Какъв персонаж е животът! Неговите капризи и прехласвания, тъкмо в това е гениалността му. Долавяме я и я схващаме едва под ъгъла на иронията, която животът къта като съкровище.

9 март. Уеднаквяването на света е в ход. Векът на скуката напредва, нощта настъпва, ако пародирам „Хубавата Елена”[1]. Индивидите ще бъдат изключвани, най-търсено ще е логото: Аз наподобявам. Ала, ако обичате, Жюлиен, вижте света в добра светлина!

***

24 март. Вчера отидохме с Жан-Пиер в малката църква „Нотр Дам дьо ла Салет” на улица „Данциг”, където ни чакаше голяма емоция. Момче от народа се бе споминало от мизерия и другарите му бяха поръчали за него заупокойна меса, на която ние присъствахме. Те я следваха, доколкото можеха. Един от тях излезе, за да поплаче.

– Моите американски издатели ми изпращат статии. Критиката съзира в творчеството ми труда на писател за писателя (a writter’s writer). Не че това не ми се нрави, но затвърждава у мен идеята, че никога не ще дочакам онова, което наричат голяма слава. Стига ми и тази на Джейн Остин например…С автомобил пред вратата, ако обичате! И сетне прилагателното голяма, редом със слава, ме кара кротко да се усмихна.

***

25 март. Тези дни ще бъдат дни на големи решения. Какво да кажа, освен че не искам да вляза в Рая чрез измама, все едно че е възможно. Присъдата, която съм принуден да произнеса над себе си като човешко същество, не е никак благосклонна, тъй като има моменти, в които ми е липсвала щедрост поради безразличие. В чекмеджетата на бюрото ми дремят автобиографични фрагменти, някои от които бъдат ли публикувани, ще прозвучат стряскащо, ала винаги ще се намери ръка да ги хвърли в огъня. Моят син ми го обеща.

***

27 март. Ерик[2] и аз разговаряме по този повод и той потвърди, че страниците ще бъдат изгорени. Но често заявява: „Това ще е ужасно. Защо сам не го сториш?”. И ето че то се случи. Почувствах облекчение, докато гледахме как огънят поглъща тези фрагменти от живота. Аuto-da-fé , етимологията на думата изразява онова, което изпитвам. Малкото оцеляло ще бъде публикувано по-нататък в моя Дневник и се отнася най-вече до сестра ми Мери.

– В „Нотр Дам дьо ла Салет” научих подробности за смъртта на онзи младеж, за когото разказах по-горе. Започнал да пие и в криза на отчаяние се хвърлил под метрото. Не е починал на място, пет дни изкарал в мъки. Присъствахме на месата за него. Събратята му бяха там, истински бедняци, млади, но белязани от живота. Един от тях не можа да сдържи сълзите си. Името на починалия е Пол. Църквата, с цялото си присъствие, беше заедно с него, защото отчаянието не е престъпление, Бог не отхвърля никого и най-вече бедните.

***

4 април. Такава, каквато я познаваме, книгата умира. Отива си заедно с езика, който малтретираме. Само петима или шестима писатели – проявявам доброта – все още ценят неговия ритъм и музика.

***

5 април. Заедно с Жан-Пиер в капелата на улица „Кортамбер”. Слязохме да видим криптата, където бях приет в Католическата църква през 1916 г. от отец Крете. Малко сумрачна, но красива, с мраморни плочки, на които са изобразени цветовете на червени лилии. Долу имаше само трима-четирима души. Светото причастие бе на олтара, самò, покрито с воал. Образ на Бога в нашия свят, който не знае що върши.

***

6 април. Днес хранят кравите със смески на базата на месо, а след това говорят за „луди крави”, които трябвало да се избият, защото били опасни. Всъщност превръщаме тревопасните в канибали. Какво тогава означава цивилизация?

– Прескоча ли само за ден четенето на всекидневника, той става толкова непонятен за мен, колкото някой китайски вестник.

***

7 април. „Честито Рождество”, пожелава ми монсеньор Пезерил[3] по телефона. Той предвижда, че вървим към споделянето на твърде различни цивилизации, и то с цената на насилие.

В тази връзка се сещам за чутото от Жан-Пиер, с което тъжно се позабавлявахме.  По радио „Нотр Дам” свещеник в своята проповед заявява: „Един прекрасен ден Бог ще ви рече: Ку-ку, ето Ме!”. Мнозина наши приятели, чули това, са стъписани. Дори светът, възвестил се в Църквата, изглежда, започва да губи всякакво понятие за интелигентност.

***

9 април. Няколко думи за една рекламна кампания, проведена от три вестника и посветена на смъртта на Христос и непосредствените реакции на учениците Му. Онова, което смайва при четенето на Евангелията такива, каквито са достъпни днес, е, че първите съмнения идват от апостолите, а първото утвърждение или прогласяване на божествеността се изтръгва от гърдите на една влюбена. Намирам го за прекрасно: объркани мъже и Мария Магдалина, загубила ума и дума от любов.

***

13 април. Бих искал да се знае в какво съм вярвал през последните времена на моя живот. Моята вяра е изцяло обяснена в кореспонденцията ми с Жак Маритен[4].

***

17 април. Ако трябваше да избирам най-добрите страници, написани от мен, вярвам, че щях да подбера тези, в които правя опит за портрет на Жак Маритен такъв, какъвто съм го видял през първите дни на нашето приятелство. В духовната област ние вървяхме направо един към друг. Освен радостите на приятелството той оказа значително влияние върху начина ми да вярвам. Харесва ми да подчертавам някои фрази на Маритен, носещи неговия тон: „Трябва да върнем интелигентността на Бога”. Мисъл, подета тъй добре от Кокто[5]: „Трябва да изземем от дявола монопола над интелигентността и да го върнем на неговия Създател”.

***

6 май. Какво гледа някое дете в една картина? Цветът? Сюжетът? Преди всичко тайнството. Тайнството го привлича, то иска да разбере и проумее необяснимото, което разумът огражда с маркерите ОПАСНО. Например: жестокостта. Тя е част от питанията в началото на живота. Страданията удвояват чрез своята история наученото в училище, пробуждайки двойственото привличане на доброто и злото.

***

7 май. Има мигове, в които долавяме полъха на Рая. Бихме ли дръзнали да заявим, че вече сме там? Музиката би могла да ни накара да повярваме в това. Например вариациите на Брамс върху тема от Хайдн. В креслото на колелца на моя дядо забравям за болката в коляното. Изведнъж всичко става абсурдно, не съм никъде, ала това никъде пее. Тъкмо това е щастието…

***

14 май. Познавам един човек, чиято личност би могла да се обобщи така за специалисти: забележителна кожа и неспокойна съвест.

***

18 май. Какъв персонаж е животът! Неговите капризи и прехласвания, тъкмо в това е гениалността му. Долавяме я и я схващаме едва под ъгъла на иронията, която животът къта като съкровище. „Нямам какво да декларирам освен гения си” (Оскар Уайлд на митницата в Ню Йорк).  Или пък следното: благородник, на когото ще отсекат главата по време на Революцията, държи под мишницата си книга, която все още чете. Преди да изкачи стъпалата към ешафода, прегъва току-що прочетената страница. А пък друг измърморва, докато го отвеждат на гилотината: „Всичко е абсурдно”.

***

28 май. Деветима монаси траписти са заклани поради политически причини в Алжир. От тази новина ти секва дъхът. Такава е първата реакция. Вярата ни казва, че мъчениците отиват в Рая, ала вестта обагря в кървавочервено тази арабска страна, доколкото престъплението не може да се заличи просто така, ако въобще някога се заличава. Единствен Христос може да Го стори.

***

9 юни. Силно впечатление от текста на месата за драгоценното Тяло и драгоценната Кръв. Латинският дава всичко само с няколко думи, а Lauda Sion[6] по наситеността си е обобщение на цялата наша вяра и надежда. Латинската поезия се увенчава с големи мистици и гениални поети. Папа Урбан IV заръчва един химн едновременно на Тома от Аквино[7] и Бонавентура от Баньореджо[8]. Всеки композира своя. Щом застават пред папата, той е трябвало да избере кой ще чете първи и изборът пада върху Тома от Аквино. Тогава той прочита Lauda Sion. Когато свършва, Бонавентура разкъсва написаното от него самия, без да го чете. И все пак св. Бонавентура ни е дал Adeste fideles[9], Sub tuum praesiduum[10]. Смирението на гениалните люде.

***

13 юни. Смъртта на Ела Фицджералд[11]. Тя идва от Вирджиния. На шестнайсет години започва да пее и очарова света с чистотата на гласа си и излъчването на своята личност. С възрастта нежността на това плътно лице само нарасна.

