ВТОРА ЧАСТ

Вие сте един от основателите на СДС-Пловдив. Как стои в днешно време тази абревиатура, пришита към ГЕРБ?

Днес СДС е музеен експонат! Никой не гледа сериозно на това СДС, щом лидерът му е приел да бъде смокиново листо на ГЕРБ. Не знам дали още има хора, които да се надяват на СДС. Не вярвам! И не съжалявам за СДС днес. Съжалявам за пропуснатите шансове в началото, което днес е вече в миналото. Пропиляхме енергията и надеждите на толкова много българи. Тръгнахме с оптимизъм, наивен оптимизъм – бих казал, с надежда, че ще се отървем най-сетне от комунизма и комунистите, от партията им. Не стана както го искахме и както бе справедливо да стане. Не е утеха за мене, че такова е мнението и оценката на цялото мое поколение. Хората вече не гласуват – такава е оценката им днес, а в началото не беше така. От дистанцията на времето си мисля, че нямаше как да не стане това, което стана и което е днес. Навсякъде в организациите на СДС в страната бяха инсталирани ченгета, доброволни доносници, всякакви провокатори, клакьори в пресата и телевизията – пасмина от разнокалибрени негодници, чиято цел бе да опитомят опозицията на БКП. Послушна опозиция, която да си трае, когато те инсталираха банкери, бизнесмени, хора на високи постове в държавата и така до днес. Отдавна бяха се подготвили за това водачите на тогавашната БКП и присъдружни организации и дочакаха своя звезден час. Разбрахме го късно и бяхме с вързани ръце. По това време бях кореспондент на в. „Демокрация“ в Пловдив. Покани ме Йордан Василев, сподели, че няма на кого да се довери в Пловдив. Добре, приех! Нали е за синята кауза! Като журналист се нагледах и наслушах на човешка мъка, на отчайващи несправедливости, на най-нагли разбойничества и кражби. Писах, писах – и какво от това! Преди време изхвърлих един найлонов чувал с документи от случаите, за които говоря. За какво ми са, за какво да ги помня! Мога да разкажа за абсурдни случаи, на които се натъкнах – например за бунта на затворниците в Пловдивския затвор, организиран от пазачите им. Беше по времето на правителството на Филип Димитров. Генерал Семерджиев пристигна с хеликоптер и кръжеше над затвора. Затворниците обявиха, че ще се самозапалят, ако правителството употреби сила срещу тях. Бяха се барикадирали на покрива, голи до кръста, и всеки бе намазал с бензин кожата си до кръста; всеки стискаше кибрит в ръцете си. До покрива допуснаха само мене като кореспондент на „Демокрация“. Хеликоптерът с генерал Семерджиев се оттегли. Затворниците празнуваха победа. Все пак един се самозапали. Свалиха го полумъртъв. Слязох и аз от покрива. Друг случай: две села в Родопите си обявили война, ще се изколят според предварителната информация. Двете села са Црънча и Бръшлян, намират се съвсем до гръцката граница. Обаждат ми се от „Демокрация“ да ида и да видя какво става там. Грабвам се и отивам. Как се добрах до тия села, не питай. По обед пристигнах. В едното село се обявили за седесари, в другото – за бесепари. Попаднах първо при седесарите, зарадваха ми се, че съм от „Демокрация“. Почвам да питам за „войната“. „Аааа, война има! – казват седесарите. – Ние сме се зарекли да ги изколим!“. „Ами те ще ви изколят ли?“ – питам аз. „И те са се зарекли да ни изколят, та така!“ – отговарят любезно седесарите. „Абе, как ще се колите, нали имате роднини в другото село! Нали ви дели само една баричка, дето ѝ викате река, и само едно мостче от две греди ви свързва?“ – питам аз, а седесарите мълчат и гледат встрани. „Други журналисти идваха ли при вас? – продължавам аз. – Не са, ти си първият, ама ще дойдат, чакаме ги.“ „А телефон имате ли в селото?“ „Имаме, как да нямаме. Ама е в другото село, заедно го ползваме.“ „И ще се колите все пак, а?“ „Ще се колим, мамка им бесепарска!“

Минавам баричката и отивам в другото село, при бесепарите. И там жените си работят – сено разстилат по площадчето. Мъжете никакви ги няма. Питат кой съм, що съм, какво работя, защо идвам в селото и прочие. Отговарям кратко, ясно и точно. Като разбраха кой съм и защо съм в селото им, жените насочиха към мене вилите си, обградиха ме и искаха да ме вържат. Мълча и нищо не казвам. Отказаха се от мерака да ме връзват и ме проснаха да легна на една слънчева скала. „Арестуван си!“ – казват. „Добре, няма да мърдам, а вода ще ми дадете ли?“ „На такива като тебе вода не даваме!“ – казаха бесепарските жени и запрехвърляха сеното на площадчето, ала очите им зорко ме наблюдаваха. „А по телефона може ли да се обадя?“ „Не може, не работи нашият телефон.“ Що да сторя, легнах на топлата скала и зачаках, може и да съм задрямал. По някое време бесепарските жени пак ме наобиколиха с вилите: „Айде, махай се!“ Минах по мостчето и се озовах при седесарските мъже в другото село. Гледаха ме и не питаха нищо, някои от тях криеха усмивки в ръкавите си. Аз също си мълчах. Неловко някак си стана. От това положение ме избави далечен шум. Скоро се показа хеликоптер и закръжи над двете села. И седесарските мъже, и бесепарските жени впериха усмихнати погледи в небето – виждах и едните, и другите. По-късно разбрах, че в хеликоптера отново е бил вездесъщият генерал Семерджиев. За селската война вестниците писаха всевъзможни небивалици, в „Демокрация“ аз написах друго. Все още на власт беше правителството на Филип Димитров.

Трагикомедиите на прехода край нямат. Някои твърдят, че трябва да се помнят; други пък казват, че трябва и да се запишат. Хубаво, нека се запишат, ама кой ще ги чете? От главоблъсканиците в някогашното СДС ме избави една моя предварителна нагласа – бях решил за себе си да не се оставя да ме употребят, не приех да заема никакви постове и длъжности в тогавашния политически живот. Не исках да бъда и депутат. Убедиха ме обаче новоизбраните депутати в Седмото ВНС от Пловдив, че трябва да оглавя СДС в града ни, докато те работят в парламента. Като се връщат при избирателите, да знаят, че в града ни има силна организация. Нито беше силна, нито беше кой знае каква организация, но нямаше как – приех. Личната ми кауза бе да издирвам способни и почтени хора и да им помагам да вървят нагоре по етажите на властта, за да свършат полезна работа за синята кауза. Не ме питай колко грешки направих – те лежат на съвестта ми. Попаднах обаче и на свестни хора – можещи и знаещи. Сега те имат към сегашния момент сериозни политически биографии, но са далеч от властта. Моля, за имена не ме питайте. Крамолите в СДС Пловдив продължиха и след изборите за ВНС, които СДС загуби. За да не се разпадне организацията ни в града, подадох оставка. Какво постигнах ли? Нищо, само забавих за известно време туй, което неизбежно щеше да стане. И стана. 

Защо толкова българи са от грешната страна в конфликта Украйна-Русия?

