Начало Идеи Добрата жена
Идеи

Добрата жена

Веселин Вучков
08.03.2023
4590
Жорж Руо, „Майките мразят войната“ от цикъла „Помилуй“, 1927 г.

Към гората отивам, но не по главния път. Винаги завивам към старото училище и буренясалата пътека покрай него. Споменът от първия учебен ден наивно опитва да ме поспре, но неуспешно. Провирам се между трънаци, прескачам локви, цопвам в калища. Но не се отказвам – отново ще катеря пирамидите. Стобски пирамиди. Още един завой – и после е лесно! Покрай баба Руменината ливада – та нагоре. 

Полуоткрехната дворна врата ме спира. Приближавам, педя отвор ме повиква. Прихващам металната рамка, ръждата покафени дланта ми. Опитвам да отворя, но бурени оказват съпротива. Поразтъпквам с нозе и разчиствам къпинаци, одрасквам се. Прекрачвам навътре и се заозъртвам – неканен гост в частен двор. Правосъзнание! Ала трябва да тръгна по пътеката към къщата – детски спомен оживява пред мен. Да, това е пътечката към добрата жена!

Петдесетина години са минали оттогава, още ходех на детска градина в село. След Нова година тръгнахме 2–3 деца със сурвачки по къщите. Къща след къща – та на другия край на селото, над училището. Зъзнехме от студ, но не се отказвахме – невинните ни душички вършеха магически ритуал, неосъзнато. Посрещаха ни хората, сурвакахме ги, изпращаха ни. Обикновени деца, обикновени хора. Простички пожелания, простичка благословия. 

Ала тази къща бе по-друга. Притичахме по пътеката, снежинки танцуваха вихрено хоро на лунна светлина. Жената отвори вратата на къщата – чакаше ни. Порази ме добротата в нейния поглед и топлината в нейната стая. Хвана ни за ръка и ни отведе до печката да се стоплим, дървата пропукаха сякаш за поздрав. Сурвакахме я двамата с Юли, тя ни даде лакомства и парици, и помоли да поостанем. Беше сама. Имаше ли семейство и деца, нямаше ли – не зная. Беше стройна и усмихната жена на средна възраст, с широко лице и благ поглед. Облякла беше хубава жилетка, ръчно изплетена, пристегната с колан. И всичко беше чисто, много чисто – коридорът, стаята, печката, прозорците. Гласът ѝ беше спокоен и много, много сърдечен. Това бе първото истинско усещане през живота ми за уют и доброта, което срещах извън родния дом. Нероднинско, безкористно. Жената ни изпрати по пътеката до улицата и ни пожела весело детство. 

Повече не я видях.

Правя още 2–3 крачки по пътеката, къщната врата също се открехва леко. Отварям я: малка строителна стълба, стари кофи с бетон, счупени чинии, бъркотия. Никой не е влизал тук цяла вечност. Започнали ремонт, но по внезапна причина изоставили всичко. Пресичам плахо коридора и влизам в стаята. Да, това беше – същите прозорци, макар и счупени, печката липсва. 

Няма я и жената. Добрата жена.

Живея на село цели пет месеца. Ковид. Поразпитвам за къщата. Стари хора ми разказват кой я бил построил, на кого я продал, пък после я преподали още няколко пъти. Отдавна било, не знаели чия е сега. Не разпитвам повече. 

Достатъчен ми е онзи детски миг, който ме срещна с Добрата жена.

Веселин Вучков е професор по наказателнопроцесуално право в Нов български университет, преподава и в ЮЗУ „Н. Рилски“ – Благоевград и Академия на МВР. Завършил е Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1994), работил е като следовател. Автор е на научни изследвания, сборници и коментари. Публикува текстове и на историческа тематика, както и разкази. В периода от 2009 г. до 2013 г. е зам.-министър на вътрешните работи, след това е депутат от ПГ на ГЕРБ (гражданска квота). От м. ноември 2014 г. до м. март 2015 г. е министър на вътрешните работи, подава оставка като министър и депутат.

Веселин Вучков
08.03.2023

Свързани статии

Още от автора