Томас Стопард. Сър Томас Стопард. Често го наричат най-добрия британски драматург на нашето време. Нито критиката, нито режисьорите пестят похвалите си за него, а той, от своя страна, май е съгласен само с едно – че написаната през 1993 г. пиеса „Аркадия“ е най-доброто, което е правил досега. Въпреки че неговото име стои още под един куп силни пиеси като „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, „Рокендрол“, „Истинското нещо“, „Брегът на Утопията“, а също и под филмовите сценарии „Влюбеният Шекспир“ (написан съвместно с Марк Норма и отличен с Оскар за сценарий през 1999 г.), „Ултиматумът на Борн“, „Били Батгейт“ и „Империята на слънцето“. В този списък попада дори и последната му пиеса – „Големият въпрос“, която се занимава с науката и подсъзнанието, духа и материята.
Сега у нас излиза „Аркадия“ в превод на Иглика Василева. Всъщност преводът на български език не се появява за първи път сега – пиесата е преведена преди близо осемнайсет години и тогава е включена в онзи брой на списание „Панорама“, който отдавна се е превърнал библиографска рядкост, защото представя най-доброто от съвременната британска драматургия. Скоро след това „Аркадия“ е поставена и у нас – през 2001 г. от Галин Стоев на сцената на Народния театър. Но сега най-сетне имаме „Аркадия“ като самостоятелна книга – с хубавата корица на Кирил Златков и чудесния следговор на Иглика Василева, която пише: Няма да е преувеличено, ако се каже, че много от пиесите на Том Стопард, подобно тези на Шекспир, като че ли са повече за четене, отколкото за гледане, защото тук всякакво свеждане на текста до прост сюжет би убило интелектуалния заряд на пиесата, пълна, както бе вече споменато, с множество литературни, философски, математически и научни препратки, освен това и с респект към английската литература – нещо доста характерно за английския театър изобщо.
Да, факт е – „Аркадия“ трябва да се чете и препрочита – така този драматургичен текст може да се сглобява като пъзел, но и ще позволи на читателя да се връща отново и отново към скритите цитати, бележките под линия и онова шлифовано британско чувство за хумор.
Тук всяка реплика и всяко действие имат двойно дъно. „Аркадия“ е интелектуална игра, стъпване на нестабилната почва между миналото и настоящето. Разбира се, в страната на утопията имаме непрекъснато разместване на времето, но спокойно – този текст се чете с лекота, защото диалогът е отлична демонстрация на майсторско подаване на топката.
ТОМАСИНА: Значи не си харесал моето откритие, така ли?
СЕПТИМЪС: Развихреното ти въображение все още не означава откритие.
ТОМАСИНА: И подигравката все още не значи опровержение… Държиш се грубо с мен, защото мама обръща повече внимание на твоя приятел. Добре, нека избягат, това няма да спре напредъка на науката. Според мен това е едно превъзходно откритие. Всяка седмица се мъча над твоите уравнения точка по точка: хиксове и игреци във всички възможни алгебрични отношения, и всяка седмица те се свеждат до най-проста геометрия, сякаш светът на формите не представлява нищо повече от дъги и ъгли. За Бога, Септимъс, щом съществува уравнение за синусоидната крива, значи трябва да има уравнение и за извивката на зюмбюла, а защо не и за розата? Наистина ли вярваме, че природата се свежда до числа?
СЕПТИМЪС: Да, вярваме.
ТОМАСИНА: Тогава защо твоите уравнения описват единствено формите, произведени от човека?
СЕПТИМЪС: На този въпрос не мога да ти отговоря.
ТОМАСИНА: Така въоръжен, Господ Бог може да сътвори единствено шкаф.
СЕПТИМЪС: Той владее уравнения, които водят към неведоми безкрайности, и там пътят им не можем да проследим.
ТОМАСИНА: Какъв страхливец!
В „Аркадия“ имаме две истории, които текат паралелно – една от началото на XIX век, когато в старото имение Сидли Парк в Дарбишър, 14-годишната гениалната лейди Томасина, обучавана от частния учител Септимъс Ходж, е на път да направи научно откритие. И на този фон от разговори за физика и математика между нея и Септимъс научаваме и за любовните интриги в близкото ѝ обкръжение – за увлечението на майка ѝ, лейди Кроум, по лорд Байрон и по парковото озеленяване, през писането на поеми и обявяването на дуели, през небрежните флиртове и разговори за поезия, архитектура и ботаника.
Другата история тече 180 години по-късно в същото имение Сидли Парк, с тази разлика, че то вече западнало и лишено от предишния блясък. В края на ХХ век тук са наследниците на познатите аристократи, но и литературни изследователи, които ровят в семейните архиви и ловните дневници със страст, защото предусещат, че са на крачка от голямо откритие. Спорят за промените в биологичните популации на яребиците и за вредния шум, който изяжда числата, за литература и любовни скандали преди близо два века. Всички се опитват да подредят пъзела на миналото – да открият къде започва и как свършва тази история с научните открития, градинарството, поезията и дали лорд Байрон се е оказал замесен в любовен скандал, или не, но миналото се оказва капризно и неуловимо. И още няма формула, която да гарантира, че онова, което се е случило, може да бъде съхранено. Още повече, че в последните сцени действията от миналото и от настоящето текат едновременно.
Ерудицията и иронията са основните инструменти, на които разчита Том Стопард тук. В този драматургичен текст имаме не само остроумен диалог, където дори не е направен опит да се прикрие удоволствието на автора да се заиграва с идеи от Романтизма и Просвещението, с епохи, стилове и поети.
Но в „Аркадия“ има и дълбоки пластове, които подлежат на изследване – тук става дума и за митология, и за археология, за законите на физиката, за последната теорема на Ферма и за правилата на градинарството, за нови ботанически открития, за гениални литературни произведения и разбира се – за красотата и елегантността на математиката. Но не за да се образоват читателят или зрителят, не за да бъде демонстрирана ерудицията на автора, а за да не забравяме, че светът съдържа в себе си всичко и всичко съдържа в себе си света.