Няма как да не сме от грешната страна на този конфликт. Вижте какви хора ни управляват и никак няма да се чудите. У нас от всеки ъгъл изскачат тъй наречените „полезни идиоти“. Има и тарикати, разбира се, дето си знаят интересите, които умело уж се маскират, но на мене ми трябва много малко, за да разбера кой какъв е. Такъв е горчивият опит на живота. Като заговорят тия хора, всичко лъсва на бял свят. Не е моя работа да ги демаскирам. Има хора и за това, малко са, но ги има. С войната в Украйна изцяло се демаскира имперската политика на Русия. Тази война Русия ще я загуби рано или късно, неизбежно ще я загуби. Всички ще платим висока цена. Не може да се воюва срещу целия свят. В Русия лудостта е дори повече от полезните ѝ изкопаеми. Тя самата е историческо изкопаемо. Заедно с руската тръба за газ, независимо в коя страна отива тръбата с газа, текат още два паралелни потока – потокът на парите за подкупи и потокът на хора, фирми и медии за влияние, които се купуват с тези пари. Като „дяволска троица“ са тия три потока. Европейските страни много добре знаят това, знаят се и хората, дето са опитали от руските „благини“. Сега предприемат санкции срещу агресора. Отдавна трябваше да стане това, но по-добре късно, отколкото още по-късно. Колко уроци още има да учи Европа от Русия и за Русия! Нека сега погледнем нашата си продрана черга – и у нас е същото. Сталин отдавна е превърнал Коминтерна в световна шпионска мрежа, която работи и до днес. Американците се усетиха, но първо се опариха. Така стана и с другата голяма империя – Британската. И те се усетиха, но и те се опариха. Ние се печем на този огън от 1878 г. до днес. „Полезни идиоти“ у нас, колкото щеш. И нямат свършване. Някои български историци се усетиха и започнаха по друг начин да гледат на българското русофилство, но още работят на парче. Нищо, ще му дойде времето за освестяване. Да попитам реторично дали някой си спомня днес за книгата на Румен Данов „Българските освобождения“! Човекът беше съветник на президента Желев, но почина твърде млад. Миналото не изчезва напълно и в живота на народите, и в живота на отделния човек. Появява се изненадващо отново в друг контекст и при други обстоятелства: под други имена, образи и форми, та да не можем да разпознаем новото старо или старото ново. Войната на Русия срещу Украйна, покрай всички злини за украинците, покрай кризите за човечеството, ни дава и невероятни възможности за обновление. Какво ни е нужно? Трябва да създадем публичен регистър на потомствената руска пета колона в България от 1878 година до днес. За периода от 1878 до 1944 г. историците са готови с имена, дати, факти и вреди, нанесени на България. Дори няма да им е нужно много време да извадят този позорен азбучник. За периода от 1944 до 1990 г. също има много материал, има и много имена – ще трябва малко повече работа в архивите. Последният период е от 1990 г. до днес. Този период е отворен и трябва да се обновява своевременно. Тук попада и мъчният въпрос за ченгетата на Държавна сигурност и за досиетата на сътрудници и доносници. Този въпрос не го решихме както трябва, тоест както е справедливо и морално. Между хората с досиета, картончета и прочие има и много жертви. Затова всеки случай трябва да се разгледа отново, индивидуално и подробно. Най-сетне трябва да излязат наяве и имената на вербовчиците от Държавна сигурност. На „полезните идиоти“ няма как да направим списък, но ако отворят този регистър, могат и да поумнеят, знае ли се, макар че не от всеки „Савел“ става „Павел“, може да проникне лъч светлина в мозъците им.

Кой може да направи такъв публичен регистър? По-скоро мога да кажа кой не може – не могат да го направят държавните институции и служби от всякакъв калибър и равнища на властовата йерархия. Особено днес не могат да го направят. Остава някаква гражданска самоинициатива, някаква неправителствена организация, която не знам как ще се защити от петата руска колона. Средства може би по-лесно ще се намерят. На „дълбоката държава“ трябва да се изнамери някакъв симетричен антипод. Защото да избираме „по-малкото зло“, не е никакъв избор, винаги е лош избор – малкото зло винаги става голямо зло, когато правим такъв избор. Патим си повече от 30 години и пак не можем да разберем тази проста истина.

Как минава денят на един пенсиониран учител по литература? С какво си запълвате времето? Нека да уточня, че вие не сте случаен учител – например вашият ученик Георги Ставрев спечели конкурс на Фондация „Братя Мормареви“ с разказа си „Айфон и стържещ от глад стомах“, който, между другото, има над 100 000 прочитания в интернет.

Не помня някога да съм си запълвал времето. Времето мене запълва. Винаги е имало какво да правя, какво да мисля. Сега подготвям една лична антология от публикувани и нови текстове. Ще я отпечатам за приятели и ще раздавам книгата на всеки, който, като я отвори на съдържанието, прояви някакъв интерес. И да не стане тази работа, няма да жаля. Човек стига до там, дето Господ му е отредил. Мъчно върви, но пълзя някак си по своя път. Не е продуктивно моето перо, дълго обмислям текстовете си по литературни въпроси. Затова някои приятели казват, че съм мързелив. Може би са прави.

