Към гората отивам, но не по главния път. Винаги завивам към старото училище и буренясалата пътека покрай него. Споменът от първия учебен ден наивно опитва да ме поспре, но неуспешно. Провирам се между трънаци, прескачам локви, цопвам в калища. Но не се отказвам – отново ще катеря пирамидите. Стобски пирамиди. Още един завой – и после е лесно! Покрай баба Руменината ливада – та нагоре.
Полуоткрехната дворна врата ме спира. Приближавам, педя отвор ме повиква. Прихващам металната рамка, ръждата покафени дланта ми. Опитвам да отворя, но бурени оказват съпротива. Поразтъпквам с нозе и разчиствам къпинаци, одрасквам се. Прекрачвам навътре и се заозъртвам – неканен гост в частен двор. Правосъзнание! Ала трябва да тръгна по пътеката към къщата – детски спомен оживява пред мен. Да, това е пътечката към добрата жена!
Петдесетина години са минали оттогава, още ходех на детска градина в село. След Нова година тръгнахме 2–3 деца със сурвачки по къщите. Къща след къща – та на другия край на селото, над училището. Зъзнехме от студ, но не се отказвахме – невинните ни душички вършеха магически ритуал, неосъзнато. Посрещаха ни хората, сурвакахме ги, изпращаха ни. Обикновени деца, обикновени хора. Простички пожелания, простичка благословия.
Ала тази къща бе по-друга. Притичахме по пътеката, снежинки танцуваха вихрено хоро на лунна светлина. Жената отвори вратата на къщата – чакаше ни. Порази ме добротата в нейния поглед и топлината в нейната стая. Хвана ни за ръка и ни отведе до печката да се стоплим, дървата пропукаха сякаш за поздрав. Сурвакахме я двамата с Юли, тя ни даде лакомства и парици, и помоли да поостанем. Беше сама. Имаше ли семейство и деца, нямаше ли – не зная. Беше стройна и усмихната жена на средна възраст, с широко лице и благ поглед. Облякла беше хубава жилетка, ръчно изплетена, пристегната с колан. И всичко беше чисто, много чисто – коридорът, стаята, печката, прозорците. Гласът ѝ беше спокоен и много, много сърдечен. Това бе първото истинско усещане през живота ми за уют и доброта, което срещах извън родния дом. Нероднинско, безкористно. Жената ни изпрати по пътеката до улицата и ни пожела весело детство.
Повече не я видях.
Правя още 2–3 крачки по пътеката, къщната врата също се открехва леко. Отварям я: малка строителна стълба, стари кофи с бетон, счупени чинии, бъркотия. Никой не е влизал тук цяла вечност. Започнали ремонт, но по внезапна причина изоставили всичко. Пресичам плахо коридора и влизам в стаята. Да, това беше – същите прозорци, макар и счупени, печката липсва.
Няма я и жената. Добрата жена.
Живея на село цели пет месеца. Ковид. Поразпитвам за къщата. Стари хора ми разказват кой я бил построил, на кого я продал, пък после я преподали още няколко пъти. Отдавна било, не знаели чия е сега. Не разпитвам повече.
Достатъчен ми е онзи детски миг, който ме срещна с Добрата жена.
Веселин Вучков е професор по наказателнопроцесуално право в Нов български университет, преподава и в ЮЗУ „Н. Рилски“ – Благоевград и Академия на МВР. Завършил е Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1994), работил е като следовател. Автор е на научни изследвания, сборници и коментари. Публикува текстове и на историческа тематика, както и разкази. В периода от 2009 г. до 2013 г. е зам.-министър на вътрешните работи, след това е депутат от ПГ на ГЕРБ (гражданска квота). От м. ноември 2014 г. до м. март 2015 г. е министър на вътрешните работи, подава оставка като министър и депутат.
