Актрисата Василена Атанасова е номинирана за Аскеер за поддържаща роля за участието си в „Бел Ами” в Малък градски театър „Зад канала”. Интервюто с нея е на Зелма Алмалех.

„Имам натюрел за драматична актриса и голямата шега в театъра е, че драматичната актриса разсмива публиката. Продължава и продължава да не ми се вярва, като чувам смехове отдолу, защото аз играя драматично, на сериозно, и това, че съм направила нещо, което предизвиква смеха на публиката, не разрушава моята драматичност”. Това споделя за изпълнението си на Натали Валтер в „Бел Ами” актрисата Василена Атанасова.

Тя е номинирана за наградата Аскеер за поддържаща женска роля тази година. Спектакълът е в Малък градски театър „Зад канала” с автор Юрий Дачев, по Ги дьо Мопасан, и режисьор Бина Харалампиева, премиерата беше в края на март. Според Василена „Бел Ами” звучи много съвременно. „Ние с Бина Харалампиева, режисьорката на спектакъла, много рано напипахме верния път, в който трябва да се движим, наистина много рано, без да е революционен. Прекрасни роли е написал Юрий Дачев, включително и за мен, прекрасни роли. Аз изпаднах в някаква обсебеност от ролята. И като ходех на репетиции, казвах: „Снощи, като си мислех за ролята…” И Бина по едно време започна да се шегува с мен: „Кажи сега снощи какво си си мислила!”. Ние решихме, че това е жена, Геро така я определяше – люшкана от емоциите – ту в едната стена удряна, ту в другата стена удряна. И най-важното, което й се случва – тя се влюбва след години живот, в които е приела брака за даденост, за необходимост, добър или лош; приела, че тя е на мястото си. И това влюбване всъщност абсолютно разпада личността й във финала на пиесата. Може би тя е единствената, истински влюбена в този мъж. Имаше много условия, които трябваше да бъдат спазени – почтена, старомодна, наивна… Само ми се искаше да не излезе глупава, но когато човек е влюбен, може би отстрани изглежда леко глуповат. Това, което беше предизвикателство за мен в ролята и продължава да бъде най-големият ми страх, е, че тя е на ръба на жанра. Не е психологическа, а аз нямам защитни механизми в такъв вид игра. През цялото време съм репетирала тази роля като силно драматична, но с малко по-други средства.

Моят най-голям страх

е усещането, че ходя по тънък лед и той не трябва да се счупи. Мисля, че успявам (и може би затова получавам комплименти) да не счупя леда. Тук пълната органика е абсолютно необходима, както винаги в работата ми. Във всичко това имах страхотната подкрепа на колегите ми. На първо място на Бина, тя ме водеше през всичките ми съмнения.”

Разговаряме с Василена Атанасова в дамската гримьорна на театъра в ден, когато няма представление, и тишината около нас е някак странна за това оживено по принцип пространство. Междувременно бяхме разбрали, че за „Бел Ами” няма билети до края на май. Според актрисата това се дължи на успешната формула. „Има сюжет, има красиви жени на сцената – пет при това, красиви костюми, красиви мъже… Прекрасно играят колегите. Историята е изведена добре и красиво. Това не е ли достатъчно. И темите – властта, парите, сексът…” Уточнява тя с усмивка и продължава за героинята си Натали Валтер: „Това е един много изморителен подход към ролята, защото аз не можех да си позволя да не репетирам на сто процента на всяка репетиция, хайде на почти всяка. Само по този начин можех да изследвам докъде мога да стигна и с какви средства мога да боравя. Това беше единственият възможен начин… Тъй че извървях много изморителен път с Натали Валтер. Извън всичко най-голямото удоволствие, което изпитвам, играейки в „Бел Ами”, това е изследването на моята творческа природа – да не звучи помпозно, т.е. да стигна до неща, които не съм правила преди. Когато  репетирам с удоволствие, т.е., когато репетиционната среда е добра – в „Бел Ами” беше изключително добра, това отключва въображението. Тогава се чувствам свободна. И даже се изненадвам”. Казва с усмивка Василена, а ние й припомняме колко различна е в спектакъла „Шведска защита” на Жорди Галсеран, постановка на Бина Харалампиева.

„В „Шведска защита” предизвикателството беше друго. Там трябваше да се научим – и това се оказа тежък физически труд – да постигнем хиперреализъм на сцената – в говоренето, в действието. Да няма никакъв театрален ход, или ако има, той да звучи и като възможен в живота.  Репетициите в „Шведска защита” бяха много интересни, защото открихме колко точно изчислява Галсеран като автор. С напредването на репетициите и представленията открих, че е и манипулативен, но това няма никакво значение и ние продължаваме да го играем на пълни салони. Е, невинаги пълни, но продължаваме да го играем”.