– Днес, на преглед при специалист, който иска да върне силата на краката ми, която загубих след ваканцията. Изпитанието е тежко, тъй тежко, че споделих пред един доминикански монах как бих се оттеглил в манастир. Той ме изслуша кротко и между другото отрони следната фраза: „Знаете ли какво е адът?”.

– Криза на човечността, а не криза на обществото. Живеем във време на промяна на човешкото същество. Генетичните манипулации, отровата на химическите медикаменти, физическата трансформация на поколенията чрез синтетичните продукти и химическите торове, които променят качеството на храните, виждаме всичко това в проблема с лудите крави, с хормоните в телешкото и пилешкото, с трафика на органи, чрез системното промиване на мозъци с помощта на целенасочена информация и т.н.; всичко това цели да превърне човека в робот, който не ще се нуждае от душа, а няма да разполага и с мозък.

***

16 юни. Песимизмът на Йов е монументален. Никога не се е надигал подобен поплак срещу Провидението. Тогава идва Христос. Назад към песимизма!

***

19 юни. Стаята, в която спя всяка нощ, ми е изглеждала винаги изпълнена с особено очарование. Потресаващо е колко тя е извън времето, а единственото луксозно украшение в нея е огледало в тежка рамка и позлатени краища. То идва от къщата на дядо ми, купил го по време на някакво пътуване до Флоренция преди повече от век и половина. Един век и половина, не, два или три века спят в неговите дълбоки води.

***

30 юни. Преди две или три години се озовах в Норвегия пред един от най-красивите пейзажи в света заедно с Гунел, Карл-Ото и отец Кжел-Алрид, доминиканец, с когото тутакси се сприятелихме. Разказът за неговото обръщане в Рим наподобява, както всяко обръщане, един акт на съвършена любов. Водихме с него множество разговори в Норвегия, после в Париж, но може би най-важният беше от Осло до Париж по телефона. Днес получих от него писмо по повод на моя Дневник, където няколко фрази изразяват най-същественото, ала е приложена и поема, която той е превел специално за мен. Това е поема от Ролф Якобсен, норвежки поет, починал през 1994 г. Мога само да я приложа, читателят ще разбере, че просто няма какво да добавя.

Сърцето на Бога

Не познаваме сърцето на Бога,
но познаваме нещо, което ни залива,
както дъждът, стичащ се по ръцете ни.

Не виждаме очите Му,
но виждаме невидимата светлина в нещата,
както в лятна нощ.

Не долавяме гласа Му,
но долавяме пътищата навсякъде, следите в сърцата,
пътеките на светлината тихомълком.

***

7 юли. Човекът има множество лица. Това изглежда истина и дори е по-лошо. От паспортните фотографии например надничат глави на убийци. Това е стилът Photоmaton. По-скоро във всеки от нас има по един убиец, пряко волята ни, ала ние никога не сме това, което би трябвало да бъдем, затова често го елиминираме най-спокойно.

Фотографиите, направени от хора, които ни обичат, варират в зависимост от начина, по който са направени, и хвърлят светлина върху един по-различен аспект на нашата личност. Има го и в лицето, което човек вижда в огледалото. Съществуват мили, но и издевателски огледала. Историята на кралицата от „Снежанка” е показателна. Не можеш да излъжеш огледалото си, то ви казва своята истина, а от нея никой не може да избяга, дори да разбие огледалото и то да изчезне. Дориан Грей[12] не е далеч.

***

9 юли. Детството и младостта на Нюман[13]. Той се ражда в Лондон на 21 февруари 1801 г. Къщата на родителите му е пълна с книги и той се отдава жадно на четенето, оставяйки след себе си епизоди от Хиляда и една нощ, неговата предпочитана книга, като възприема себе си като всеки от нейните герои. Така детството му блуждае сред блянове в продължение на дълги години. Твърде рано се явява чувството за присъствието на Бога, но преди да се отдаде на грандиозни формули (Мe and my Creator[14]), с които изпъстря света си, го е имало и този свят на приказките, който подготвя невидимото. Нещо, което не му пречи да бъде малко суеверен и да се закриля от мрака чрез многократни прекръствания.

***

13 юли. Един съдия заявява: „Няма невинни”. Добре тогава, г-н прокурор, защо не започнете с обвинението на самия себе си?

