Начало Идеи Гледна точка Добрият кадър
Гледна точка

Добрият кадър

2204

Ако човек отиде на следния интернет адрес, ще попадне на въодушевяващо и възвисяващо филмче: как хора с нарушено зрение от Казанлък под вещото ръководство на професионалния арт-фотограф Бедрос (Бедо) Азинян правят снимки. И ще ахне! Не само защото не му се връзват едното и другото: снимката – едно чисто визуално изпълнение, за което е малко странно да мислиш, че е възможно да бъде създадено, ако не виждаш добре; и човекът със зрителни дефицити, застанал зад фотоапарата, натискащ копчето и запечатващ кадри от действителността. Проектът се нарича „Душата вижда“, подкрепен е от Национален фонд „Култура“ и като замисъл е абсолютно изненадващ, макар като изпълнение да се вижда – нищо странно няма, хеле пък особено, просто едни хора правят снимки. Хубави снимки. Не е обаче единствено това: фотографията, оказва се, сътворявана в общност, с един отличен учител и разясняващ човек, носи и други дивиденти – обогатява човека, кара го да се чувства способен, талантлив, можещ. Една абсолютно благородна кауза, която тръгва от скромен замисъл, за да се превърне в социално постижение.

Но и личностно. Трогателно е да слушаш реплики от рода на: „Денят за нас е тъмен“, „Не се справям добре с цветовете“, „Не мога да видя с просто око“ в началото, за да чуеш впоследствие: „Снимахме водата“, „Хванахме отражението на слънчевите лъчи“, „Добър кадър стана“… Защото установяваш с очите и ушите си как едни хора, които вероятно никога не са си и представяли, че ще се доближат до фотоапарат – може да им се е струвало неуместно, може би шантаво, че даже и смешно, изведнъж тръпнат преди натискането на копчето, стремейки се и вярвайки, че ще направят хубава снимка. Фотографията в този случай не е просто изкуство, тя е и общуване. Приятелско общуване с порив за творчество. Неслучайно един от участниците казва съвсем открито и без куртоазия: „Дойдох заради свестните хора“. И продължава за зачинателя на събитието – защото това си е събитие, истинско събитие! – „Бедо притежава талант да обяснява. Имам един приятел, той сега е в Испания, той ми обяснява така, че всичко сякаш го виждам, г-н Азинян обяснява по същия начин“. И да, упътва ги по неподражаем начин: въртиш надясно – отдалечаваш, въртиш наляво – приближаваш. „Виждам, виждам!“, провиква се една от снимащите, чудото е станало…

Бедрос (Бедо) Азинян е професионален фотограф със солидна история зад гърба си. Още се помни изложбата му „Строи се монумент“, в която излага уникални кадри от строежа и функционирането на Дом-паметника на връх Бузлуджа. Сега, когато монументът е почти в руини, тази памет е безценна, но и поучителна: всичката помпозност на онова време е безсилна, когато служи на празна и фалшива идея. Бедо е потомствен фотограф, разказва за баща си Артин: „Един ден дядо Бедрос завежда сина си Артин до фотографското ателие на негов сънародник. Така се заражда любовта към фотографията в баща ми Артин Азинян. Помня „тъмната стая“, фотолабораторията и разбира се, своя 16-и рожден ден, в който получих от него като подарък първия си фотоапарат“. По-голямата част от съзнателния си творчески живот прекарва в Казанлък, което си е истински късмет – Градът на розите е заедно с това родно място на едни от най-големите български творци, художници и писатели, в него просто въздухът, който дишаш, сякаш те кара да създаваш артистично и с размах. И да споделяш това създаване безкористно, с жар и с цялата си душа. Която вижда…   

Идеята да се съприкосновят хора с проблеми със зрението с магията на фотографията има според мен няколко важни, съществени измерения. Първото е, че – излизайки извън града, напускайки иначе по принцип по-уединеното си съществуване, те образуват група, общност, обединени от цел и идея. Целта: да опитат нещо, което за тях е несвойствено и непривично; идеята: да установят, че независимо от физическата си слабост, те всъщност са силни – можещи и правещи. Така установяват, че не са по-лоши от другите и изобщо не са недъгави, напротив – хора са, които имат способности и тези способности те са в състояние да ги прилагат и реализират. Второто е може би още по-важно: на собствен гръб, така да се каже, установяват, че невъзможното всъщност е възможно; че невъзможни неща няма, стига да има хора, склонни да отделят време, енергия, знания, отношение, за да ги убедят в силите им. Така се въздига личността, така тя придобива самочувствие и увереност в себе си. И на практика се изпълнява знаменитата фраза: „Човек – това звучи гордо“. Третото – и това сякаш е най-важното: че добротата в света не е пресъхнала, че не живеем в пустиня и че наистина човек не е остров, а е архипелаг съвместно с други хора; архипелаг, който е неподправена магия, вълшебство на общуването. Не си сам, не си самотен, не си изоставен; има хора, които те мислят и искат да ти помогнат. Но ти помагат не като на слаб, помагат ти като на силен. Защото ти правиш нещата, а не те вместо теб. Ти сътворяваш добрия кадър, твоя заслуга е той и твое постижение. Истинско постижение…

Добрият кадър е възможен, стига да има добри хора. И да, има ги, в Казанлък са…          

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора