0
2004

Добрата фея от страната на злото…

режисьорът Атанас Киряков

Петдесет и седем години в киното, над сто и петдесет филма и зад всеки от тях се крие разкриването на важен проблем или разтърсваща история на нечия съдба. Ако трябва да опиша кинодокументалиста Атанас Киряков с няколко думи, те ще бъдат изострено чувство за нетърпимост към всяка несправедливост и безсърдечност, съчувствие и стремеж към доброта и справедливост. Преди години озаглавих текста си за него с нашата поговорка: да хванеш бика за рогата… С тази поговорка народът ни описва смели, решителни хора, които не се страхуват да казват това, което еснафското благоразумие нашепва, че може да донесе само неприятности. А както се вижда от по-късните филми на Атанас Киряков, този „бик“ е много зъл и отмъстителен. Имам предвид предишната система и нейните репресивни институции. „Дългата сянка на Държавна сигурност“ стоеше над всеки заплашително. (Заглавие на един по-късен филм на Атанас Киряков.) Не зная докъде се простира неговата смелост, но той като че ли повече се страхува да не направи некоректен към фактите от действителността филм, отколкото от репресиите на властта. Това е  констатация в резултат на близо четиридесетгодишни наблюдения. За съжаление и днес дългата сянка на Държавна сигурност все още е факт.  

Според режисьора освен баща му огромно влияние над него е изиграл Париж от началото на 60-те години на миналия век. Там попада сред знаменити личности от киното и френската бохема, формирала го като  артистичен бонвиван с изтънчен вкус към радостите от живота. В същото време е интелигент с позиция (с ударение на интелигент и ударение на позиция), а не салонен интелектуалец, каквото и да се подразбира под това определение. С френската култура той попива парижкия дух на свобода и нетърпимост към тиранични властници, към фалшиви авторитети, лицемерни фарисеи (под това Христос разбира лъжеучителите), и всякаква форма на неравнопоставеност. Твори с почерка на ярък представител на европейската градска култура.

В най-новия си филм „Дорина“ продължава тази линия. В него Атанас Киряков изгражда портрет на жена с необикновена съдба през спомените на нейния син. Филмът е  стегнат като драматургия, без излишни лирични отклонения, търсене на евтини метафори и клиширани сравнения. В същото време е точен и ясен като замисъл и послание. Животът на младата, талантлива и вдъхновена Дорина Илиева е жестоко разбит след преврата на 09.09.1944 г. Баща ѝ, писателят и драматург Ненчо Илиев е отведен от Държавна сигурност и семейството му никога повече не научава нищо за него. Дори къде е погребан…

На улицата познатите им, наплашени от новата власт, ги избягват. Скоро и тя е отведена в килиите на ДС. Шест дни е държана гола на студено, бита е непрекъснато, без храна, за да подпише декларация, че ще доносничи за своя приятел англичанина Фриберн Симпсън. След много перипетии двамата успяват да се оженят, заминават за Истанбул, а оттам за Лондон. Агенти на Държавна сигурност я издирват и там и отново я притискат да шпионира за тях. Ясно ѝ заявяват, че майка ѝ е заложник на системата и тя няма друг избор. Младото семейство се премества в Африка, а оттам на остров Мавриций.

В следващият етап от живота ѝ на острова Атанас Киряков я представя променена. Дорина най-сетне има възможност да си отдъхне и да се опита да забрави тормоза и ужаса, на които е била подложена. Тя обаче избира да живее и работи не в свой, а в обществен интерес. С много енергия, самоотверженост и себеотрицателност Дорина започва да изгражда домове за жени с психични заболявания. Създава връзки, разяснява, убеждава, набира средства за отхвърлените от обществото. Чудовищната несправедливост към нея и семейството ѝ я формира като личност с изострена чувствителност към несправедливостта и ясно съзнание за добро и зло. Това я окриля в нейната работа. Хората, на които помага, и за тези, които увлича в делото си, я наричат Добрата фея от България. За Дорина обаче България на комунистите е мрачна и плашеща. Приживе заклева сина си никога да не стъпва в нея. Добрата фея рано умира от рак, но споменът за нейното дело е още жив на остров Мавриций. По нейно желание прахът ѝ е разпръснат в залива пред семейната им къща –  мястото, където се е чувствала щастлива… Това е нейната история. Атанас Киряков ни показва личност, която е живяла от двете страни на Желязната завеса. В комунистическата държава тя е изтезавана и преследвана. От другата страна на Желязната завеса тя успява да се измъкне от мъртвата хватка на ДС и да намери реализация на способностите си, макар и на другия край на света. Важно послание от филма е какъв тип хора са прогонени от народната власт. Вместо за благополучието на сънародниците си, те  работят за други народи… Каква ли би била България, ако хора като Дорина бяха останали в нея? Това е въпросът, който си задаваме след този филм. За съжаление той е валиден и днес.

Послепис. Синът ѝ Крис – талантлив фотограф, също болен от рак, издава книгата „Откъде идваш?“ за живота и делото на своята забележителна майка. Все пак той посещава България със своя син и внимателно наблюдава как комунисти в стегнати редици честват 09.09.1944 г. пред паметника на съветската армия. Как открито демонстрират носталгията си по някогашния режим. За Крис те са наследници на хората, убили дядо му и прокудили майка му. И тъжно заключава, че времената на масови репресии все още не е изключено да се върнат. Има непреодолима пропаст между хората, чийто дядовци са убивали, и тези, които са били убити. Дали някога ще може да бъде преодоляна?

 

Иво Драганов е професор по кинознание, киноизкуство и телевизия в НБУ. Автор е на над 500 статии, посветени на киното и телевизията, и на две монографии – „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ и „Четвъртата възможност – университетска телевизия“. Автор на множество сценарии за документални филми и телевизионни предавания. Бил е програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993-1995), член и секретар на Националния съвет за радио и телевизия (1998-2001), изпълнителен директор на Телевизия „Европа“ (2002), главен мениджър на телевизия ББТ (2008-2009), носител на годишната награда на Българската филмова академия за филмова критика (2011).