***

25 юли. Нощем всички сме луди. Сънят организира нашия делириум. Прекарваме една трета от живота си в гледане на този нереален свят и трябва да мебелираме спектакъла. При това се сблъскваме на воля с възбраните в реалния живот. И тъй, напред към въображаемите престъпления и любови. Въображаеми? При събуждането оцеляват отрязъци от истина, различна от смътния нощен спомен, и ние забравяме. Освен писателя.

***

29 юли. След обяда неспирни мечтания разбуждат спомените ми. Почти прекосявам цял един век, след което го определям като ужасяващ: два големи световни конфликта, без да броим множеството малки войни, колониални или не, траещи вечно, успешни или провалени революции, политически рухвания или религиозни провали, сред които поставям и всевъзможните фундаментализми от всякакви видове и вярвания. Но ако не бяхме го живели ние, нашият век не изглежда по-лош от предходния. Деветнадесети век минава от една революция в друга – три само във Франция – разчистванията на сметките също приключват с войни: 1815 г., както и 1871 г. не са пò за завиждане от 1945 г., а войните, конгресите и договорите приковават вниманието на правителствата; балове и цигумигания привличат общественото внимание и има малко спокойни моменти, измамни ивици, когато слънцето на удоволствията успива реалностите. Да се върнем към осемнайсети век: същата липса на реализъм и връщане назад към ужасяващите дни на прогреса. Юго, с гения си на визионер, обобщава този век така: Картина на дълго празненство, която приключва на ешафода.

Отидем ли още по-далеч, ще видим, че винаги има войни, тези ловувания на човешки същества, а неизбежният хоровод от сатири и вакханки отблизо следва загиналите на бойното поле. И докато хората си мислят, че е време да се поразвлекат и забравят, всъщност се оказва, че целта е да се народят деца. Колко невероятно място е земята! И какво чудо е животът! Между тези две констатации се приплъзва човекът. Мечтата му е райска, а перверзността му я довежда до кошмар. Бог е единственото убежище. Кой Бог? „Бог не съществува”, казва Майстер Екхарт[15], имайки предвид Бога, Който си представят хората, а не този Бог, Когото жадуваме в дълбините на сърцето си.

***

17 август. Какво са парите? Нищо. Какво купуваме с тях? Всичко. Всичко, купено с Нищо, ето едно обобщение на този свят в преобразувания.

В Съединените щати републиканците вадят следните лозунги: Чест, Труд, Отечество. На човек му идва да извика „Помощ”. Но пък при демократите Мамонът играе на карти, и то чрез мошеничества. Жената на президента, дама с дълги зъби, ще съумее ли да схруска през следващите четири години плодовете на всички финансови изгоди? Клетата Америка между чука и наковалнята. Обърнем ли поглед, виждаме, че никъде не е по-добре, руският разпад се ускорява, а генералите са нахлупили фуражките си…

***

19 август. Онзи ден, един сън, кошмар, пълна фантасмагория. В два часа призори се будя и паля лампата. Къде съм? Ерик не си е легнал, чува шума и идва да ме види. Заявявам пред него, че не съм откраднал бурето с херес и нека внимава, защото и двамата сме на пиратски кораб. След известно време той ме убеждава, че сънувам, че съм в червената си стая, а пиратският кораб е само сън. Що се отнася до бурето с херес, това е история на Едгар По. Ерик добавя, че ако съм на пиратски кораб, това би означавало, че самият аз съм пират! Без съмнение, спомен от моя прапрадядо.

Да, сънувах. И се унесох наново, но настъпи пак същото: просторна бяла стая, пиратите и миризмата на катран, лекото подплискване на морето, обмиващо стените на кораба, както и прословутото буре с херес…Виждах го скрито под въжетата и в ушите ми отекваха дрезгавите и заплашителни гласове на корсарите. Откъде ли изникваха те? От коя бездна на времето? Нима паметта на моя прадед се е утаила в подсъзнанието на един от наследниците му чрез пробойната на съня? И тъй в мен покълва този тих отглас на ужаса!

***

20 август. На разсъмване някой ме пробуди с кротък глас: „Тялото, в което ти дишаш, е онова, в което ще бъдеш спасен, ако си верен на Бога. Всичко ти казва да се надяваш”. Тогава захванах да чета Евангелието според св. Марк, за да видя как Бог се готви да спасява света.

***

23 август. Погледът е първото от сетивата, даващо ни света, и на първо място гледката на другите лица. Любовта от пръв поглед, на английски love at first sight, казва всичко, което за хилядна от секундата ни се открива от нашата дълбока природа и най-вече от плътското привличане.

***

24 август. Сънят, по-скоро кошмарът, и то един и същ, ме споходи преди две вечери. Ерик се притече този път още при виковете ми. На въпросите му аз отговорих, че съм бил преследван. „От кого? И как?” – Дойде твърде рано, самият аз бих искал да го узная. „Значи така”, възкликна той и отиде да спи. Смях се съвсем сам.

–  У св. Марк, след годините на скришен живот, щом настъпва времето да се открие пред света, Христос, в своята човешкост, си почива възможно най-малко, само в рамките на необходимото. Ден и нощ Той кръстосва из Галилея; без да търси покой, Той се явява, защото Сам по Себе Си е учение.

– Сънят е голям романист. Различен от живота, който е последващ разказ, сънят дава епизодите, които му отърват, прескача сцените между тях, обема всичко, без да го навързва, и това придава усещането за интензивна реалност. Никой филм не може да постигне такава мощ. Само някои гениални драматурзи, сещам се за Шекспир, имат тази власт: крал Лир в пустошта, нощта от „Макбет”, която е изцяло нощна пиеса; светът на „Бурята”, чужд и истинен като нашите мисли.

– Има дни, когато си казвам, че не искам друго в живота си освен Бог. Кой Бог? Е, добре, този от XII в., имам предвид една каменна отливка, подарена ми от Дени Кутан, която украсява стаята ми. Той е вглъбен и замислен. Нищо във външния свят не Го смущава, Той е тук, за да донесе мир. На всяко сърце.

***

25 август. Сънят. В нощта човек се изличава, той е не повече от съзнание за своето подсъзнание.

– Единственото отечество, това е майчината утроба. Раждаш се тук или там, ала тя е истинската земя. Роден в Париж, аз съм американец и нямам друга националност. Езикът е също отечество, бях го написал веднъж, разбира се, но целият нюанс е в наречието. И най-добрите съвести са безпомощни пред силата на кръвта. Душата не се променя чрез паспорти и ако нацията все още означава нещо, то е атавизъм на цивилизацията. Срещу него не можем да сторим нищо. Това е външната реалност, наученото от нас. Тук аз съм двойник, но англосаксонецът доминира. Бих добавил по повод на родината майка, че раждането е изгнание, и така се връщам към единственото ни истинско отечество: нашата майка по плът.

***

11 септември. Новалис[16]. Отварям наслуки днес неговия Дневник.

„Получих писмо от Шлегел[17] с първата част от превода на Шекспир. След закуската отидох на разходка, сетне изпих едно кафе. Времето е мрачно, първо буря, сетне облаци и вихрушка. Твърде чувствено. Започнах да чета Шекспир и потънах в него. Привечер отидох на гроба на София. Бях неизказано щастлив. Мигове, просветлени от ентусиазъм. Гробът, подобно на прах, се разпиля пред очите ми, вековете се превърнаха в мигове, присъствието на София стана съвсем доловимо. Вярвах, че тя ще ми се яви всеки момент…”

Какъв свят непрестанно се открива пред нас. Новалис, изчезнал четири години по-късно, си остава завинаги жив, да, жив, в светлината на вечността.

***

14 септември. Винаги чета пощата си със закъснение поради липса на време. Ала намерих една статия от Либр Белжик тъкмо за мен: „Бог обича влюбените”. Да, ето защо обичам хората, защото във всеки от нас, приглушено или изострено, в повечето от случаите има по един влюбен. Детето се влюбва в учителката или в учителя, в съученичка или съученик, сърцето се налага най-напред чрез очите. Но ставам лиричен. Статията на Франсис Матис ме докосна дълбоко, ред по ред. Имах слабостта да я прикрепя към Дневника. Ето, има мимолетни съкровища, на които държа много с възрастта.

***

26 септември. Питат ме коя според мен е най-важната фраза, някога произнесена в света. Отговорът ми дойде тутакси: Ego sum Resurrectio et Vita[18]. Онова, което четем или чуваме приживе, е значимо, но повечето от тези фрази, прочетени или чути, отмират завинаги! Някои обаче проникват дълбоко в сърцата ни. И едно такова слово ме докосна още щом го чух за първи път. Бях на шест години, а майка ми разговаряше вече с мен като с голям човек. „Спомняй си винаги, казваше тя, за казаното от Христос. Аз съм Възкресението и Животът. Всичко е тук.” Бе тъй тайнствено в съвършената си простота, а толкова незабравимо. Тази фраза ме следва през целия ми живот: тя предлага на всекиго своята истина и придава смисъл на участта му. Без тази окончателна надежда какъв би бил човекът? Сянка сред сенките на едно случайно творение, смесица от атоми, идещи отникъде, за да се насочат към нищото, битие, възникнало без основание сред необяснимата вселена. Ето идеята на онези, дето вярват в нищото. Ала го има това Христово слово. То заличава всички други слова, произнасяни от началото на нашата История. Заедно с него духът остава, обречени сме на безсмъртна плът, на безкрайна младост: блянът на човечеството буквално се сдобива с тяло.

Всички други фрази, способни да ни развълнуват, са като безкрайни отражения на това Слово; такива в текущия живот са истинските любовни слова, тези, дето ни вдъхват живот, или пък онези, които на всяка възраст четем с вълнение, интерес и чувство, защото отгатваме, че ни засягат, че това е мисъл отвъд думите. На фронтона в университета ми във Вирджиния, беше написано: „И ще познаете Истината, и Истината ще ви направи свободни[19]”. Истината не е абстракция, тя е тъкмо възкресението на телата от нашата младост, обетовано в славата.

Ще ми кажат, че това са само терзанията на възрастта ми. Не, имах ги и на деветнайсет години. Бих могъл да припомня и други идеи, вълнували ме тогава, които споделям и днес с хора като Новалис, Куинси[20], Киркегор… Замислям се особено над казаното от Мармеладов в началото на Престъпление и наказание: „И ще рекат премъдрите, ще рекат разумните: „Господи, поради що сих приемлеши?“ И ще каже: „Затова ги приемам, премъдри, затова ги приемам, разумни, защото нито един от тях не се е смятал достоен за това…“. Тогава всичко ще разберем… И всички ще разберат…”[21].

Вече не става дума за красиви фрази, а да разберем, че животът е вечен. Христовото слово е слово на живата вода. Останалото е литература.

***

6 октомври. Имам желание да задавам въпроси направо. Започвам с този: знаем ли кои сме? Като цяло смятам, че никой истински не се познава. Неспирно се питам. Не: Защо съм аз?, а Кой съм аз? Отговорът не е на земята. Аз е някой друг[22], всъщност това е бездънен кладенец и е трябвало поет да открие тази формула, която обаче не решава нищо, тъй като всеки друг е един нов аз. Ще ми кажат, че това е въпрос на идентичност, че ме безпокои възрастта ми, но още на деветнайсет години дадох израз на това в романите Пътникът по земята и Ако бях вас, писани или измислени в университета във Вирджиния. Не можеш да се измъкнеш от клопката на самия себе си, освен нагоре. Единственият изход, това е Бог.

***

15 октомври. Политическото „както трябва” нанася поражения. Налагането на начин на мислене ме отвращава. Нашето време се превръща във време на цялостен конформизъм, и то на всички нива; това е нещо повече от мода, то е залиняване на интелекта. Трябва добре да се вгледаме (подчертавам добре) в лицата на добре-мислещите, потребно е дори физиогномично изследване. Не е ли това реваншът на отвратителната пошлост? Виждаме кой ще бъде отдаден на публично поругание – в предходните векове от Галилей до Бодлер и от Марлоу[23] до Киркегор – всички онези, които не се вписват и не ще се впишат в установения порядък. Що се отнася до мен, имам само приятели, които не мислят добре, враждебни на „указите” на така наречената толерантност и нашият свят е една „шагренова кожа”, несвиваща се все пак напълно. Не законите и медийните персонажи, съгласно обичайния жаргон, ще доведат до промяната. Ако Франция поеме в това направление, е, тогава ще трябва да се преместя другаде. Ала все още ми се иска да вярвам в изблика на здрав разум с надеждата да не е за последно, това да не е избликът преди края.

– Живописта няма друг дълг, освен да провокира блянове. Със затаен дъх можем да спорим за качествата на един или друг творец, ала от значение е само напрежението, което той упражнява над сетивата ни, вътрешният шок на откровението на един различен свят, на страна, която не съществува на картите, извън всичко, което нашият мозък чертае, за да ни поведе към една нова Китира[24].

***

26 октомври. В стаята си аз съм напълно щастлив. Тя е тъкмо каквато я исках със стената, отредена на поетите. Всички мои любими четива, тези от младостта и от по-късните години, са тук на рафтовете, в обсега на ръката. Всички книги, направили от мен това, което съм, аз ги разпознавам даже в полумрака: книгите, където златото грее върху червените подвързии, това е Хоторн; рафтът в цветовете на нощната синева е Нюман; а по-нататък е Шекспир, когото чета от деветнайсетгодишен, и името ми върху тези книги фигурира още от времето, когато държах стая в Шарлотсвил; следва колекцията от книги за Библията, от Битие до Откровението. Бих могъл да измъкна почти всяка от тях слепешком, ориентирайки се само по цвета, обема и непогрешимото око на спомена.

Червеното на моята стая съживява у мен идеала за блясъка, който се отразява от огледалото на камината, донесено от моя дядо някъде от Юга… В това поле съм като цар на държава, наричаща се аз самият, носеща следите от крушението на една епоха, на един изчезнал свят, този в главата ми, чийто единствен представител се явявам, което е несправедливо, тъй като съм заобиколен с всички личности, с които бих желал да бъда, живели някога на тази земя. Част от мен обича самотата, ала друга част се бои от нея, ето я вечната двойственост на всяко естество. Трябва ми самота „от мигове”. За да се върна към стаята си, има часове, в които светлината там става съвсем нереална, кротка и тайнствена; тогава се потапям в щастието, че съм жив, че чета и знам, доколкото всичко крехко около мен съществува въпреки всичко, в нежността на един поглед.

***

12 ноември. Има мигове, когато дори най-самовлюбеният човек желае внезапно да е друг, да бъде различен, да забрави обичайното си битие, което му е до болка познато, и да стане може би монах. Това е предположение, което правя в незнанието си какво е да си истински монах, но пък си въобразявам, че може би е близо да идеала на картузианците[25], и в крайна сметка започвам да мразя самия себе си.

Току-що препрочетох с огромен интерес трета глава на Книга Битие, където става дума за дървото на Доброто и Злото, открито от змията, която съобщава тази тайна на мъжа и жената въпреки възбраната на Бога. Змията информира първо жената, давайки си сметка за ограничената интелигентност на мъжа. Защо не четем Библията всеки ден…

***

19 декември. Една фраза на Киркегор ме преследва от вчера: „Трябва да бъдем тайнствени не заради другите, а заради нас самите”. Истинското тайнство е в самите нас. Какво значение имат другите! Някой разбрал ли е наистина своя ближен? Ала погледнем ли себе си, както гледаме ближния, тайнството начева. Защо правим определени жестове и произнасяме тези слова, докато вътре в нас някой гледа, слуша и не разбира случващото се на повърхността…

Разбира се, „трябва” е констатация, а не императивен порядък на желанието.

***

22 декември. Ако съм нищо, както съм склонен да повярвам, бих ли се осмелил да поискам от Бога това нищо да бъде за Него и винаги за Него, а не за света.

– The Book of Common Prayer[26]. Всичко ни обединява с протестантите, що се отнася до светото Причастие. И при нас, както и при тях, ни се дават Тялото и Кръвта Христови. Онова, което ни разделя с тях, е Светата Дева, мястото, което тя има за нас в чувствата и във вярата ни.

***

25 декември. За първи път прочетох Братя Карамазови през 1950 г. и фигурата на Альоша никога повече не ме напусна. Това е един от редките персонажи на друг писател, който би ми се искало да съм създал. Многократно, с усета на платоничната любов, пронизваща сърцето, ми се струваше, че попадам на същество с неговото евангелско очарование, но впечатлението бе само мимолетно. Дали Альоша е само блян в мрачната душа на Достоевски?

Впоследствие открих, че Альоша ми е бил даден и живее близо до мен, скришен за самия себе си. Той знаеше, че не би могло да му се случи нищо лошо. И то не от гордост, а поради безучастност, необяснима у толкова млад човек. Когато веднъж със скромна усмивка ми рече: „Аз съм ангел”, сърцето ми се сви. Подобно на Альоша, той не си дава сметка за всичко, което има в него, затова с леко сърце го раздава. Ала в дистанцията, която той несъзнателно поставя между себе си и света, пребивава цялата тази въздушна радост, която нищо не е в състояние да заличи. Нека Бог винаги го закриля!

***

29 декември. Клод Лорен[27]. В съвършенството си той съхранява тайнството на своето детство. Тези красиви пейзажи са бленувани от детето в райската светлина, красотата е навсякъде, в далечината, както и на преден план. Мечтаем да заживеем в тази природа, където всичко е радост, ведрост и спокойствие. Откриваме същата благодат по-късно и в сънищата на Самюъл Палмър[28], който съзира в полята и хълмовете тук долу полята и хълмовете на небето. Не познавам друг свят, сътворен от художник, който да може да претендира за същото, освен рисунките на Рембранд на Мария Магдалина и Христос като градинар или пък ескизите на самарянката, с всичко, което ни подсказват тези щрихи.

Жюлиен Грийн (1900–1998) е френски писател от американски произход. Роден е в Париж и през 1971 г. става първият чужденец, избран за член на Френската академия. На българските читатели е вече позната подборката от неговия многотомен Дневник – Към Невидимото (1943–1997), Фондация „Комунитас”, 2011, както и документалната му биография, посветена на св. Франциск от Асизи – Брат Франциск, Фондация „Комунитас”, 2012 г. Предложените тук записки от дневника му за 1996 г. не са излизали досега на български език и се публикуват по изданието: Julien Green, En avant par-dessus les tombes. Journal 1996-1997, Paris, Fayard, 2001.

Превод от френски: Тони Николов

Текстът е публикуван в бр. 118 на сп. „Християнство и култура“.

[1] Оперета от Жак Офенбах (1846 г.). Б.пр.
[2] Ерик Грийн, доведен син на писателя. Б.пр.
[3] Даниел Пезерил (1911–1998) – френски епископ, автор на духовна проза. Б.пр.
[4] Жак Маритен (1882–1973) – френски философ неотомист, един от големите християнски мислители на ХХ в. Б.пр.
[5] Жан Кокто (1889–1963) – френски писател, драматург и филмов режисьор, чийто кръстник е Жак Маритен. Б.пр.
[6] Ликувай, Сионе (лат.). Б.пр.
[7] Тома от Аквино (1226-–1274) – доминиканец, изтъкнат схоластически богослов, доктор на Католическата църква (1567 г.). Б.пр.
[8] Бонавентура от Баньореджо (1221–1274) – францисканец, известен теолог, генерал на Францисканския орден. Доктор на Католическата църква (1587 г.). Б.пр.
[9] Елате, верни (лат.). Б.пр.
[10] Под твоето покровителство (лат.) – Б.пр.
[11] Ела Фицджералд (1917–1996) – американска джазова певица. Б.пр.
[12] Герой на Оскар Уайлд от романа Портретът на Дориан Грей (1890 г.). Става дума за историята на млад мъж, чийто портрет, дело на художника Базил Холуард, се променя в зависимост от стореното от него. Б.пр.
[13] Джон Хенри Нюман (1801–1890) – английски кардинал, богослов, блажен на Католическата църква. Б.пр.
[14] Аз и моят Създател (англ.). Б.пр.
[15] Майстер Екхарт (1260–1328) – немски мистик и философ. Б. пр.
[16] Новалис (1772–1801) – немски поет романтик. Б.пр.
[17] Август Вилхелм Шлегел (1767–1845) – немски поет, литературен критик и преводач. Б.пр.
[18] Аз съм Възкресението и Животът (Иоан.11:25).
[19] Иоан. 8:32.
[20] Томас де Куинси (1785–1859) – английски поет романтик. Б. пр.
[21] Фьодор Достоевски, Престъпление и наказание, превод Георги Константинов, София, НК, 1960 г. Б.пр.
[22] Максимата е на Артюр Рембо. Б.пр.
[23] Кристофър Марлоу (1564–1593) – английски драматург. Б.пр.
[24] В гръцката митология Китира е островът на мечтите. Б.пр.
[25] Орденът на монасите картузианци е основан през 1086 г. във Франция. Един от основните обети, които дават монасите, е за доброволно усамотяване и безмълвие – те се срещат със своите събратя само в неделя. Б.пр.
[26] Книга на общото богослужение – кратко название на литургическото последование на Англиканската църква, прието през 1549 г. Б.пр.
[27] Клод Лорен (1600–1682) – френски пейзажист и гравьор. Б.пр.
[28] Самюъл Палмър (1805–1881) – английски живописец от епохата на романтизма. Б.пр.