Споделя, че не е успяла да дойде на срещата с драматурга, когато той гостува в София през декември м.г., по време на Литературния фестивал, защото същата вечер имала представление. Припомня си, че когато репетирали някаква сцена в „Шведска защита” и стигали донякъде с различни ходове, понякога не можели да продължат. „Просто пиесата ни изплюваше и разбирахме, че това не е верният ход. И започвахме отначало – беше като математика, много интересно”.

Няма как да не я попитаме как приема наградите – миналата година отново беше номинирана за Аскеер за поддържаща роля за Паула в „Госпожа Клайн” от Никълъс Райт, постановка на Стилиян Петров в Театър 199 „Валентин Стойчев”. „Не знам как приемам наградите, защото не съм получавала награди,  ако номинацията е някаква награда, а тя е. Приятно е. Ако кажа, че не ме интересува, би било лъжа, не е естествено. Приятно е, че някой те е забелязал, че някой е оценил това, което правиш. Все пак в „Госпожа Клайн” аз присъствам през цялото време на сцената и на финала на пиесата проговарям по-активно в продължение на пет минути. През останалото време стоя и слушам, и резюмирам основния конфликт, който се води. Тъй че да бъда забелязана, не е малко. Тогава Илка Зафирова взе Аскеер за главна роля…”.

Василена отговаря лаконично. Заедно си припомняме първата й роля в „Зад канала” – на Жулиета, една от най-мечтаните за всяка актриса. Постановката (1995 г.) на „Ромео и Жулиета” на Шекспир е на Бина Харалампиева. И в този момент на разговора ни в очите на Василена бликват сълзи, които тя се опитва да прикрие с малко тъжна усмивка. „Точно преди двайсет години играх Жулиета. Това беше

последно потъване в детството.

Към края на представлението „Чайка” на Явор Гърдев (театър „Азарян“, НДК – б.р.) двамата млади се прегръщат, беше една много дълга прегръдка, и целият декор се върти. Такъв рев изревах заради това сбогуване с детството, поне аз така съм си го нарекла, че не видях финала. Дори беше неудобно, защото беше едва ли не с истерични нотки. Искаше ми се с глас да изрева, но това са мои теми. Да кажа, че сега, на 50 години, се сбогувам с детството, би било несериозно, нали? Но реагирайки на някакви неща вътре в мен – много плаках. Та това беше за мен „Ромео и Жулиета” – едно последно разполагане в детството”. Замълчаваме заедно.

И Василена, като Илка Зафирова преди време пред „Въпреки“, говори с възторг за атмосферата в Малък градски театър „Зад канала”. „Вече 20 години съм в този театър. Бях две години в Шуменския театър по разпределение с една група от моя клас. После бях пет години в Пловдивския театър. Там през 1995 г. дойде Бина Харалампиева да постави „Когато гръм удари” на Яворов. Тя рискува и ме разпредели в ролята на Бистра, играх майка на Христо Мутафчиев, абсолютен риск си беше. Беше много красиво представление, много хубаво беше. Тогава беше първата ми среща с Бина, междувременно я бяха поканили за директор на Малък градски театър „Зад канала” и за новия сезон тя покани Христо и мен. Атмосферата в театъра е основана на лоялност, което е много важно. Това, което Илка Зафирова ви е казала, е абсолютно точно. Тук е приятно – в този театър са ми приятелите от професията. Сега има много млади, много е приятно. Това е хубавото на професията, че си с млади, а когато си млад – с възрастни, т.е. винаги можеш да си сред учители и винаги бидейки учител, да полагаш усилия да бъдеш на ниво. Да си добър пример”. Според нея за добрия актьор е важно да се изследва, защото изследването е тежка и уморителна работа и понякога си я спестява. „Това е тежкият физически труд – изследването на себе си, репетирайки. Така мога да го нарека. Понякога си го спестяваме”.

Опитваме се да коментираме с нея случващото се в българския театър – реформа, конфликти, но тя казва, че не й се говори за това. Само отбелязва: „През годините Христо Мутафчиев е бил най-добрият ми колега на сцената и аз никога няма да подпиша нещо срещу него. С това приключвам темата. Мисля, че по-голямата част от колегите в театър са на същото мнение”.

Връщаме се към началото, към времето, когато е избрала актьорската професия. Разказът й за тази история малко ни изненадва, но той е преди всичко много искрен, дори малко самоироничен. „При мен се случи изключително прозаично – никога не съм искала да бъда актриса. Детството ми е преминало в един малък град (Свиленград), може би веднъж ни водиха на театър от училище и представлението се провали, защото замерваха артистите със скобички. Няма да забравя – беше „Дамата с камелиите” на Хасковския или Димитровградския театър. Там има самодейни състави, гостуват много представления, но, за съжаление, не винаги могат да формират добър вкус у един прохождащ зрител. Няма театрални традиции в града. Не съм напускала града до осемнайсетата си година, за да гледам някъде театър. Много развито беше самодейното художествено слово и съм участвала в такива кръжоци. Когато бях в десети клас, много исках да следвам медицина и започнах да се подготвям за изпитите по химия и биология. Трябваше да се учи едва ли не наизуст. Научих учебника по биология, дойде време за химията и аз получих мигрена и стана невъзможно, абсолютно невъзможно да уча. Единайсети клас го изкарах на лекарства и с непрекъснато главоболие. Тогава на един от въпросните рецитали в града един артист от Хасковския театър, който режисираше рецитала, ме попита защо не кандидатствам във ВИТИЗ. Аз ходих няколко пъти при него във Хасково. Той ми намери материалите, с които да се явя. И Гриша Островски ме прие още първата година,когато кандидатствах. Може би е било случайно. Не знам. Аз съм една от тримата или четиримата в нашия клас от 18 души, която се занимава с театър – Даниел Цочев в театър „Възраждане”, Калин Сърменов в Сатирата, Димитър Бакалов прави моноспектакли, Вальо Митев във Варна и аз… Не съжалявам, че не станах лекарка, не…”. Василена замълчава за малко и продължава с едно искрено и спонтанно признание за себе си. „Но не ми е било на живот и смърт, като на някои мои връстници, да уча във ВИТИЗ. Но те са живели в друга среда, която предполага такова опиянение или такава страст. Не съм живяла в такава среда, която да възпита такова увлечение. Въпрос на случайност е моето влизане във ВИТИЗ, а не желание на живот и смърт. Това продължава и досега.

Театърът не ми е на живот и смърт.

Не мога да кажа, че това е най-важното в живота ми. Най-важното в живота са три адреса, в които е моето съсредоточие. Това е моята къща, където живея с Вела, дъщеря ми, Свиленград – родителите ми, които на възраст изпитаха отново чудото да са баба и дядо, този път на момиченце, и продължават да живеят в това чудо. И третият – там, където живее брат ми и неговото семейство. И моите герои се намират на тези малки места. Брат ми е моят герой. Той ми е силата, където и да е по света. Само съзнанието, че този мъж ми е брат, ми изправя гръбнака. Той може би не го знае. Пет години е по-голям от мен. Това е моето обяснение на любов към него. Даже с Вела, като играем на кой кого повече обича, аз й перифразирам Шекспир: „Обичам те, колкото четирийсет хиляди родни братя”. Аз знам какво е това, аз имам брат. А тя казва: „Добре, ти побеждаваш, а може ли другия път първа да кажа, че те обичам, колкото един милион слънчеви лъчи, и аз да победя!”. Аз казвам: „Добре, следващия път си ти!”. Брат ми е пилот и затова казах: „Където и да е по света”. Може би по-късно мога да оценя това, но нямам кумири, театрални или житейски. Достатъчни са ми рамките на моето семейство, това дава успокоение и здравина. И после идва театърът”. С усмивка казва Василена, но в очите й има сълзи …

Текстът е публикуван в сайта ВЪПРЕКИ.

Номинации по категории за „АСКЕЕР 2016” (по азбучен ред):

Изгряваща звезда

Александър Хаджиангелов за ролята на Пилето в „Пилето” по романа на Уилям Уортън, пиесата на Наоми Уолъс и филма на Алън Паркър, сценична версия и постановка Васил Дуев, Младежки театър „Николай Бинев”;

Никола Стоянов за ролята на Ал в „Пилето” по романа на У. Уортън, пиесата на Наоми Уолъс и филма на Алън Паркър, сценична версия и постановка Васил Дуев, Младежки театър „Николай Бинев”;

Стелиан Радев за ролята на Аксентий Иванович Попришчин в „Дневникът на един луд” по Н. В. Гогол, сценарий и постановка Нина Димитрова, копродукция на Театър 199 „Валентин Стойчев” и Театър „Кредо”;

Поддържаща мъжка роля

Васил Дуев за ролята на Алексей в „Мърлин Мърло” от Николай Коляда, постановка Стайко Мурджев, Драматичен  театър „Иван Димов” – Хасково;

Добрин Досев за ролята на Медвед в „Сестри Палавееви” от Алек Попов и Деляна Манева, постановка Елена Панайотова, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив;

Йосиф Шамли за ролята на Цера в „Ничия земя” по филмовия сценарий на Данис Танович, сценична адаптация и постановка Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов”;

Поддържаща женска роля

Василена Атанасова за ролята на Натали Валтер в „Бел Ами” от Юрий Дачев, по Ги дьо Мопасан, постановка Бина Харалампиева, Малък градски театър „Зад канала”;

