Начало Идеи Гледна точка „Добре дошли, скъпи марсианци!“
Гледна точка

„Добре дошли, скъпи марсианци!“

4138

В един свой стар текст бях написал, че тоталитарните общества винаги са оставяли впечатлението за обхванатост от някаква трескава, почти истерична приповдигнатост, от някакъв перманентен младежки (във всяка възраст, дори в преклонната) ентусиазъм, съчетани в същото време по причудлив, гротесков, направо абсурден начин с тежка и суха, намусена казионна безжизненост. И да, при цялата си ръкомахаща хиперактивност тоталитаризмите са винаги удивително лишени от лица. В тях приповдигнати и „възторжени“ са единствено и само анонимните (и затова сиви и във възторга си) маси. Тази абсурдност в най-голяма дълбочина се дължи от една страна на идеологическата нормативност на възторга, а от друга – на неговата задължителна централна дирижираност. И наистина, когато живееш строящия се (и непременно предстоящия да се построи) „земен рай“ на комунизма, ти просто трябва, длъжен си, няма как да не си в перманентна приповдигнатост и възторженост.

По-възрастните у нас би трябвало да си спомнят, че във времето на соца бе именно политически некоректно да си тъжен, потиснат, депресивен. Дори един млад поет (какъвто тогава бях и аз) не биваше да пише тъжни – ако ще и любовни – стихотворения, защото особено „младият човек“ трябваше да бъде „жизнерадостен и дръзновен“ и дори да би бил напуснат от любимата си, не биваше да си позволява тази скръб да измести на втори план фундаменталния порив към бъдещето.

Да, казвам, перманентната приповдигнатост, възторженост, ювенилност е идеологически нормативна във всяко тоталитарно общество. Абсурдната ѝ съчетаност с фактическата безликост и суха казионна анонимност се дължи на това, че макар и идеологически задължителна, тази възторженост не бива да бъде лична – тя трябва да бъде, както казах, „централно организирана“, дирижирана и проявявана. А това – лесно се вижда – е наистина абсурд. Чувствата са по определение спонтанна изява на личността. Когато следователно станат предписани прояви, централно командвани прояви, те се превръщат в спектакуларни жестове, които трудно могат да се извършват от личности. Могат да се демонстрират само от маси.

Тъй че, макар да изисква постоянна обзетост от приповдигнати чувства, тоталитаризмът е настроен абсолютно отрицателно към всяка, дори жизнерадостна спонтанност. Спонтанността е недирижируемото в човека, неподлежащото на командване в човека. И поради това е нещото, което по дефиниция се изплъзва от тоталитарния контрол – не подлежи на тотализиране. А това значи – пак по най-базисната си дефиниция – онова, което е враждебно, противопоставящо се на контрола. За тоталитаризмите личното е по определение подозрително и (най-вероятно) враждебно. „Редното“ – това е организираното, изкомандваното, т.е… онова, което не може да бъде автентично възторжено и жизнерадостно, макар да трябва да бъде възторжено и жизнерадостно. Щом нещо е спонтанно извършено в тоталитарна среда, то е опасно суспендиране на нормативната „масовост“, предизвикателно открояване на лице в нея. То е „отклонение“, девиантно поведение, което не може да няма враждебни мотиви, дори те да не могат да бъдат посочени.

Давам си сметка, че това, което казвам е почти неразбираемо за по-младите генерации, които нямат (слава Богу) опит от тоталитарната атмосфера. Но ето защо ще разкажа тук две (смешно-абсурдни) истории от времето на соца, които биха могли да илюстрират онова, за което говоря.

На есенна студентска бригада (по онова време абсолютно задължителна и отнемаща цял месец от първия семестър) пристига випуск от млади хора от тогавашния ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) – следователно артистични млади хора. На гарата, където се изсипват, комсомолските секретари ги повеждат към мястото, в което ще се трудят за „благото на рòдината“. И ето един от студентите – изявен зевзек – извисява глас и с все сила, с блеснал поглед (все пак учи артистична специалност) извиква: „Да живее социалистическото ни отечество!“ Знаете ли какво следва от тази негова проява на „младежки ентусиазъм и дръзновение“ не изкомандвана от никого, непредвиждана и „солова“? Следва незабавното му отвеждане от появил се милиционер в затворената стаичка на гарата, където бива подложен на почти едночасов разпит, в който е притискан „да признае“ какво собствено „е искал да каже (и да покаже)“ с този свой възглас. Защото милиционерът е убеден („не е балама“), че с него той именно „е искал да каже нещо“, което не може да няма скрит, друг, заден и значи – враждебен мотив. И нека поясня, че този страж на „социалистическия ред“ действително е имал тогава сериозни основания да заподозре такъв враждебен мотив. Имал е, защото по времето на тоталитарния соц всеки знаеше, че онова, което е предписано да се прави… никой не би направил спонтанно, искрено и от себе си. Че онова, което масите бяха длъжни да викат, никоя личност извън масата не би извикала и значи – ако го извика, тя всъщност… извиква нещо друго. И ето въпросът, подлежащ на милиционерското разследване, е какво друго всъщност е извикал студентът, извикал – сам и без команда – „да живее социалистическото ни отечество“. Защото властта знаеше още – буквално по инстинкт, че личността извън масата е a priori под подозрение. Знаеше, че личността е девиация. Че тя не може да иска „да живее социалистическото ни отечество“, защото това изобщо не може да се иска лично, то може само да се изисква да се иска и да се изпълнява като изисквано искане.

