Преводачката Христиана Василева почина на 9 август 2018 г., на 90-годишна възраст. Препубликуваме разговора с нея на Деян Енев отпреди година.
Христиана Василева е една от гранддамите на преводаческото изкуство и на тежкия неблагодарен редакторски труд, с 38 години стаж в издателствата „Народна младеж” и „Български писател”. През ръцете ѝ са минали ръкописите на стотици именити български писатели. Освен това самата тя е автор на книги с проза и поезия за възрастни и деца. Съпруга на непрежалимия Ясен Антов.
Третото издание на „Хазарски речник” на Милорад Павич, чиято преводачка е Христиана Василева, предстои да излезе до месец.
Ето първата част от нейния разказ.
Родена съм през 1928 г. в град Малко Търново. Баща ми е завършил военно училище. По годините веднъж изчислих, че в същия випуск е бил Христо Смирненски. Баща ми, разбира се, не е знаел това, още по-малко пък самият Смирненски, който и не е останал до последния курс. Щом е бил произведен в офицерски чин, татко напуска и постъпва в Софийската митница. И мама не знаеше защо. Известно е, че митническите служби обикалят границите на държавата. Затова и аз съм родена в Малко Търново, но съм била двегодишна, когато баща ми продължил своя служебен път през България. По тази причина моите ученически дипломи са издадени откъде ли не. Така беше, докато завърших прогимназия.
Когато вече трябваше да постъпя в гимназия, мама взе поредната ми диплома и от Драгоман, където в онзи момент служеше баща ми, взима влака до София и отива право на улица „Цар Шишман”, тоест в Първа софийска девическа гимназия – да ме запише там. По това време София е бил много по-малък град отсега. Първа девическа гимназия беше една от емблемите на града. Дори директорът ѝ беше известно име и авторитет. Той явно си е гледал зорко работата, защото щом в канцеларията се появила мама с моята диплома в ръка, била поканена в кабинета на директора. С присъщата си строга учтивост и ледена любезност директорът ѝ казал: „Госпожо, в тази гимназия учат все деца на индустриалци, на професори и богаташи, всичките са с частни учители по пиано и чужди езици. Искам да ви обърна внимание да не би вашата дъщеря да се почувства дискомфортно, ако започне да учи тук.”
Мама му благодарила за предупреждението, казала, че има това предвид, но „семейният съвет е взел такова решение”.
Като гимназистка в Пазарджик мама беше играла в любителски театрални постановки и понякога обичаше да направи някакъв малък етюд. Така си обяснявам беглата поява на „семейния съвет”.
Е, аз завърших осми „бе” класически клас на Първа девическа. Учехме всеки ден по два часа латински, имахме четири пъти седмично по един час старогръцки. Много беше хубаво… Ходът на разказа изисква да си призная, макар и скромно, че дипломата ми беше от шестици, е, имаше и една-единствена петица, по география, май…
Но да си дойдем вече на думата.
Във всички начални класове има момиченца, които започват да пишат стихове. След време някои от тях спират това „творчество”, а други продължават. От вторите се оказах и аз.
Завърших в университета последния випуск славянска филология – от следващата година обособиха в отделни специалности всеки от славянските езици. По една щастлива случайност много скоро след това бях назначена – първо като секретар-редактор (не ме питайте какво точно значи това, защото не знам). По това време главен редактор на „Народна младеж” беше една забележителна, но не особено забележима на пръв поглед личност – Милка Спасова. Тя изпълняваше временно длъжността, защото категорично отказваше да заеме поста, въпреки управленските ѝ качества. Сред сътрудниците бе известна и уважавана.
Тя ме извика и ми каза: „Не ми е удобно ти да ми секретарстваш.” И при първата ваканция за редактор ме премести в редакцията за детска литература. Уж временно, докато се отвори друго място. Двадесет и четири години останах там, без да съжалявам.
Като тръгнах из коридорите на издателството, ме очакваше вълнуваща визуална изненада. В нашите училищни читанки (за пръв път усещам очарованието на тази скромна дума, усетена и изразена от народа – читанка, дума, очевидно произнесена с любов, дума детински проста и в същото време всеобхватна.), та в нашите читанки бяха поместени в началото на творбите им снимки на авторите. Чест и слава на отдавна починалите фотографи – каква портретна дълбочина, каква информация за нрава и характера на всеки автор. Тези снимки одухотворяваха и стените на училищните коридори.
Първо видях автентичния Ран Босилек,
със същата усмивка, позната ми от снимката. Скоро след това ме определиха като най-млада да го придружавам в пролетната му обиколка за литературни четения. Той ходеше по главните улици на градчетата, отрупан с цветя. Добрата му усмивка си беше винаги на лицето му. На една уличка някакво дете го помоли: чичо, дай ми едно цвете. Ран Босилек му подаде усмихнат „едно цвете”, а аз си помислих, че детето така и не разбра от какъв важен човек му е цветето. Един полъх от някогашни времена ме облъха, когато Ран Босилек ми разправяше как като млади селски учители се харесали и разбрали с жена си – той заминал за три години да учи висше образование в Швейцария, издържан от бъдещата си жена. Като завършил той, тя заминала със същата задача за три години в Швейцария. След това вече дошъл ред на сватбата им и дългия съвместен живот… Не е ли като в приказките? Не знам защо тези хора бяха все засмени – като на снимките – та Ангел Каралийчев, та Дора Габе. Според създадения ред се четяха и пускаха за печат подходящите ръкописи. Като гимназистка бях открила за себе си Павел Вежинов – с първата му книга разкази „Дни и вечери”. От първата книга си личеше, че това е автор със самобитен облик и качества на градски разказвач. Преди него само селски разказвачи оживяваха нашата проза. По-късно, вече бях в издателството, когато в някаква степен се бе затвърдило познанството ми с Вежинов. И той беше винаги засмян и не показваше дистанцията, която не може да е нямал към младежите от младежкото издателство. Беше дошъл в нашата редакция и аз намерих сгода да му кажа: Защо не напишеш един юношески роман, знаеш ли колко липсва такава книга? – Ами да напиша – пое предложението той. Мина време, аз, разбира се, не се надявах на нещо конкретно, когато Вежинов дойде и донесе ръкописа на юношески роман. „Не можах само заглавие да му измисля”, каза усмихнат той. Прочетох ръкописа, допадна ми, нещо ми хрумна и му казах по телефона –
предлагам ти да кръстим романа „Следите остават”,
ако го одобриш. Така остана това заглавие, книгата се преиздаваше и мисля се филмира. Аз веднъж, не знам по какви причини, озовавайки се в някаква кола из покрайнините на София, прочетох табелата на една улица – „Следите остават”… Дали си е запазило още името, не зная.
Обажда ми се веднъж поредният директор на издателството – това беше Слав Хр. Караславов. Никакво обяснение нямам защо ме наричаше така: Българче – каза, – ще дойде Славчо Красински да му пуснеш едни детски стихове. Човекът имал къщичка някъде из Пернишко и му трябвали пари за въглища, да може да я ползва и през зимата. Дойде Красински. Името му знаех от дете от литературните вестници – с първата си стихосбирка „Зелени облаци” веднага бе добил голяма известност и място сред софийските творци. Не знам дали на млади години е издавал стихове за деца, но донесеният ръкопис не издържаше никаква защита. Смутена и объркана, аз завъртях разговора в някаква мъглява посока, ама как да стане така, хем да му върна ръкописа, хем да не го обидя. Предупредила бях директора, че не мога да изпълня нареждането му. – Аман, бе, направи нещо да си купи човекът въглища. Дайте му някаква контрактация, някаква командировка, да не излагаме никого.
Красински се беше вкиснал от моите маневри и каза нервно: „Дете, дай си ми ръкописа!” Преведено, това значеше: Дай ми куклите, на ти парцалките. Печелейки време, взех да отварям вратите на бюрото си, когато видях вътре бутилка коняк с останало питие, точно колкото да се сдобрят двама души. „Бихте ли изпили с мен чашка коняк?” – запитах толкова неуверено, че и аз не можех да се позная. Кой знае кой автор беше донесъл коняка, който можеше да стане моето спасение.
Защо не – каза Красински. Подадох му пълната чаша и тук вече не в полицията, ами при свети Петър да ме извикат на разпит, не мога да се сетя и да обясня как в този момент се „включи” в разговора Димитър Подвързачов, много уважаван от мен автор от отминали времена. А той е бил уважаван, бил е духовен фактор за тогавашното поколение автори, за чието израстване е имал съществена роля. Не е имал време да пише много, но стиховете му са чудесни. Според мен едно от най-хубавите любовни стихотворения е негово. Баща ми получаваше едно списание на Финансовото министерство. Бях в прогимназията, когато там прочетох известие за кончината на Димитър Подвързачов. Тъжната вест завършваше с негово стихотворение, което аз не знам колко пъти съм прочела, но не само научих името на автора, но научих завинаги и стихотворението. Ето го:
Другари, моят скръбен ден
отхожда на залязване.
Кога умра, над мен, за мен
не искам никакво приказване.
Кажете „на душа му мир”
и ме затрупайте във ровеца
и надращете с тебешир
последната ми игрословица:
Самият сатана
съдбата му нарече я.
Животът му мина
в безброй противоречия.
Роден аристократ,
но в вечно безпаричие,
живя като във ад,
но с нужното приличие.
И в своя нежен страх
и весело безволие,
редактор бе на „Смях”,
умря от меланхолия.
Може да изглежда измислица, но точно така беше в действителност – на Славчо Красински също бил любимец Подвързачов и той започна да казва същото стихотворение, и то заедно с мен, така че може да се каже, че го завършихме в дует, при това и двамата просълзени. Разговорът продължи като негови спомени. Бяха пълни с живот, с недоразумения, хумор и парадокси – за писатели и писателки, за баща му, беглец в Съветския съюз. Два спомена ще разкажа накратко. Единият мисля, че е известен, а другият – не.
И така. Владимир Василев – авторитетният издател на списание „Златорог”, литературен критик и драматург на Народния театър имал навика, като срещне по пладне някой от по-гладните млади автори, да го покани на обяд в дома си. Така веднъж казал на Красински: „Хайде да те водя у дома, че Цвета (жена му) е направила чудно телешко варено.” Седнали на трапезата, сервирала Цвета ароматната супа, когато звъннал телефонът. Тя отишла, вдигнала слушалката и след кратка реплика дошла на масата: – Владо, търсят те от двореца. Той казал: – Не си играй, ще ми изстине супата! – Не си играя, отивай – сопнала се жена му. Василев вдигнал слушалката, изслушал някаква реплика и последвал неговият отговор:
– Нека Негово величество си гледа царството,
аз ще си гледам Народния театър, Саева няма да я назнача.
Върнал се смръщен на трапезата и на въпрос на жена си казал, че се обадил Груев, секретарят на царя, с думите:
– Г-н Василев, на техни величества е угодно да назначите в Народния театър Саева за актриса.
Тогава те чули отговора на Владимир Василев.
– И после? – попитах аз втрещено. – После нищо – сви рамене Красински.
Във втория разказ той вече бил женен за хубаво момиче от виден софийски род. Един ден преди обед трябвало да се срещнат с нея в едно кафене, в несъществуващото сега кафе „Кристал”, в съседната на Народния театър сграда.
Когато се озовал в кафето, намерил жена си с писателя Рачо Стоянов, на когото тя преподавала уроци по английски и още неколцина млади литератори. Говорели за английската поезия.
– Аз – каза Красински – нямах представа от тази поезия, но отсякох веднага: – Каква английска поезия бе, нима имат англичаните поезия! Продължих да говоря в този дух, а събеседниците млъкнаха смаяно, но Рачо Стоянов каза: „Славчо, млъкни, че ще те изгоня! – Няма да ме изгониш, бай Рачо, защото ме обичаш! – В това време Рачо Стоянов повикал с два пръста келнера и му казал: – Гарсон, покажи изхода на господина! – И докато Славчо се усети, бил отведен до изхода. Зад гърба си чул жена си да казва:
– Г-н Стоянов, не му се сърдете на Славчо, той е много добро момче, само че е просто… – с голямо удоволствие цитираше Красински жена си. Аз не се учудвам на такава брачна комбинация като между Красински и жена му, защото покойният белетрист Павел Спасов бе споделил с мен наблюдението си, че на жените им въздействат най-много мъже, които умеят да говорят.
В края на разговора Красински си взе ръкописа, разделихме се приятелски, както се и поздравлявахме, когато се случим по едно и също време на едно и също място.
Като всяка професия и редакторската си има специфични неволи, крие много подводни камъни. Бяха ми дали веднъж за редакция ръкописа „Ние врабчетата” на още младия Радичков. Той вече беше име. Единствен случай, в който съм плакала, редактирайки, беше този. С такова съпричастие бе описана тъгата на врабеца, когато умира врабката му. И изведнъж в целия хармоничен свят дращеше с присъствието си един от разказите. Нищо не губеше книгата, ако той отпадне. Преди всичко беше чужд на темата и настроението на водения разказ. Хвана ме безсъние – как при уговорената среща с автора да му предложа да махне този разказ? Когато се срещнахме за разговор, аз завъртях темата около същия разказ, без да си кажа основното, но тогава авторът най-ненадейно за мен каза: – Ами да, на този разказ не му е мястото тука – и сам го извади от папката. Неведнъж съм забелязвала как добрите автори лесно виждат опущението си и веднага са готови да го премахнат, за разлика от другите, които в подобни случаи се борят с нокти и зъби даже и за думата.
Книги от Христиана Василева:
„Цветове на разсъмването” – разкази за възрастни
„Гарите” – разкази за възрастни
„Мъжки игри” – разкази за възрастни
„Игра за сам човек” – разкази и новели за възрастни
„Човекът, който свири с уста” – стихове за възрастни
„Надпис на булевард” – стихове за възрастни
„Иронии” – стихове за възрастни
„Дървеното конче” – поема за деца
„Пили-пили” – стихове за деца
„Захарно петле” – стихове за деца
„Кънки крилати” – стихове за деца