Случаят със седмокласника Георги Ставрев е паметен за мен. Директорът мой и държавен началник в училището, дето работех, реши да ме накаже, като ме свали от гимназиалния курс долу при малките ученици от 7 клас. Че ме наказа и умъчни живота ми като учител, това е вярно. Стиснах зъби и му рекох: „Шефе, ти и зад вратата при кофата и метлата да ме сложиш в това училище, аз пак ще намеря какво да правя и какво да работя. Ами ти, като си бил толкова години само директор, какво друго можеш да правиш?“. Нищо не каза директорът мой, само се усмихна победоносно. Започнах работа със седмите класове. Лудории, шум, едва успях да ги овладея. В един от седмите класове забелязах един немирник, слабичко момче, възбледо, че гледа по-особено, когато говоря за разказите, които изучават. Изведнъж става кротък и съсредоточен, гледа умно. Започнах заради него да говоря повече неща за поетиката на късия разказ. Момчето попиваше, разбрах го пак по очите му. Чаках да чуя от него въпроси към мене, за да имам повод да му кажа нещо повече. Георги мълчеше и си лудуваше като всички. Майка му дойде в училище да поговорим за него. Разбрах, че в това семейство се чете, че има повече от една книга в този дом; че момчето пише разкази. Майка му държеше да съм строг с него. Казах ѝ, че се отнасям към Георги, както към всички ученици. Лудориите са нещо естествено за тази възраст. Писмените му работи са великолепни, но аз не го развращавам с похвали. Ако нещо ме попита, на негово разположение съм. „Той няма да ви попита за нищо. Крие от всички какво пише у дома. Иска да бъде като другите, а не е.“ За всяка майка детето ѝ не е като другите. Разказа ми още неща за Георги, които няма как да оповестя, но се уверих, че момчето наистина е специално. Добре, започнахме да се наблюдаваме в час взаимно с Георги. Когато разбираше, че го наблюдавам, правеше по някоя дивотия, за да се измъкне от това положение. Не му обръщах внимание, продължих да говоря за глаголните планове в късия разказ, за превключването от миналия към сегашния глаголен план и за композиционните ефекти от това превключване, за формите на повествуване, за гледните точки и речта на героите и пр. Мисля, че Георги разбра, че го правя заради него, но си мълчеше. И аз си мълчах. Тази игра взе да ми харесва. След време пак дойде майка му и ми каза за наградата му за разказ на фондация „Братя Мормареви“ – първо място. Участвал в конкурса и ето ти награда. Помоли ме да не съобщавам на класа за успеха на Георги. Обещах, разбира се. Уговорихме се да пътуваме заедно във влака за София в деня на раздаване на наградите, а тези награди имаха и парични измерения. Защо трябваше да бъда и аз там? Ами защото младите разказвачи според регламента на конкурса трябвало да посочат и името на любимия си учител. Дали за Георги, дали за майка му, в тази роля съм се вписал аз. Приех го, защото и от фондацията ми се обадиха и потвърдиха тези условия на регламента. На самото награждаване двама мастити български писатели, членове на журито, разказаха защо са избрали първото място за разказа на Георги, говориха и за наградените разкази на другите участници. Там беше и Кънчо Стойчев, който раздаде грамотите на наградените. Имаше и пликове към грамотите, ясно е какво имаше в тях. Дотук добре. Решиха обаче двамата мастити писатели да направят за младите разказвачи един кратък курс по творческо писане. Навиха ръкави и зинаха – говоря буквално. Нямаше как да си запуша ушите, а очите ми обхождаха всички ъгли на тавана. Забелязах, че и други правеха като мене. Еле, свърши се най-сетне и тая мъка! На връщане към Пловдив отново пътувахме с Георги и майка му. Обсъждахме видяното. Попитах Георги ще става ли писател. „Не мисля“ – отговори той, като гледаше към пода на купето. „Добре, а какъв искаш да станеш?“ – упорствах аз. „Ще уча немски и ще стана банкер.“ Майката също мълчеше и гледаше надолу. Измъкнах се от това положение, като казах: „Дано се сбъднат мечтите ти, бъди какъвто искаш, направи каквото трябва, но ако ти е писано да си писател, не можеш да избягаш от съдбата си“. На другия ден се уговорихме с Георги да идем при директора, да му покажем дипломата от наградата; белким се зарадва и похвали момчето, си мислех аз. Чукаме на директорската врата, влизаме, а началникът училищен ни гледа косо и измърмори носово: „Знам, знам, браво! Ама защо не спомена името на нашето училище?“ Извърнах се към Георги, намигнах му и рекох: „И името на директора не спомена, Георги! Защо така?“ Момчето ме гледаше и едва сдържаше смеха си. Като излязохме от директорския кабинет, ни наобиколиха журналистите. Момчето се смути. Пратих го в класната стая и се заех с журналистите.  

Помня, че преди време се изказахте ласкаво за „Калуня-каля“ на Георги Божинов? Бихте ли споделил по-подробно впечатленията си от романа?

Това, което вие направихте за Георги Божинов и за неговия роман, днес почти не може да се случи. Почти, казвам, защото вие го направихте! Безкористно спасихте за българската литература един автор и неговия класически роман. Назад във времето такива неща са ставали малко повече – Пенчо Славейков и кръгът „Мисъл“ за Пейо Крачолов, който стана Яворов; Владимир Василев и Боян Пенев за Николай Михайлов, който стана Лилиев, нека добавя към заслугите на „Златорог“ още имената на Багряна и Йордан Йовков. Има и още такива хубави примери в нашето литературно поле, но по-често са в миналото. Други времена, други нрави! Вашето откритие ме накара да се замисля над явлението „мъртви точки във времето“, когато се появява шедьовър или голям автор, а съвременниците му не го виждат. Откриват го после, но човекът вече го няма, останал е авторът и творбите му. Това явление не е само българско, има го и в световната литература, има го и в изкуството въобще. Мисля, че не е нужно да давам примери. Искам да кажа нещо за типа герой на Георги Божинов. Този тип има много разнообразни реализации в текстовете на българските класици и в биографиите на нашите поети и писатели, разбира се, с богата човешка нюансировка – един силен човешки тип с изразена индивидуалност, с талант, с противоречив характер, с трудна съдба, който попада във водовъртежа на вратоломни исторически събития, бори се с обстоятелства и хора, отстоява природата си, както и възгледите си за живота и човека, и най-често загива неразбран и самотен. Такова е най-общо съдържателното поле на типа, който е архетипен български образ. Една от реализациите на този човешки тип е главният герой в романа на Георги Божинов. Най-близки подобия на типа намирам при Генчо Стоев („Цената на златото“), историческите романи на Вера Мутафчиева, при Антон Дончев („Време разделно“), дори в биографията и в „Записките“ на Захари Стоянов. Поставени в периферията на този човешки тип, живеят и някои герои от романите на Димитър Димов и на Емилиян Станев.

Аз съм много доволен от това, което сте направили. Поклон! 

Георги Башиянов е свободен литератор, роден преди 70 години в Пловдив. Най-милото му място е родният град. Там са костите на дедите му, там са тепетата с майски бръмбари, дето е ловил като дете. Пак по това време не е чел за Хари Потър, но все пак е слушал и чел други приказки. Като повечето хора, дето обичат книгата и перото, знае, че човекът има две биографии – външна и вътрешна. Знае от баба си, че на света има много богати хора, но на малцина от тях парите им отиват. До днес пази в паметта си много трудови авантюри – работил е в два университета, във фабрики и заводи, в занаятчийски работилници; на младини е въртял дори асфалтаджийската лопата и е носил чували на Сточна гара. Последният му пристан бе българското училище и комай много се задържа там. Публикувал е във вестници и списания различни текстове. Повечето от туй, дето е написал, времето го е отвяло. Останало е нещо все пак от неговите текстове, които сега събира в една лична антология. Може да стане, може и да не стане този негов проект, но не се притеснява, понеже знае, че всичко е в Божиите ръце.