Диана Цолевска за ролята на Никанор Метелкин, помощник-режисьор в „Пурпурният остров” от Михаил Булгаков, постановка Стефан Москов, Държавен куклен театър – Варна;

Петя Силянова за ролята на Магда Свенсон в „Нощта на шестнайсети януари” от Айн Ранд, mостановка Пламен Марков, Театър „София“;

Сценография

Ивайло Николов за „Кавказкият тебеширен кръг” от Бертолт Брехт, постановка Маргарита Младенова, Театрално-музикален продуцентски център – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров”;

Мира Каланова за „Нощта на шестнайсети януари” от Айн Ранд, постановка Пламен Марков, Театър „София“;

Никола Тороманов за „На ръба”, авторски спектакъл на Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов“;

Костюмография

Ива Гикова за „Кавказкият тебеширен кръг” от Бертолт Брехт, постановка Маргарита Младенова, Театрално-музикален продуцентски център – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров”;

Николина Костова – Богданова за „Сестри Палавееви” от Алек Попов и Деляна Манева, постановка Елена Панайотова, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив;

Свила Величкова за „Алиса в страната на чудесата”, по едноименния роман на Луис Карол, сценичен вариант и постановка Анастасия Събева, Младежки театър „Николай Бинев”;

Театрална музика

Асен Аврамов за „Кавказкият тебеширен кръг” от Бертолт Брехт, постановка Маргарита Младенова, Театрално-музикален продуцентски център – Варна, Драматичен театър „Стоян Бъчваров”;

Милица Гладнишка за „Бягства” от Веселка Кунчева, постановка Веселка Кунчева, Театър „Азарян“ – НДК;

Христо Намлиев за „Гео” по романа на Христо Карастоянов „Една и съща нощ”, сценична версия и постановка Иван Добчев, Народен театър „Иван Вазов”;

Водеща мъжка роля

Валентин Ганев за ролята на Никола Гешев в „Гео” по романа на Христо Карастоянов „Една и съща нощ”, сценична версия и постановка Иван Добчев, Народен театър „Иван Вазов”;

Валери Йорданов за ролята на Нино в „Ничия земя” по филмовия сценарий на Данис Танович, сценична адаптация и постановка Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов”;

Леонид Йовчев за ролята на Гео в „Гео” по романа на Христо Карастоянов „Една и съща нощ”, сценична версия и постановка Иван Добчев, Народен театър „Иван Вазов”;

Водеща женска роля

Вера Стойкова за ролята на Генадий Панфилович, директор на театър в „Пурпурният остров” от Михаил Булгаков, постановка Стефан Москов, Държавен куклен театър – Варна;

Жорета Николова за ролята на Соланж в „Слугините” от Жан Жьоне, постановка Диана Добрева, Народен театър „Иван Вазов”;

Меглена Караламбова за ролята на Сесили Робсън в „Четири” по „Квартет” на Роналд Харвуд, постановка Ивайло Христов, Театър „Азарян“ – НДК;

Режисура

Александър Морфов за „На ръба”, авторски спектакъл на Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов“;

Васил Дуев за „Пилето” по романа на Уилям Уортън, пиесата на Наоми Уолъс и филма на Алън Паркър, сценична версия Васил Дуев, Младежки театър „Николай Бинев”;

Иван Добчев за „Гео” по романа на Христо Карастоянов „Една и съща нощ”, сценична версия Иван Добчев, Народен театър „Иван Вазов”;

Най-добро представление

„Гео” по романа на Христо Карастоянов „Една и съща нощ”, сценична версия и постановка Иван Добчев, Народен театър „Иван Вазов”;

„На ръба” авторски спектакъл на Александър Морфов, Народен театър „Иван Вазов”;

„Оттука започва България“ от Неда Соколовска, постановка Неда Соколовска, Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ – Шумен;

Съвременна българска драматургия

„Сестри Палавееви: в бурята на историята“, пиеса в четири действия от Алек Попов и Деляна Манева, (Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив, постановка Елена Панайотова, 10 септември 2015 г.);

„Няма ток за електрическия стол“ от Александър Секулов, (Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив, постановка Лилия Абаджиева, 11 септември 2015 г.);

„Невинни убийства 1“, Документална драма от Десислава Гаврилова, (Студио за документален театър „Vox Populi“, постановка Неда Соколовска, 30 март 2015 г., „Установено при огледа“, Център за култура и дебат „Червената къща“);

Академия „Аскеер” удостоява с Голямата награда за ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС КЪМ ТЕАТРАЛНОТО ИЗКУСТВО „АСКЕЕР 2016” големия български актьор БОРИС ЛУКАНОВ.