Вездесъщият „релакс”

Навсякъде е разляна атмосферата на един вездесъщ „релакс”. Днес не можеш да избереш дори да имаш вътрешния си ритъм. Влизаш в магазин, в кафене, сядаш в градина и попадаш в задаваща ти ритъм звукова фония. И понеже това е релаксиращ, отпускащ ритъм, извеждащ те от само-събраността, от само-обладаността (тази „танцовост” те кани да дадеш воля да импулсите, да им се отдадеш), то където и да влезеш, ти влизаш в camera relaxa. Стоиш навсякъде в релаксиращи пространства, разговаряш в релаксиращи пространства. Звуковата фония ти налага тонус. Тя е, така да се каже, непоканеният, недоведеният – чакащ те и натрапващ ти се във всяко място „събеседник”. Където и с когото и да седнеш, трябва да знаеш, че някой ще ви пее, докато разговаряте, някой ще ви налага да слушате (поне) и него. Искате или не искате, пространствата на съвременния град все по-определено ви „разполагат” в една лекота. Не бихте могли да не „потропвате” в такт с ритъма, изпълващ пространството; тялото ви не би могло да не се, поне вътрешно, „ритмува”. Погледнете как практически всички седящи – разговарящи или мълчащи, сами или един с друг помръдват, покълчват се, потропват с крак, извиват рамене – те са об-зети от ритъма, те са разположени в ритъма и никой не ги пита искат или не искат това. Впрочем те и не биха го отказали. Защото е налице една всепроникваща потребност от релаксация навсякъде и във всичко, което не е „офис”. Всичко, което не е работа е вече под знака на релаксацията. Беседата, разговорът е белязан от стила на релаксацията. Вече рядко разменят мисли, даже не си разказват истории, а просто „релаксират” – жените релаксират с мъжките гласове около себе си, с техния с нищо не ангажиращ ги, просто „звучащ” им типизирано-агресивен тон; мъжете пък – с женската „фония”, сведена вече почти само до възклицания и смехове. В съвременните публични места хората в много по-голяма степен си „мимичестват” отколкото си говорят. И не вече мимиката съпътства, емфазира думите, а думите оттеняват, оцветяват мимиката. Не разговарят, а „си доставят” лека, релаксираща възбуда: потопени в ритъма на релаксацията – във вездесъщия dance. Забележете как този вездеприсъстващ dance моделира въобще техните жестове и цялостното им телесно поведение. То цялото прилича на отпуснал се танц. Държат се, ходят, жестикулират, стоят като между две „парчета”.

Това самото, че има нещо външно, което задава вътрешния ни ритъм когато седим в пространството, което задава емоционално-звуковото обкръжение, е страшно овъншняване. Ние сме в задаван ни ритъм; ние изобщо сме постоянно „в ритъм”, ние постоянно сме в тонусен „релакс”.

Тялото-аксесоар

Невероятно разпрострялата се култура на „показването”. Отдавна вече хората не показват себе си покрай това, че присъстват, заедно с това, че говорят и т. н. Повечето хора направо живеят в модуса „показ”. Те не „изразяват” себе си навън. И този „показ” е не нещо, което те правят, а нещо, което си налагат и дори купуват. Защото „показът” е стока, която се купува като знак, състои се от съвкупност от аксесоари, която ти дават за определена сума. „Продават ти” тип фигура в комплект със съответстващите й „диети”, фитнес-занимания. Налагат ти „осанка” и не „към нея” обслужващите я дейности, а защото има такива дейности, такава индустрия – към нея „върви” и „осанката”. И тя о-значава: моят съпруг е от определен социален клас и може да се погрижи за моята фигура. Слагаш си определена дреха – отдавна не експресивна, предизвикателна, дори шокираща – не: дреха с определена „марка”, която о-значава: аз съм на това и това стъпало от социалната стълбица. „Показът” е вече не екс-пресия, извършвана от теб, а „патерица”, прикрепяна към теб. Тялото ти е аксесоар – такъв, какъвто е дрехата в по-раншната култура. Оттам изглежда и тягата тялото да се обработва като картина, като инсталация (разпространението на tatoo-процедурите). Всичко това отдавна вече не е от регистъра на „еротическото”, плътското – в него няма онова „разгорещяване на плътта”, а нещо съвсем студено, нещо, ако щете, изцяло от сферата на духовното, от социалната гордост.

„Обуржоазеното” либидо

Няма нищо от възможната интериорност, което да не е екстериоризирано. От екраните, от билбордовете, отвсякъде ни се показват нашите еротични фантазии. Те са вече не в нас, а пред нас. Изхождат не от нас, а идват в нас – обграждат ни, „показват ни” – отвън – нашата „вътрешност”; някой ни показва нас самите на нас самите. Не ние ги фантазираме, а те ни об-земат и поради това не са и вече „фантазии”, а „визии”. Крадат очите ни, грабят нервите ни, защото продължават да имат психосоматична енергия, но същевременно са обективно инсталирани пред нас, съществуват като елемент на обективността. Фантазмите са реалност, реалността вече включва фантазмите ни. Те не са „друго” в сравнение с реалността. Няма две неща: „реалност” и „фантазии”: всичко е едно – реална фантазия или фантазна реалност. Това е иронично неочакваният разочароващ и жалък за бардовете и знаменосците на шумната и атрактивна „сексуална революция” от 60-те години, резултат, който не може да се скрие. „Анти-буржоазният” патос на тази „революция”, базисната й насоченост срещу „статуквото” на семейния морал, ценностите на homo faber и икономическия активитет, резултират – след нейния успех – в едно своеобразно „обуржоазяване” на либидото, в едно „статукво” на цяла индустрия за сексуална осигуреност, с добър ред и мисъл включително за всички „сексуални малцинства”. Ценността, почти задължителността, почти благонадеждността на сексуалната освободеност отдавна се е изравнила с ценността на предприемчивостта и обществената активност. Ако радетелите за „сексуална революция” изживяваха себе си като предизвикателни социопати по отношение на „буржоазния” социум, днес за социопати на същия този социум се смятат много повече консервативните по отношение на сексуалния морал религиозни групи. Победителят в „сексуалната революция”, дори най-разюзданият, днес много повече прилича на „буржоа”, отколкото на „хипи”.

Монади

Има един тип женски лица, чиято красота има по-скоро „вкус” отколкото „вид”; чиято красота буквално се вкусва.

Това не са лица на еротични жени – не: това са лица, които са толкова пресищащо „направени”, че спокойно, невъзмутимо изхранват самите себе си. В тях има гъст до безчувственост, до безстрастие нарцисизъм – нарцисизъм, който не е способен вече дори да се самопреживява: растителен нарцисизъм. Освен на отрупана, сама себе си пресищаща торта, тези лица приличат наистина на растения. Растения, които не растат от земя, не растат от пръст, а по-скоро от една преситена до затъпяване фантазия. Приличат на солипсистични петунии. Лица, до които не можеш да се приближиш. Лица, до които и самите им притежателки не са приближени; лица, които дори когато се появяват сред множество, не могат да бъдат до нищо и никого, не могат да са край нищо и в този смисъл навсякъде са ни-къде. Лица, които не са нито „тук”, нито „там” – абсолютни лица-монади. Лица, които с присъствието си просто изключват всяка множественост, всяка другост; лица, които не могат да са в група, които и в групата са само в себе си и даже отвъд себе си, а отвъд себе си – са в нищото: най-плътното нищо на съвършената доволност.