„Ако мирът спечели няколко години преди задаващите се войни, пак ще се възцари лекомислие и всичко ще бъде забравено чак до деня на новото изригване на ада.“ За първи път фрагменти от един от най-мистичните дневници на ХХ в.

Четейки Киркегор

 („Страх и трепет”)

Ако самата аз не бях страдала от тревога в продължение на една дълга година, може би нямаше да мога да чета тази книга на Киркегор по начина, по който я чета днес.

Ако схващам правилно, цялото му творчество води началото си от неговия съкровен и религиозен опит: от един абсолютно индивидуален факт, чието съдържание не може да бъде обобщено: това е усещането на Киркегор, че той трябва да разтрогне годежа си.

Да изградиш творчество, изхождайки от толкова съкровен, религиозен и несъобщим опит, е нещо, което един протестант може да направи, както и човек, който не е свързан с никоя Църква: щом като опитът е бил преживян, защо да го задържаш за себе си? Пренебрегва се теологическата наука и не се признават други правила, освен моралните.

Един католик трябва да намери приживе своята теологическа наука и своя религиозен опит посредством верността, любовта и истинската духовност – да намери дълбоката свобода на Божиите чеда – не да намери, а да стигне до тази свобода. Ползата му е, че тази свобода се хармонизира с цялата истина. Неизгодата му е, че, като цяло, до нея се стига късно.

* * *

Примерът на Авраам или на Жана д’Арк е случай на една вяра, дошла в резултат на специално и лично откровение.

И тъй като вяра от този род не се предлага на всекиго от нас, Киркегор е в правото си да каже, че в този смисъл той няма вяра (така предложената вяра е специален случай).

Нещо повече, в неговия случай той не е получил от страна на Бога уверение, че годеницата ще му бъде върната – докато Бог е обещал на Авраам потомство чрез Исаак.

И все пак, скланяйки на тази жертва – разтрогването на годежа си – Киркегор може би и въпреки всичко се е надявал, че Бог ще прояви добра воля и ще му върне годеницата. Ала тя не му е била върната; ето защо, без съмнение, Киркегор казва и повтаря, че той няма вяра.

Мьодон, 17 февруари 1935 г.

* * *

Поезията на нашето време

Време на ненавист, време на болка. На болка, предизвикана от ненавистта. Време на смут. Време на смърт. Безумната надежда не знае за какво да се захване. Агонията на телата и душите е увенчана над нашата земя с купол от викове и кръв. Обещанията за мир не могат да бъдат спазени. Нищетата, отприщена от нищета, не ще намери подкрепа  – чак до смъртта, чак до смъртта. Чак докато не се изчерпят ненавистта, учението на ненавистта и силите на ненавистта. Чак до самоубийството на земята, след като бъде погълната от огъня. И Бог, явявайки се, ще открие само мъртви за съдене.

Нашето време на кръв и смърт; на мъчения, безнадеждност, хаос, безутешност, нищета, глад, тревога, прокълнати открития; време на неизлечимо и неизмеримо зло, потапящо, удавящо всяко сърце, което жестокостта все още не е погълнала.

Ако мирът спечели няколко години преди задаващите се войни, пак ще се възцари лекомислие и всичко ще бъде забравено чак до деня на новото изригване на ада. Това време, последното от нашия живот, е времето, когато ваши и наши приятели умряха, изцяло пожертвани. Нито слабостта, нито кротостта, нито старостта, нито детството, нито дори невинността не ги пощадиха от безкрайния ужас, от скръбните страдания на техните членове, на тяхното сърце и тяхната плът, на тяхната душа и дух; ваши приятели, наши приятели, размазани като червеи: виждам някоя или някой от тях, чиито имена и лица знам, без да мога за издържа гледката на тяхната

безпомощност
и на унизителната им смърт,
нито да приема някога онова, което този свят e сторил,
това, което човеците са направили.

Само Бог, Той само може да приеме намерението ни да Му връчим нашата жалба, в сухата си и гола вяра,

поради Своето милосърдие и Своята мъдрост,
толкова пъти предавани заради обстоятелства,
които са нашата реалност.

Тогава поезията извършва покаяние, замлъква, защото няма думи за реалността на нашето време; скрива лицето си; престава да флиртува с болката ни; забравя за цветята, игрите, благодатностите, реториката и красноречието; оголва се и се унизява, ако иска да оцелее пред невъобразимото, пред неизречимото, пред смъртния мрак на нашето време.

Без дата (Вероятно 1945 г.).

* * * 

Поезията е музикален език

Поезията не е само „музикална”, тя е музика. И то не заради звуковото съчетание на думи, а защото тя притежава значение отвъд буквалния смисъл – бил той по-ясен или по-смътен – аналогично с онова на музикалния език.

Музикалният език има властта да пробужда у възприемащия го сложна духовна сила – власт, присъща на всеки език, ала тук косвена. Поезията е също език на косвеното значение, което е основно свойство на поезията.

Музикалният език на Поезията е също толкова разнообразен, колкото и този на Музиката. Той не държи на определен ритъм, но не съществува без ритъм. Той не е обвързан с отделна форма, а притежава център на изблик и привличане, който задава единството и формата на поемата, както и на музикалната творба.

Без дата. (Вероятно 1958 г.).

* * *

[Бог и човеците]

Стигнах сега дотам да възприемам човечеството спокойно – такова, каквото е. Без възклицания – съжаления – въздишки – и стонове. В смисъл, изцяло различен от този на Лайбницовия оптимизъм – всичко е за добро. Бог знае какво позволява.

Бог обаче не е подобен на човек, който позволява със съжаление онова, което не може да предотврати. Той е оставил хората да вървят, въоръжени със своята свобода – и те вървят, играят и работят, рискувайки всичко – печелейки повече или по-малко, като на края може би ще спечелят всичко. Бог обаче е проводил на човечеството един Човек, който е негов Син. И този Богочовек призовава за своето дело, което също е свързано със свободата – Той призовава малък брой хора, една шепа на век, да работят по Неговия начин. „Ако някой иска да върви след Мене…да вземе кръста си и Ме последва (Мат.16:25). И това е достатъчно.

На всички е дадено предписанието на любовта – дългът на надеждата – и това слово, което полага основите на надеждата:

„Прощават ѝ се многото грехове, задето много обикна” (Лук.7:47).

* * *

Позволението на Бога не е като слабост на Бога – позволението на Бога е също толкова формиращо, колкото и волята на Бога; то позволява на натурите, способни да съгрешат, да грехопаднат – но самите тези грехопадения имат своята полза в развитието на човешкото, на цялото човечество, на целия живот в този свят.

Ако тези грехопадения не бяха позволени, човечеството изначално и всецяло щеше да пребивава в свръхестествения живот, нещо повече, в блажено съзерцание, ала без да е спечелило свободно всичко това.

* * *

Всъщност, отчитайки човешките обстоятелства, призивът към съзерцание е бил насочен към малцина.

Мьодон, 16 февруари 1935 г.

* * *

За поезията като духовен опит

Пожелалият да проникне в дълбините на духа, или, ако искате, в духовността на битието, започва чрез проникване в самия себе си. И тъкмо във вътрешността на живота, на мисълта, на съзнанието, той среща Поезията, ако е обречен да я срещне. И най-вече, ако е сред тези поети, при които поетичното творчество – емоцията, формиращата интуиция – бликва не от неспирната мълва на въображението, а чрез вглъбяване в мълчанието, лишено от форми и слова; мълчание, което постига най-висшето ниво на дълбочина и чистота.

За да подема отново онова, което вече изтъкнах в изследване, посветено на същата тема, ще кажа, че по мое мнение източникът на поезията, както и на всяка творческа интуиция, се намира в един опит, който можем да назовем „смътно” или „апетитно познание”, който има изцяло духовен вкус, защото в неговите дълбини всичко е дух и живот. Поетът знае, че прониква там само чрез вглъбяването на всичките си сетива, колкото и бегло да е то; това е първото условие за поетичната концепция; става дума за пасивно вглъбяване, подобно на онзи покой, за който говорят мистиците, а не за волева и активна концентрация (която също е необходима, но в други моменти).

Поезията ми изглежда като плод на досега на духа с реалността, която, сама по себе си е неизразима, както и с нейния източник, който, разбира се, е сам Бог в любовния Му порив да създаде образи на красотата Си. Нали Бокачо бе казал, че „поезията е теология”? Тя е във всеки случай онтология, защото възниква, когато е автентична, от тайнствените източници на битието. Там се навързва поетичното познание, чрез което поетът черпи от своеобразието на нещата. Субстанциално познание, поезията е песнопението на самото това познание. Познание по естество на обекта, накарал го да възникне, конкретно и единично познание, тъй съкровено, остро и дълбоко, че поразява сърцето на поета, вече готов да възпее откритието, подобно на заспала чучулига, която пробудила се от досега със слънцето, полита във висините и пее.

Поетът се потапя в реката на духа и, макар и подвластен на обичайната си дейност, усеща досега си с реалност, чужда на формулите; от това извънредно рядко и дълбоко вглъбяване, което по някакъв начин трябва да заслужи, той излиза с оживотворени способности, обогатен с дарове.

Потапянето в духовните дълбини не е обвързано с това просто да се оставим на автоматизма на въображението, който стига само до фройдисткото покритие на физиологичната памет, източник в себе си на чистата вербалност. Там има складирани образи, но няма реално откритие. Можем да кажем сега, че поезията никога не е била и не ще бъде обновена от автоматизма, нито единствено с помощта на думите. Елюар е голям поет, въпреки някои рецепти и предварителни теории, а не по причина на тях.

Поетът, който се задоволява с това да процедира в съответствие с фройдистката терапевтика, с онова псевдо-вглъбяване, което е чисто и просто изоставеност на самия себе си, има досег само с „всичко направено” и прониква по дефиниция само в сферата на спомените, вписани в несъзнаваното като кълба от змии и като травматизми. Фактът, че психологът и психиатърът правят там открития, не виждам с какво е интересен за Поезията. Това, че автоматизмът развързва до известена степен вербалното въображение, не е достатъчно, за да оправдае процедурата, чиито последствия понякога са неблагоприятни, защото автоматизмът разтрогва онова, което концентрацията и вглъбяването са довели до единство в живота, до създаването на нова форма.

Реалното и плодотворно вглъбяване е първият дар, направен на поета, у него това е естествено предразположение, което трябва да се култивира. Поетът желае това навлизане в себе си и търси да го съхрани. Както Бог привлича към Себе Си онези, които Го жадуват, така и Поезията очаква онези, които я търсят и се оставя да бъде намерена от обичащите я.

Бог. Поезията. Една вътрешна дейност, абсолютно правилна и чиста, върви от Единия към другото, а понякога и от другото към Единия. Божественото вглъбяване отеква в псалми – и покоят на поета понякога открива Бог. Ала много често ги противопоставят – ако не Бог на поезията, то Единия на другото. Обикновено творците признават божествения източник на своите дарове. И поетите, и музикантите казват: „Всичките ми извори са в Тебе”[1]. Но те гледат на изискванията на Божия закон като на пречка пред творческата им свобода, а на подчинението на този закон като на осакатяване. Те не знаят, че този закон е духовен и следователно освободителен за нашата собствена свобода. „Тези, които вярват в Иисус Христос, се подчиняват на Божия  закон като светлина по пътя на свободата”[2]. „Защото знаем, че законът е духовен, казва апостол Павел, пък аз съм от плът, продаден на греха”[3]. Бодлер го знае (Рембо също, без съмнение) и напълно приема разногласията, които носи подобно познание, както и смирението, което то повелява.

Бодлер приема света на обективната истина, който за него не е скандал. Нещо, което се среща рядко у творците на нашето време; сияйното небе на метафизическия свят е за тях унила пустиня. Насочването към обект, неизменен в своята същност, е за тях равносилно на излизане от живота. Поради предубеденост или поради реална невъзможност, поетите не познават или искат да знаят само онова, което правят или по-скоро онова, което се извършва в тях: тяхната емоция, концепцията им за творбата, техния труд и изразност. Ако можеха чрез акт на смирение да приемат реалността на обективния свят на битието и законите, които Създателят на поетите също е вложил в съществуването, то, без съмнение, пред тях щяха да се открият нови и множество полета на красота. Тогава – поне някои от тях, най-големите – щяха да бъдат истински вдъхновени, да станат пророци на този свят, а духовният опит за божествената истина щеше да нарасне, да се хармонизира и да просветли у тях духовния опит на поезията.

Един поет в чист вид се среща толкова рядко, колкото и един атеист в чист вид. Но дори за онези сред тях, които са абсолютно добронамерени, но смятат, че съществува непреодолима антиномия между изискванията на изкуството и тези на Бога, Бог намира място във вечния живот. Тези труженици на красотата, които не вярват, че отхвърлят Бога, макар и отхвърляйки неговия Закон, все пак ще получат възнаграждението си, някои от тях не на този свят, което пък ги уподобява на светците. Ала е необходимо тази привидна антиномия да бъде разрешена. Там, където истината и свободата се противопоставят като врагове една на друга, се отправя призив към любовта, който светостта чува. Един резерв от любов и святост пребивава някъде и той прибавя към земното благо една вечна ценност, която спасява отминаващата красота на този свят, изкупва красотата, създадена от поетите, и я изтръгва от оногова, който предявява своите права над всяка сътворена красота, защото е княз на този свят.

Ето защо нищо красиво не се осъществява в реалността без любов. Художникът сътворява твар, която светецът иззема от дявола, който често съдейства на творчеството, предоставяйки на поета опит за този свят, за неговите „суети” и изкушения. Няма нищо добро, красиво и съществуващо, над което благодатта да не бди и да не може да спаси, ако само се наредим сред грешниците, ако се признаем отговорни за Кръвта Христова и за мъченичеството на светците.

Ню Йорк, 21 ноември 1941 г.

Превод от френски: Тони Николов

Раиса Маритен (1883-1960) е френска поетеса и есеист. Творчеството й се отличава с изключително мистично вдъхновение. Съпруга на известния философ Жак Маритен, чиято фамилия приема, Раиса Уманцова е родена в Ростов на Дон в религиозно еврейско семейство, свързано с хасидизма (движение на праведници-иудеи). Записва се да учи философия в Сорбоната, където се запознава с Жак Маритен. Двамата заедно попадат в литературния кръг на Шарл Пеги и посещават лекциите по философия на Анри Бергсон. През 1906 г. те приемат католицизма, но скоро след това Раиса заболява тежко и страданието я съпътства до сетния й час. В периода 1923-1939 г. семейство Маритен се заселва в парижкото предградие Мьодон, а домът им се превръща в притегателен център за изтъкнати френски интелектуалци – Жан Кокто, Франсоа Мориак, Етиен Жилсон, Жорж Руо, Жюлиен Грийн и др. През 1939 г. са принудени да емигрират в САЩ заради еврейския произход на Раиса. От тези години са и първите публикации на стиховете на Раиса Маритен. Следват книгите: Литургия и съзерцание, Бележки върху Отче наш, както и Дневникът на Раиса, издаден посмъртно от Жак Маритен, фрагменти от който ви предлагаме. Преводът е направен по първото издание на книгата: Journal de Raissa,publié par Jacques Maritain, Desclée De Brouwer et Cie, Paris, 1963.

На главната страница: Жорж Руо, Християнско съкровение, 1951 г.

Пълният текст на публикацията може да прочетете в бр. 105 на сп. „Християнство и култура“.