Начало Сцена ДНК и бъдещето на независимата сцена
Сцена

ДНК и бъдещето на независимата сцена

5672

В очакване на решение за съдбата на ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс

На церемонията на наградите ИКАР 2022 на 27 март, заедно с много актуални призиви като „Не на войната“ и да се спре агресията в Украйна, от сцената на Народния театър се чу и друго тревожно и важно послание, касаещо съществуването на цяла група артисти в България.

Изказването направи Марион Дърова, отличена с миналогодишната награда ИКАР в категорията за съвременен танц и пърформанс за своето авторско представление Wo Man. Преди да обяви името на тазгодишния победител, тя говори за неясното и несигурно бъдеще на ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс, първата по рода си сцена у нас с ясен профил за програмиране на подобни продукции, а също така и продуцент на активно работещите в този жанр.

Този казус до голяма степен обединява артистите, които работят в независимия сектор. Огромен парадокс е, че и трите номинирани представления за наградата тази година са не просто играни на тази сцена, но и в трите случая тя е техен копродуцент. А представянето им в рамките на Софийския театрален салон се оказва невъзможно. В настоящата ситуация артистите не могат да изиграят отново своите представления, тъй като наемите, определени от НДК, са твърде високи.

Ето и цялото изказване на Марион Дърова:

За мен е чест да обявя номинираните и да връча наградата в категория „Съвременен танц и пърформанс“. Извинявам се за това, че ще отнема от празничното настроение, както и че трябва да повдигна един въпрос в момент, в който светът се е вцепенил от мащабите и скоростта на настъпване на ужасяващо варварство. Но от тази трибуна е наложително да се кажат няколко неща.

Категорията „Съвременен танц и пърформанс“ е категория на независимото изкуство. Нашата борба е безкръвна, тя не е и за продажбата на повече билети, а за съществуването ни изобщо. И трите номинирани пърформанса тази година са копродукции на ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс. Такива са и спечелилите наградата през последните години.

Поради новото си управление Националният дворец на културата затвори това пространство и прехвърли финансовите си трудности върху артистите, от които поиска непосилни наеми, за да могат да покажат номинираните представления. Така стигнахме до абсурдната ситуация, в която на Софийския театрален салон не е възможно да се види нито едно от номинираните представления в категорията, загубихме една от малкото сцени за независимо изкуство, именно тази – за съвременен танц и пърформанс.

Оставаме с надеждата, че институциите у нас ще проявят разбиране за това, че липсата на пространства за реализацията на проекти обезсмисля тяхното финансиране и на практика унищожава независимото изкуство.[1]

Как се стигна до тази ситуация?

Пространството съществува от 2015 г., негов артистичен директор от самото начало е Мира Тодорова. То много бързо се превръща в център, обединяващ стойностни представления, които търсят и намират съвременна изразност; дефинират силен авторски сценичен език и естетика; отключват нови възможности за реализиране на потенциала на артистите. Сред тях са Ани Васева и Сдружение „Метеор“, Ива Свещарова, Вили Прагер, Християн Бакалов, Виолета Витанова, Станислав Генадиев, Анна Данкова, Ясен Василев, Младен Алексиев, Ирина Голева, Огнян Голев (Сдружение „По действителен случай“), Гергана Димитрова, Здрава Каменова (Организация за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни“), Росен Михайлов, Александър Георгиев, Жана Пенчева и Дарио Барето Дамас („Гараж колектив“), Зорница Стоянова, Стефани Ханджийска, Коста Каракашян и др.

Освен за техни авторски продукции, ДНК е сцена, на която гостуват представления от Световен театър в София, Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ и „Българската танцова платформа“, ACT – Фестивал за свободен театър, фестивал „Етюди и приятели“. Те представят световни имена и тенденции от света на съвременните изпълнителски изкуства, като по този начин развиват ценни международни културни партньорства и организират устойчиво поле за взаимодействие между артисти от различни контексти.

Не на последно място, ДНК функционира и като пространство за уъркшопи, лекции, резиденции и срещи между артистите и публиката. Представят се също и непознати за българския контекст артистични практики в рамките на образователни инициативи и по дългосрочни програми. Благодарение на програмата „Мигриращото тяло“, финансирана от множество местни и чуждестранни донори, културни институти и международни организации, в София са показани забележителни спектакли от цял свят. 

Благодарение на съществуването на ДНК би могло да се каже, че сцената се професионализира, осигурява видимост на артистите и категорично достига своята мисия – да развива съвременните изпълнителски изкуства у нас.

Изключително тежко ще е след едва 6-годишно съществуване тези усилия, свързани с развитието на нови публики и на поле за изява на толкова много артисти, изведнъж да се прекратят. Това би означавало безспорни отличия, каквито са номинациите и наградите ИКАР в категорията за съвременен танц и пърформанс (2016–2022 г.), Наградата на Столичната община за ярки постижения в областта на културата за 2017 г. в категорията „Съвременни перформативни и мултижанрови изкуства“, присъдена на ДНК, и много други форми на признание да се обезсмислят от тези, които взимат решенията. Така те ще унищожат възможността да се подкрепи истински ценното – развитието на артистите и тяхното професионално бъдеще.

Какво следва оттук?

В края на изказването си Марион Дърова подчертава истински тревожното в ситуацията с ДНК: точно когато има механизми за финансиране на независимите артисти, се очертава липса на пространство за представяне и репетиции на техните продукции. Казусът е много лесно разбираем – когато няма пространство за съвременни изпълнителски изкуства, тяхното финансиране е безсмислено. По този начин се застрашава съществуването на целия жанр. Още повече, че ДНК е  профилирана сцена, която посреща изискванията за представяне на този вид изкуство, а те са много по-различни от нуждите на редовата театрална сцена например.

Колкото и радостно да е откриването на новия център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“, не е реалистично цялата независима сцена да представя продукцията си там. София не може да издържи с едно-единствено пространство за съвременен танц и пърформанс – ето защо съхраняването на ДНК е неотложна мисия за взимащите решения днес.

[1] Текстът е цитиран със съгласието на авторката от публикация на Фейсбук страницата на „Списание за танц“. 

Елена Ангелова има докторантура по театрознание от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. През годините има множество публикации върху събития от съвременния театрален и танцов живот в България в сп. Homo Ludens, сп. „Култура“, „Литературен вестник“, Портал Култура, въпреки.com и др. Работила е като преподавател по история на българския театър в НАТФИЗ, като координатор в Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“, сътрудничи на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Била е драматург в театрите в Плевен и Ловеч, работи по проекти на независимата сцена като организатор, драматургичен консултант и др.