0
2093

Добре че са лошите

Филип Гастън, „Конфронтация“, 1974 г.

„Добро и лошо” е дихотомия. А дихотомията е наименование на начин за класификация, който разделя дефинирания обект на две основни части. Тези части са достатъчно различни една от друга (до степен на взаимно изключване) и в полюсите си изчерпват обхвата на делимото. Понятието за морал почива върху деленето на добро и лошо, на правилни и грешни постъпки.

Когато говорим за морал в политиката, имаме предвид възможността за категорично разграничение между положителните и отрицателните политически действия и изискването, след като политикът е наясно кое какво е, да се ръководи от доброто, а не от лошото.

Казват, че дихотомичното разделение е привлекателно, защото представлява прост и лесен похват за разбиране и ориентиране, за избор на решение и на съответно поведение. Въпросът е доколко двете основни части, на които се разделя цялото, имат определяща връзка помежду си. Доколко всяка от тях, без непременно да ползва противоположната, може да обозначи собственото си съдържание. Защото, казват, без добро няма лошо и обратното, присъствието и на двете категории е задължително, иначе не би съществувала нито една от тях. Оттук и нарочно ироничното заглавие на този текст – „Добре че са лошите”, което изразява нашата „признателност”, че благодарение на едните можем да познаем кои са другите.

Но ако оставим за малко иронията настрана, целта ни е да обърнем внимание върху един меко казано неприятен феномен, свързан точно с желанието и амбицията да се отстоява моралът в политиката.

Говорим за онова възползване от дефинитивната необходимост на доброто от лошото и на лошото от доброто, което позволява на политиците да си приписват доброта само защото посочват лошото вън от себе си. „Аз съм добър, защото ти си лош”, е логически фокус, с който много от звездите на политическата сцена се опитват да омаят публиката и да получат нейната подкрепа. Подобна спекулация разчита на инерцията, създадена от предпоставката, че не можем да определим едното без другото. И ето я играта – да кажа, че онова там е лошо, прави мен тук добър, защото щом мога да го окачествя от дистанция, значи не съм като него.

Разбира се, за да си добър, не е достатъчно да откриеш и упрекнеш лошите край себе си. Много хора се объркват, понеже наистина част от решаването на проблема е установяването на проблема, но макар диагнозата да е абсолютно необходима за успешното лечение, самото лечение е последваща задача. Навсякъде по света и особено у нас често се остава на ниво диагноза и тези, които я поставят, вече имат претенцията, че са свършили достатъчно добро, за да им се гласува доверие и да не бъдат притеснявани от допълнителни очаквания.

Заслуженото доверие обаче се получава, когато разграничението от лошото се изразява в творене на добро. Тогава освен именуването се появява и съдържание, чиято стойност се измерва по собствени критерии, а не единствено с оглед на самозваната разлика спрямо своята противоположност. Можем да се съмняваме, че съществува добро само по себе си, и да твърдим, че няма как да го отчитаме в отсъствието на лошо. Тогава ще се наложи да се съгласим, че моралният стремеж въобще е обречен на безкрайна превратна казуистика, а особено в политиката темата за морала трябва да бъде изоставена като напълно ирелевантна. Има и такава позиция.

Комунизмът е добър като противник на фашизма. Точно с този претекст се оправдава налагането на режим, като му се преписват положителни характеристики, доколкото победителят над лошото по подразбиране е добър. Но добър ли е собствено? Ако „собствено” не означава нищо, се задоволяваме с относителната стойност, като приемаме, че тя може да се преобръща и в крайна сметка всички сме на въртележката, посоките се менят, ляво става дясно, горе става долу и само ирационалните ни пристрастия създават илюзията, че се борим за нещо трайно и смислено.  

Ако пък решим, че „собствено” означава нещо, се отваря действителна морална перспектива. В нея дихотомичното разделение не е някакво работно приспособление, което обслужва временни нужди, като лепи различни етикети, без зад тях да стоят самостойни в различието си същности. Истинската дихотомия регистрира реално и изчерпателно разделение, което стъпва върху устойчиви вътрешни признаци на отделените части. Разликата не е ситуационен ефект, а дори бидейки контекстуално обвързана, се състои в непроменливи съдържателни принципи.

Реалното разделение не предполага фалшива употреба на дихотомията с цел да се придобие моментна политическа легитимност. То поставя условия, диктуващи отношения, които не се влияят от произволната конюнктура.

Като сравнително съвременен пример за лъжлива дихотомия в политиката се посочва известното изказване на президента Джордж Буш след ударите на 11 септември, в което той заявява: „Всеки народ, във всеки регион сега трябва да вземе решение. Или сте с нас, или сте с терористите”. Налага се внушението, че има само две възможности – едната е добрата, а другата е лошата. Но истината е, че има и трети вариант, в който си против тероризма, но не си съгласен с типа мерки, които американската администрация предприема срещу него.

Това, че тероризмът е лош, не прави произнасящият присъдата над него добър, самото произнасяне все още не гарантира причастност към различно качество. Защото, както се оказа при фашизма и комунизма, номиналната разлика крие еднаквост по много важни показатели, свързани с тоталитарната репресия.

Политическата злоупотреба с доброто и лошото е постоянно изкушение. Да изграждаш своя положителен образ посредством атаки срещу недостатъците на опонентите си е естествен рефлекс, а и какво друго да прави един политик – нали трябва непрекъснато да реагира на нередностите в опита си да ги отстрани. Изглежда почти неизбежно да се заиграеш и да забравиш, че друго си обещавал. Но то и без това народът е изпуснал нишката, хората сами не са наясно какво искат, защо да се притесняваш.

И все пак истинското морално усилие, в което се опитваш да правиш добро, а не просто да критикуваш лошото, си струва. Много по-трудно е, защото собственото съдържание на доброто се разгръща бавно и зависи от много деликатни настройки и проверки. То не се побира в лозунги, не дава ефектно предимство, не се налага силово, а се разкрива в детайлите и нюансите, които постепенно, но сигурно създават една сложна и всеобхватна хармония. Точно тези характеристики го отличават от лошото и, за да не става като него, те трябва да се пазят. Ако нямаме волята и търпението, тогава избираме да бъдем привидно добри и с благодарност въздъхваме: „Добре че са лошите” – като ги плюем, ние изглеждаме съвсем ОК, пък какви сме всъщност е без значение.

Този текст е провокиран от настоящия период на обществени вълнения и надежди, че нещата у нас ще претърпят положителни промени. Дано помогне.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.
Предишна статияОтнесен от отмъщение
Следваща статияВ деня Петдесетница