Маша Слоним за емиграцията, Путинова Русия и Съветския съюз
Маша Слоним е съветска, британска и руска журналистка, радиоводеща и правозащитничка. По съветско време е дисидентка, предаваща „Хроника на текущите събития“ и други самиздатски материали на чуждестранни журналисти, които познава, а през 1974 г. емигрира. Във Великобритания работи дълго в руската редакция на Би Би Си, а след началото на перестройката е кореспондент на медията в Москва. Там организира политически клуб, в който водещи руски политици се срещат с журналисти. В интервю за Виктор Кулганек (Настоящее время) Слоним разказва за мемоарите си и сравнява живота в СССР с този в постсъветска и Путинова Русия.
Маша, поздравявам те за книгата. Нарекла си я „Завръщания. Несериозни мемоари“. В едно от интервютата ти чух, че има и подзаглавие: „Просто ми провървя“. Разкажи ми, моля те, защо „ти е провървяло“, в какво по-точно?
Винаги съм живяла с чувството, че съм късметлийка и това не е моя заслуга, просто така се е случило. Още в най-ранното си детство измислих за себе си формулата за моя късмет: имах късмета да се родя в такова семейство, в моето семейство (баща на Слоним е скулпторът Иля Слоним, а майка – преводачката Татяна Литвинова, дъщеря на съветския нароком по външните работи Максим Литвинов и англичанката Айви Лоу. Неин братовчед е Павел Литвинов, известен съветски дисидент, бел.ред.). Имах късмета да се родя в Москва, столицата на нашата родина. Провървя ми, че се родих в Съветския съюз. Като цяло имах късмета да се родя в моето прекрасно и любимо семейство, където бях много обичана. Имах късмета да не бъда арестувана в Съветския съюз и да го напусна навреме.
„Завръщания“ е в множествено число, защото в живота си наистина си имала няколко заминавания в различни страни, завръщания, отново заминавания и после завръщания?
Да, емиграциите също бяха като завръщане. Завръщане в Англия, защото това бе родината на баба ми и моите предци по нейна линия. Завръщане към тази култура, която тя се опитваше да ми внуши чрез литературата и книгите още от детството. След това завръщането в Москва, но този път – по работа: работих за Би Би Си в Москва от 1989 г. И това също бе завръщане, но на малко по-различно ниво. А след това последва отново завръщане в Англия. Емиграция и завръщане към предишното ми аз, но с добавена стойност, с нови преживявания.
Говориш за завръщането си в Англия през 2015 г. В кой момент осъзна, че си преминала точката на завръщанията си в Русия, че трябва да я напуснеш и никога повече да не се връщаш?
Това бе анексирането на Крим. Защото облаците вече се сгъстяваха. Но аз го предусещах. Атмосферата бе станала непоносима. Живеех в Подмосковието, на село, имах ферма и това беше моята любима малка емиграция. Обграждах се с животни, кучета, любими хора. Ала това започна да прониква във всичко. Ходех на митинги, бяхме там заедно. Но вече се задаваше някаква вълна. Усещаше се, че всичко в Русия става непоносимо.
И в един момент осъзна, че не искаш да се връщаш в Русия при никакви обстоятелства?
Мисля, че завръщанията ми приключиха. Стигнах до правилния момент в живота си. Може би това е свързано с възрастта, но и защото моята Русия вече я няма. Тоест все още има хора, с които се срещам, но няма къде да се върна.
В едно интервю споменаваш, говорейки за себе си и вашето поколение, че за вас е било „унизително да се страхувате“. Това е времето, когато си все още млада и едва започваш да се занимаваш с правозащитна дейност. Как мислиш, за сегашното поколение в Русия също ли е „унизително да се страхува“, или те са по-плахи от вас? И доколко ситуацията в СССР през 70-те години на миналия век се различава от това, което се случва в Русия днес?
Ние бяхме първото поколение, което израсна след Сталин, след войната. Тоест, когато се родих, Сталин беше още жив, но това малко ме засягаше. Родителите ми се страхуваха, разбира се, макар че бяха относително смели в сравнение с другите, а и имаха късмет. Но ние вече не се страхувахме. За мен дисидентството беше в някакъв смисъл игра: ето, хванете ни, на ви сега. Вече бях ядосана на КГБ и на съветската власт. Разбира се, тогава много хора пострадаха, мнозина лежаха в затвора. На мен отново ми провървя. Не ме вкараха зад решетките, защото майка ми ме изгони навън. Тя не искаше да влизам в затвора. А на мен по някаква причина ми беше весело.
Но нека се върнем към нашето време. Ето, Путин скоро ще достигне същата продължителност на управление като Сталин. В някакъв смисъл в Русия сега е по-сурово, отколкото тогава – не говоря за Сталин, но е по-сурово, отколкото при Брежнев.
Да, в определен момент хората не се страхуваха. През 90-те години ни се струваше, че шлюзовете са отворени и всичко е прекрасно. Дори в началото на XXI век хората все още не се страхуваха толкова много. Нали имаше протести и не хвърляха в затвора заради тях. А сега хората се страхуват конкретно от арести. Защото, ако сравним пак с брежневските времена, при моята дисидентска дейност тогава трябваше да направиш нещо конкретно, за да те затворят. Като цяло нямаше „случайни“ арести. Трябваше например наистина да подготвиш самиздат, да го изпратиш в чужбина, нещо от този род. А сега чуваме за хора, които получават десетки години затвор за някакви постове в интернет или за жълто-синя чанта! Режимът стана абсолютно безпощаден и безмилостен. Това е машина, която проследява някакви смешни, лекомислени публикации, за които хората получават наистина големи присъди. Така че не, сега е несравнимо по-жестоко в това отношение. В края на краищата при брежневския режим те вече се задъхваха и системата като цяло вървеше към края си.
В какво състояние според теб е системата сега?
Все още не е ясно дали е към края си, или е в агония. Иска ми се да мисля, че това е може би агония, защото не ми е все едно. Казвам, че никога няма да се върна в Русия, но все пак ме е грижа какво се случва там. Това не е моята страна, но това са моите хора, които останаха там, които са затворени там. Много ми се иска те да доживеят и да дочакат края на тази зловеща система.
Преди малко повече от месец в Русия почина братовчедка ти Нина Литвинова – много близък за теб човек. Моите съболезнования. Моля те, разкажи ни за нея.
Това определено е самоубийство, в предсмъртното си писмо тя е написала защо го е направила и посочва като причина обзелото я отчаяние. Защото, откакто Путин нападна Украйна, стана толкова непоносимо да се гледа всичко това, всички жертви на неговия терор в страната. Нина тихо помагаше на толкова много хора. Тя беше много тих, но много активен човек. Скромна, ужасно срамежлива, тя въобще не обичаше да е в центъра на вниманието. Беше зоолог, биолог и стана правозащитничка, следвайки сърцето си. Беше емпатичен човек и това беше нейната болка. Всичко, което се случваше, беше болка.
Работата ми като журналист ми помага донякъде да се дистанцирам от случващото се, но тя не успя да се дистанцира от всичко, което виждаше. Тя живееше там. И разбира се, самоубийството беше най-шумната ѝ постъпка. Единствената ѝ гръмка постъпка. Защото всичко останало беше героичен, но тих живот, незабележим за околните, но много забележим за хората, на които тя помагаше. Нина пишеше писма [до политически затворници] и им изпращаше пратки. Дори по време на съветската власт тя подкрепяше политическите затворници. Не напусна страната. Цялото ѝ семейство напусна, но тя не го направи. Дойде ни на гости [във Великобритания] и аз я попитах: „Защо не напуснеш?“. А тя каза: „Не мога. Не виждам себе си там“.
Тя виждаше себе си в Русия. Имаше своята роля. И после изведнъж, в крайна сметка, осъзна, че не може да се справи. Че наоколо има толкова много зло, с което вече е трудно да се справят онези, които са останали. В Русия оставаха все по-малко хора, които не се страхуваха да помагат на политическите затворници и да правят нещо по въпроса. Много хора заминаха, но политическите затворници останаха, и ето, тя живееше техния живот, оставайки на свобода.
Много от нашите приятели и колеги напуснаха Русия. Някои останаха, но са заели такава ниша, че сега ги наричат „новите тихи“. Кои са ти по-близки – „новите емигранти“ или „новите тихи“?
„Новите тихи“ са моите приятели в Русия и усещам колко им е трудно наистина. Но има и „нови тихи“, които ме вбесяват, защото се опитват да оправдаят случващото се. При тях има „стокхолмски синдром“, което вероятно е естествено. Много от хората, които си тръгнаха, също ме дразнят. Разбира се, симпатизирам на някои от тях и се възхищавам на други. Всички те са различни. Но навсякъде хората имат своите оправдания, достойнства и недостатъци. Какво да правим, всички се опитваме да се оправдаем.
Не мислиш ли, че когато говорим за 70–80-те години, в страната тогава е имало морални авторитети в различни сфери на живота: човешки права, литература, музика. Имало е хора, в които са се вслушвали. Хора, които са могли да задават не просто дневния ред, както се казва сега, а именно моралните критерии. Имаш ли усещането, че сега просто няма такива хора?
Струва ми се, че няма общи авторитети. Всяка група си има свои. Например БГ (Борис Гребенщиков, бел.ред.). Но за някои той е много повече от бард. За други е Борис Акунин. Но сега всичко е много раздробено, много сегментирано. Това е някакъв преходен период. Спомням си вицове от късния социализъм: „Казват, че цените на водката ще се вдигнат!“ „Не, Сахаров няма да го позволи!“ Вероятно някой от интелигенцията е измислил тази шега, но тя говори много. Това са 70-те години на миналия век, а Сахаров беше авторитет. А сега е наистина много фрагментирано. Струва ми се, че в момента не можем да оценим историческото значение на това, което се случи с нас, със страната, с емиграцията. Когато вероятно един милион души – най-добрите хора – си тръгнаха: интелектуалци, професионалисти. По-рано не е имало такъв изход. Върви процесът на формиране на авторитети. Например тези опити да се създаде нова партия – това, което прави Яшин.
А ти как се отнасяш към това?
Много скептично. В емиграция те се опитват да продължат да живеят, както са живели преди. Разбирам Яшин[1], защото той иска да направи нещо. Но в известен смисъл посоката е изгубена, ролята на емиграцията сега е неясна. Много емигранти продължават да живеят „там“, което е разбираемо. Но политическите сили и фигури, които емигрираха, не могат да си намерят място тук. Яшин се обиди, когато написах нещо скептично за него във Facebook. Е, прости ми, Иля, но ми се струва, че промените са нещо, което е възможно само вътре в страната.
А какво мислиш за Навални, който се върна в Русия и загина там. Правилен ход ли беше неговото завръщане? Защото е очевидно, че със завръщането си той се самообрече. Или все пак за него беше по-важно да остане извън страната и да се опита да направи нещо?
За него това беше абсолютно правилно, на сто процента, усещам го. Не че го познавах добре, съвсем не. Познавах го само като журналист, който го е интервюирал няколко пъти. Но за него беше абсолютно „out of the question“ (невъзможно, бел.ред.) да не се върне, да остане в емиграция. Това беше просто изключено, то не беше неговото. Той не би могъл да направи нищо тук. Навални беше лидер, народен лидер. Той би могъл да направи много в Русия, но не и извън нея. И разбираше това. Той вървеше към смъртта. Мисля, че да, той е мъченик. Вървеше към смъртта.
В началото на разговора си спомнихме за твоята прекрасна къща в Подмосковието; помня онези компании, вечеринките, разговорите за всичко на света – и за политика, и за всякакви дребни неща. Липсва ли ти много всичко това сега? Много ли тъгуваш?
Относно това дали ми „липсва много“ – да. „Много ли тъгувам“ – вече не. Аз имам, пак ще кажа, някои щастливи страни – ценя ужасно много и обичам големи части от живота си, но разбирам, че те са в миналото. Умея да не се вкопчвам в носталгията – първата ми емиграция ме научи на това. Видях хора, които просто не можеха да живеят в емиграция. Те продължаваха да се вкопчват в миналото. И осъзнах, че трябва да положиш усилия, за да не се поддадеш на това. Затова съм благодарна за всяка частица от живота си – любими, нежни, прекрасни, свързани с хората. Те са бисери, моите съкровища, те са в моята колекция. И се опитах да събера всичко това в книгата си.
Със съкращения
Превод от руски Александър Бакалов
––––
[1] Иля Яшин е роден през 1983 г. Той е сред най-видните опозиционни руски политици. В миналото е заемал ръководни позиции в „Яблоко“, движението „Солидарност“ и ПАРНАС. Бил е председател на Съвета на депутатите в Красноселския район в Москва. Близък съратник на убитите опозиционери Борис Немцов и Алексей Навални. През 2022 г. е осъден на осем години и половина затвор по обвинение в разпространяване на фалшива информация за клането, извършено от руската армия в украинския град Буча. През 2024 г. е освободен при размяна на затворници със Запада и е депортиран в Германия. Отскоро Иля Яшин оглавява емигрантската партия „Мирна Русия“.