Другата история осветлява абсолютната нетърпимост на тоталитаризма спрямо всяка лична (не официално и централно организирана) инициатива. Защото всяка такава – и именно защото не е централно организирана – със самото това е… „провокация“, независимо каква е по своя характер.

Мои едновремешни приятели, вдъхновени от друг мой едновремешен приятел с определени артистични наклонности и амбиции (вече покойник), решават да направят нещо, което днес бихме нарекли хепънинг или пърформанс, провокиращ и въвличащ в себе си преминаващите граждани. На входа, мисля, на Градската градина в София, срещу Народния театър, разполагат масичка, застилат я с покривка с народни шевици и слагат върху нея погача. Пред погачата на масичката – голямо парче картон, на което е написано: „Добре дошли, скъпи марсианци!“. И сядат зад масичката, изображавайки посрещачи на марсианците на „родната ни земя“.

Днес най-вероятно минувачите по най-разнообразен начин биха се въвлекли в акцията, биха я реализирали именно като пърформанс. В онези дни обаче още с разполагането на масичката потокът от „граждани на социалистическата ни столица“ образува една огромна дъга от заобикалящи я колкото се може по-отдалеч и старателно правещи се, че не я виждат (нали дори ако покажат, че са я забелязали,  могат да бъдат сметнати за съучастници; дори ако преминат достатъчно близо до нея, могат да бъдат причислени към групата). Разбира се, не минават и петнадесет минути и моите приятели биват арестувани, отведени в „управлението“ и задържани за цяло денонощие, разпитвани един след друг от поне десетина „служители на реда“. Не, не тъкмо какво „са искали да кажат с това“, а какво са искали да демонстрират срещу „народната власт“. Защото – ще го повторя пак – нищо, дори да е „жизнерадостно“, щом не е централно дирижирано „жизнерадостно“, не би могло да не е „враждебно“ и „срещу народната власт“. Тоест, не би могло да е жизнерадостно, ако не е… сиво (и скучно) казионно.

A propos напоследък във Фейсбук някой бе пуснал архивна снимка (някъде от края на 60-те години на ХХ в., на която се виждаха група военни (от българската „народна“ армия), заедно с други костюмирани, тропащи хоро пред паметника на патриарх Евтимий в София. Публикуващият изглежда искаше да ни покаже, че в София открай време на публични и централни места се играят хора и не е вярно (както злословят „либералните жълтопаветници“), че това се организира днес от разни „възражданци“. Още когато видях снимката обаче, аз бях сигурен, че запечатаното на нея изобщо не е било спонтанно. Проверих и, разбира се, се оказах прав – фотографията е направена в деня на един от тогавашните т.нар. „избори“ в народната ни република, в който всъщност не се избираше нищо, но за да се демонстрира, че това нищо предизвиква „всенароден ентусиазъм“, по централна и общинска ОФ линия се организираха „спонтанни народни веселия“. Е, на снимката бе запечатано едно такова.

Накрая нека да кажа, че тази по определение девиантност на всяка лична инициативност в условията на тоталитаризъм действително би могла да се превръща в политически акт. Днес в Русия на Червения площад нерядко виждаме да излизат хора държащи плакати, на които… не е написано нищо и дори хора, които държат ръцете си вдигнати нагоре, сякаш държат плакати, без да държат абсолютно нищо. И, разбира се, биват тутакси арестувани. Защото тоталитаризмът знае добре, че всеки личен публичен акт е – и наистина е – антитоталитарен по определение, че дори и с празен лист казва нещо срещу тоталитаризма, чиито плакати винаги са централно отпечатани.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора