„Добра вибрация“, изложба на Иван Газдов в галерия „Арте“, София, 07–21.01.2025 г.
Иван Газдов нарежда в галерия „Арте“ за пети пореден път изложба, откривана навръх имения му ден. През тази година има обаче нещо особено, нещо специално. Най-напред с тази експозиция се слага началото на каскада от събития в чест на наближаващата 80-годишнина на художника. Съвършено заслужена, трябва да се признае. Само преподавателската му работа, концепцията за авторския плакат, създаването и разгръщането на графикатурата и откритията му във всички тези сфери да се сложат на кантара, тежестта е повече от въобразимото.
Другата част от „особеното нещо“ е, че – навярно напук на очакванията точно през тази година – Иван Газдов не представя графикатури. Фигуративно казано, тук графикатурата и Газдов си обръщат гръб. Участници в изложбата са една графична серия с тема „Дъжд“ и голяма група камерни скулптури и релефи. Ако графиките са правени през миналата година, пластиките имат началото си достатъчно назад във времето. Действащо лице е и един книжен портрет на Газдов от Капка Кънева.
Оста и рамката на всичко това са вибрациите. „Ние живеем в свят на вибрации, ние самите сме една вибрация“, казва художникът. Действителността е за него мрежа от енергии на тела (равноправно на човеци и не-човеци), които „вибрират“ – изпращат своите енергии към останалите и се проникват от техните: отделното „тяло“ е синергийно кълбо. Газдов не си затваря очите, че има добри и „не толкова добри“ вибрации. Тук обаче се отдава само на първите. Затова на добре известната му ирония, знаеща да минава и към сарказъм, сега е даден почивен ден – но не и на усета му за хумор.
От всяко произведение и от цялата експозиция се излъчва доброта и нежност. Газдов вае с любов лица на човеци (неслучайни са двата портрета на съпругата му, на Веска), на разни живи същества и на твари с неясна дефиниция. С много любов гради и лицето на дъжда. Дъждът е този, който ще тропа по покриви и в тенджери (прокапят ли първите), ще умива и оживява хора, кучета (много) и всякакви други създания, между които и ангели. Дъждът дава живот за земята и нейните обитатели, но не бива да се забравя, че пак той носи и потопа. Двете стихотворения, срещащи зрителя (негово и на Добрин Стоянов), никак не са случайно там.
Погледнем ли наново към цялата енергийно вибрираща мрежа, следва да забележим, че тя никак даже не е двумерна. Обемът ѝ се гради от различни по измеренията и нивата си вибрации: битови, природни, градско-урбанистични, артефактични. Особено силен акцент Газдов слага върху културните – вибрациите в културата, от културата, към културата – и на тези във и на изкуството.
И графиките, и пластиките излъчват попилите се в тях вибрирания на модернизма – на най-високите му постижения, на най-силните му вдъхновения. Историята обаче ни най-малко не е цитирана или хербаризирана – Газдов не става за препаратор. Нейните натрупвания, наслагванията върху неговото интелектуално и поетично осцилиране са деликатно намеквани – провокират паметта и познанията на зрителя. Те се внушават с начина на изграждане на композициите, фигурите и лицата, с внимателното полагане на цветните акценти, на „дребните“ детайли – никак не е например без значение дали малкото листо, появяващо се в няколко пластики, е зелено, посъхнало или гипсово.
Тъкмо в пластиките, иначе нетипична за Газдов сфера, се вижда най-добре високото владеене на изобразителните техники. Не някой друг, а самият Павел Койчев обръща внимание на „основното нещо в пластиката“ му – релефа, „ниския, тънкия релеф“ с цялата трудност и сложност на постигането му, на необходимото „до милиметър“ съсредоточаване. И съвсем не е случайно, че пак той заговаря за оттатък-техничното: „Неговата пластика някак си ни погалва, облъхва ни с един финес“.
Иван Газдов отдавна е отишъл далеч отвъд всякакви проблеми, идващи от областите на техническото, жанровото, стиловото и т.н., и т.н. Той е изцяло при „сухото вещество“ на въображението, мисълта и духа – при тоталната им концентрация и нейното излъчване. Който иска мигом да разбере как съществува и вибрира Газдов – нека се вгледа по-дълбоко във великолепния му портрет, „изрязан“ от Капка Кънева и сложен за удобство директно срещу входа на изложбената зала. Защо обаче е с шал на слонове, оставяме на зрителя да се досети сам.
