна Сараево. Всички си мислят за това, включително и аз. Не бих понесла да замина сама, да оставя мама и татко, баба и дядо. А да замина само с мама, също не е добра идея. Най-добрият вариант би бил тримата да заминем заедно. Но тате не може да тръгне. Затова реших, че е редно да останем тук заедно. Утре ще кажа на Кека, че трябва да бъдем смели и да останем с хората, които обичаме и които ни обичат. Не мога да оставя родителите си, не ми допада и идеята да оставим татко сам.

Твоя Злата

***
Събота, 2 май 1992 г.

Скъпа Мими,
Днес беше категорично най-лошият ден в историята на Сараево. Обстрелът започна по обед. Мама и аз се преместихме в коридора. По същото време татко беше в офиса си, под нашия апартамент. По интеркома му казахме да изтича бързо до долния коридор, където тримата щяхме да се съберем. Взехме и Цицко [канарчето на Злата – бел. ред.] с нас. Артилерийският огън се усилваше. Нямаше как да прескочим стената и да стигнем до дома на семейство Бобар, поради което се скрихме в нашето мазе. […]

Слушахме падащите снаряди, стрелбата, гърмежите над нас. Чухме дори самолети. По едно време осъзнах, че това ужасно мазе е единственото място, където бихме могли да оцелеем. Изведнъж то започна да ми изглежда почти топло и уютно. Това беше единственият начин да се защитим в условията на този ужасен обстрел. Чухме строшаването на стъкло на нашата улица. Отвратително! Запуших ушите си с пръсти, за да заглуша ужасните звуци. […] Умирах за храна и вода. Бяхме оставили полусготвения си обяд в кухнята.

Когато изстрелите отслабнаха, татко изтича до апартамента ни и ни донесе сандвичи. Каза, че е усетил миризмата на нещо горящо и че телефоните не работят. Освен това донесе и телевизора ни в мазето. Тогава научихме, че централната пощенска станция (близо до нас) гори и че нашият президент е бил отвлечен. В 20 ч. се качихме обратно в апартамента. Почти всички прозорци на улицата ни бяха счупени. Слава богу, нашите бяха оцелели. Видях как пощенската станция гори – потресаваща гледка! Пожарникарите се бореха с бушуващия огън. Татко направи няколко снимки, докато пламъците поглъщаха пощата, но каза, че снимките не излизат, защото аз бях бърникала по фотоапарата. Съжалявах. Целият апартамент миришеше на горящия огън. Господи, в миналото минавах покрай пощенската станция всеки ден, а тя току-що беше съсипана. Беше огромна и красива, а сега биваше поглъщана от пламъците, чезнеше пред очите ми. Ето така изглежда моят квартал, скъпа Мими. Чудя се какво е положението в други части на града. Чух по радиото, че в района на Вечния огън [паметник на цивилните и военните жертви в Сараево по време на Втората световна война – бел. ред.] е ужасно, мястото е покрито със стъкло. Притесняваме се за баба и дядо, те живеят там. Ако можем да излезем, утре ще проверим как са. Отвратителен ден, най-ужасният в 11-те ми години живот досега. Надявам се да е единственият такъв! Мама и татко са много изнервени. Трябва да си лягам.

Ciao,
Злата

***
Четвъртък, 7 май 1992 г.

Скъпа Мими,
Бях почти оптимист, че войната ще спре, но днес… Днес снаряд падна в парка пред дома ни – същия парк, в който в миналото аз и приятелките ми седяхме и си играехме. Много хора са пострадали. От това, което чувам, ранени са Яца, майката на Яца, Селма, Нина, съседът ни Дадо и кой знае още колко други хора, които са били там. Дадо, Яца и майка ѝ вече са се прибрали вкъщи от болницата, Селма е загубила бъбрек, но не знам как е, защото все още е в болницата. А НИНА Е МЪРТВА. Парче от шрапнел се забило в мозъка ѝ и тя починала. Беше толкова сладко и добро момиче. Ходехме в една и съща детска градина и си играехме в парка. Наистина ли няма да видя Нина никога повече? Нина, невинно 11-годишно момиче, жертва на глупава война. Тъжно ми е. Плача и се питам защо се случи така. Тя не е сторила нищо. Една отвратителна война унищожи живота на едно дете. Нина, винаги ще те помня като прекрасно момиче.

Обичам те, Мими,
Злата

***
Понеделник, 25 май 1992 г.

Скъпа Мими,
Днес зала „Зетра“, олимпийската „Зетра“ [изградена за Зимните олимпийски игри през 1984 г., които се провеждат в Сараево – бел. ред.], изгоря. Целият свят знаеше за нея, олимпийската красавица, но тя беше обгърната от пламъци. Пожарникарите опитаха да я спасят, към тях се присъедини и нашият Жика. Тя обаче нямаше никакъв шанс. Силите на войната не знаят нищо за любовта и желанието да спасиш нещо, те знаят единствено как да унищожават, да изгарят, да отмъкват разни неща. Затова искаха „Зетра“ също да изчезне. Това ме натъжава, Мими.
Чувствам се така, сякаш никой и нищо наоколо няма да оцелее.

Твоя Злата

***
Понеделник, 29 юни 1992 г.

Скъпа Мими,
СКУКА!!! ОБСТРЕЛ!!! БОМБАРДИРОВКИ!!! УБИВАТ ХОРА!!! ОТЧАЯНИЕ!!! ГЛАД!!! МЪКА!!! СТРАХ!!!
Така изглежда животът ми! Животът на невинна 11-годишна ученичка! Ученичка без училище, без веселбата и вълнението, съпътстващи ходенето на училище. Дете без игри, без приятели, без слънце, без птички, без природа, без плодове, без шоколад или сладкиши, само с малко сухо мляко. Накратко: дете без детство. Дете по време на война. Сега осъзнавам, че наистина живея насред война, че съм свидетелка на грозна, отвратителна война. Аз, както и хиляди други деца в този град, който бива разрушаван, който вика, плаче, търси помощ, но не получава такава. Господи, ще свърши ли някога това, ще бъда ли някога отново ученичка, ще мога ли някога отново да се наслаждавам на детството си? Веднъж чух, че детството е най-хубавото време в живота на човек. И наистина е така. Аз обожавах детството си, но сега една грозна война ме лишава от него. Защо? Мъчно ми е. Иде ми да заплача. Плача.

Твоя Злата

***
Понеделник, 20 юли 1992 г.

Скъпа Мими,
Тъй като през цялото време си стоя вкъщи, аз наблюдавам света през прозореца. Само едно късче от света.
По улиците бродят множество красиви породисти кучета. Стопаните им вероятно е трябвало да ги изоставят, защото вече не са можели да ги хранят. Тъжно! Вчера видях един кокер шпаньол да пресича моста – не знаеше накъде да тръгне, беше се изгубил. Искаше да продължи напред, но се спря, обърна се и погледна назад. Вероятно търсеше стопанина си. Кой знае дали стопанинът му все още е жив? Дори животните страдат тук. Дори те не са пощадени от войната.

Ciao,
Злата

***
Четвъртък, 19 ноември 1992 г.

Скъпа Мими,
На политическия фронт нищо ново. Приемат се някакви резолюции, „децата“ преговарят, а ние умираме, мръзнем, гладуваме, плачем, разделяме се с приятели, заминаваме и оставяме своите близки тук.
Не спирам да искам да си обясня тази глупава политика, защото ми се струва, че тя е причината за тази война, че тя превърна войната във всекидневие за нас. Войната зачеркна дните и ги замени с ужас и сега пред нас се разгръщат нови ужаси вместо дни. Струва ми се, че политиката означава сърби, хървати и мюсюлмани. Но всички те са хора. Всички са еднакви. Всички имат вид на хора, няма разлика между тях, всички имат ръце, крака и глави, ходят и говорят, но сега има „нещо“, което иска да ги направи различни.

Сред приятелките ми, сред приятелите ни, в семейството ни има и сърби, и хървати, и мюсюлмани. Разнородна група сме и аз никога не съм знаела кой е сърбин, кой е хърватин и кой е мюсюлманин. Но сега политиката започна да се меси в отношенията помежду ни. Тя лепна „С“ на сърбите, „М“ на мюсюлманите и „Х“ на хърватите, защото иска да ни раздели. И за да го направи, избра възможно най-лошия и най-черен молив – молива на войната, който предвещава единствено нещастие и смърт.

Защо политиката ни прави нещастни, защо ни разделя, когато ние самите знаем кой е добър и кой – не? Ние се събираме с добрите, не с лошите. А между добрите има и сърби, и хървати, и мюсюлмани, точно както и между лошите. Просто не го разбирам. Естествено, аз съм „малка“, а политиката е занимание за „пораснали“. Но си мисля, че ние, „младите“, бихме се справили по-добре. Ние със сигурност нямаше да изберем войната […]

С обич,
Злата

***
Събота, 8 май 1993 г.

Скъпа Мими,
Днес ходих в музикалната школа и видях пазара. Има всичко там, всичко, за което можеш да се сетиш. Хората продават всичко.
Замислих се откъде идват всички тези неща, и после си спомних първата си среща с улиците на Сараево след началото на войната, спомних си счупените витрини на магазините и липсващите стоки. Това ли е отговорът? Кой стои зад това? Всъщност няма значение. Онова, което се е случило, е достатъчно лошо, но е още по-лошо да продаваш всички тези неща сега, и то за скъпа чужда валута… Трябва да видиш всичката храна! Междувременно ние гладуваме и сме благодарни за всичко, до което можем да се доберем, каквото и да е то. Как да си купиш нещо, когато едно яйце струва пет германски марки, един шоколад – 20 германски марки, бисквити – 40 германски марки, пакет кафе – 120 германски марки. Мога да продължавам. За кого са тези неща, ако ние, обикновените хора, не можем да си го позволим? Но няма значение… Аз си имам Недо и ние си получаваме своите пакети. Имам леля Радмила, леля Иванка, Гого и Байо, Йелица, леля Бода, баба и дядо и тоооолкова много други добри хора. Предполагам, че този тип търговия и контрабанда все някога ще свършат. Предполагам, че магазините ще отворят за обикновените хора. Обикновените хора, Мими, получават хуманитарна помощ, помагат си с пакети и наред с това, когато и където могат, садят зеленчуци, за да оцелеят. Первази и тераси са превърнати в зеленчукови градини, цветя са заменени от маруля, лук, магданоз, моркови, цвекло, домати и всякакви други неща. Вместо онзи красив здравец сега имаме маруля, лук, магданоз и моркови. Останалите семена дадохме на Мелица, защото тя има градина, в която да ги насади.

Ciao,
Злата

***
Петък, 23 юли 1993 г.

Скъпа Мими,
От 17 юли насам у нас се отбиват различни хора – журналисти, репортери, оператори. От Испания, Франция, САЩ, Англия… Вчера дойде и екип на ABC News. Снимаха ме за американската телевизия като „личност на седмицата“. Представяш ли си, аз – личност?
Снимаха ме в стаята ми, до пианото ми, в апартамента ни заедно с родителите ми. Говориха си с мен. На английски, разбира се. Трябва да ти се похваля, че те ми казаха, че английският ми е ОТЛИЧЕН.
Довечера светът ще ме гледа […] Междувременно аз наблюдавам свещта и навсякъде около мен е тъмно. Гледам в тъмното.
Може ли онзи външен свят да види тъмнината, която аз виждам? Както аз не мога да се видя по телевизията довечера, така и останалият свят вероятно не може да види тъмнината, в която се взирам. Ние се намираме в двата края на света, животът ни е толкова различен: техният живот е ярка светлина, нашият е тъмнина.

Твоя Злата

***
Събота, 25 септември 1993 г.

Скъпа Мими,
Токът дойде, но въведоха дажбен режим. А дажбите, подобно на живота, който живеем, са глупава работа. Имаме ток за четири часа на всеки 56 часа. Трябва да видиш, Мими, каква лудница настава, когато токът дойде! Купища непрани дрехи чакат да се озоват в пералната машина. Още по-големи купчини пране чакат за ютията. Прахта чака да бъде почистена с прахосмукачка. Трябва да се сготви, да се изпече хляб, а и всички искаме да погледаме малко телевизия. Трябва да измием косите си и да ги изсушим със сешоар. Невероятно е, няма да повярваш!
Всеки път мама казва: „Ако няма да имаме ок, тогава по-добре да нямаме абсолютно никакъв ток. Така няма да се притеснявам. Това е непоносимо“. Да, мамо, само че…
Сега имаме вода по-често.
Пак проблеми с хляба, въпреки че имам ток. Получаваме по 300 г на човек на всеки три дни. Абсурдно!
Очакваше се да се засмея, когато по време на обяд днес татко каза: „Този „германски“ обяд е хубав“. Вероятно се чудиш, Мими, защо бихме яли „германски обяд“. Картофената салата беше приготвена с картофи и кромид лук, купени с германски марки от нашия „богат“ пазар. Заедно със салата ядохме германска риба от пакета с хуманитарна помощ. Това е „германски“, обяд, нали?

Твоя Злата

***
Четвъртък, 14 октомври 1993 г.

Скъпа Мими,
[…] [Н]е ти казах, че предстои да се появиш в останалата част от света. Ще бъдеш публикувана в чужбина. Аз дадох позволението си, така че ти да можеш да кажеш на света какво съм ти писала. Аз ти писах за войната, за себе си и за Сараево по време на войната и сега светът иска да научи какво съм ти написала. Писах ти за чувствата си, за онова, което виждах и чувах, и сега хората отвъд Сараево ще прочетат написаното. Приятно пътуване по света!

Твоя Злата