„Каталанското братство“, исторически роман, Тихомир Тодоров, издателство „Лексикон“, 2023 г.
1. Жанрът. – Отделни социологически проучвания през последните десетилетия показват, че поне в определени моменти (например около 2005 г.) най-силно на читателски интерес се радват историческите романи (16%), изпреварвайки дори любовните (11%) и криминалните (9%)[1]. Ако приемем, че подобни статистики отразяват една обективна картина, то причините за това са разнородни и разискването им би било предмет на специални усилия. (Със сигурност сред тях е и „социалната база”, гарантирана от устойчивия електорат на иначе ефимерни, взаимозаменими формации като ВМРО, „Атака”, „Възраждане”…) Ясно е, че статистики като горепосочената имат предвид жанра в неговия относително традиционен, „класически” вид. Защото отделен въпрос също така е и вътрежанровото деление на историческия роман, което през последните десетилетия търпи движения в най-разнообразни посоки, например към квазиисторичното фентъзи, от една страна, и към острополитическа ангажираност с близкото минало (1944–1989), от друга. На този фон неизменното „класическо” ядро – златният стандарт – си остава периодът на Средновековието; той е и генетически имплантиран в жанра, който е рожба на романтизма (Уолтър Скот, „Уейвърли”, 1814). Точно от този вид – или близко до него – е „Каталанското братство” на Тихомир Тодоров.
2. Дихотомията. – Тихомир Тодоров е добросъвестен автор: това е първото впечатление, което читателят добива, разтваряйки романа. Ако историческият жанр „по определение” е някъде по средата между литературата и историята, то бих казал, че романите на Тихомир със своята почтеност към факта са по-близо до историята. Което обаче съвсем не означава, че не обладават собствено литературни, художествени достойнства; напротив (ще стане дума за това) – тъкмо оптималното съчетание на двете е причината предишният му роман („Иваниша от севера”, 2021) да бъде забелязан от истинските ценители на жанра. Освен фоново вместилище на сюжета, на „малката” човешка история на героя, „голямата” история е самостоен субект и в „Каталанското братство”. Въвеждането в живия „дух на епохата”; и то – въвеждането по достатъчно убедителен начин (собствено литературният компонент в дихотомията).
3. Епохата. – Напълно в класическите традиции на жанра, авторът се обръща към Средновековието, и по-точно към балканския ХІV век. Това е една от най-използваните епохи в българския исторически роман още от прохождането му през Възраждането – трагичното и поучително навечерие на османското установяване на Балканите.
Избран е обаче един малко експлоатиран фокус – латинските дукатства на полуострова, оцеляващи след последния кръстоносен поход. Източната империя е раздробена и омаломощена. Смъртният удар – въпрос на време – ще бъде нанесен от един нов герой, идещ от Анатолия, който вече стои на прага на Европа, готов да излезе на сцената в главна роля. Притисната между западното рицарство и източите пришълци, Византия (която още не знае, че е мъртва) води своите ариегардни сражения в историята. Битката е за тежкото наследство на Рим, което тя си оспорва с латините. А между тях – България, на чийто престол е Светослав Тертер, известен ако не с друго, то от едноименния роман на Вазов (1907).
Тертер се появява и в романа на Тихомир. Но той, романът, не е от „царското” потекло на Вазов и Фани Попова-Мутафова. По-скоро следва „низовата” традиция на Загорчинов, когато „голямата” история е гледана отдолу и отвътре, през очите на „малкия” човек, въвлечен в месомелачката ѝ. (Впрочем това е парадигматичната форма, доколкото тъкмо тя ни е завещана от Скот; нея следват и класиците на жанра.)
4. Сюжетът. – Сюжетът е най-близо до пикаресковия модел на Р. Л. Стивънсън („Черната стрела”, „Дейвид Балфур”), в който героят – млад човек (обикновено с нисък произход, или пък е изгубил мястото си, което трябва да си възвърне след поредица изпитания) – пътешества по море и суша, среща се с различни хора, преживява приключения. Пътуването е едновременно по хоризонталата на пространството и по социалната вертикала: читателят, вървящ по стъпките на героя, се среща ту със селяци и просяци от разни народности, ту с владетели и претенденти за някой престол в мозайката от империи и княжества, каквато са Балканите в началото на ХІV в.
Още в началото двете нишки са сплетени в общ възел: животът на героя (Никита) се отделя от случка в хрониката на Никита Хониат – за спасено от него момче, наречено според древното поверие на негово име; тъкмо бъдещата съдба на този младенец въобразява и ни разказва романът. И главно – попадането му във войската на каталаните, дошла от далечна Испания да се сражава с неверниците, имайки своя опит с Реконкистата.
Доколкото ми е известно, за пръв път българската литература се обръща към този исторически фон, недостатъчно експониран дори от историографията. Тъкмо тук са насочени и част от специалните усилия на романа. Без да губи от динамиката си, сюжетът е грижливо (но не натрапливо) контекстуализиран чрез различни паратекстове, въвеждащи в епохата. Фикционалният разказ е обрамчен с кратки (придружени с карта) „Исторически бележки” в началото, запознаващи читателя с реконгносцировката на силите в региона, и с не толкова кратки бележки в края (използвани източници; исторически фигури, появяващи се или само споменавани в романа; географски понятия). Преходът при навлизането в романовото действие е плавен и незабележим: авторският метаисторичен глас се слива с гласа на героя, начеващ разказа за своето житие и страдания.
5. Сказът. – Автентичността е изведена в похват по един добре познат способ. Разказът се води в аз-форма, като умело балансира по ръба на минималната стилизация – да е лек и разбираем (толкова лек, че сякаш разпознаваме в него гласа на Холдън Колфийлд), съумявайки да остане същевременно в духа на епохата. Но в разрез с обичайната практика, повествованието е стилизирано не във вид на ръкопис, а на устен разказ – съвсем близо до онзи, който руският формализъм нарича сказ: пластичен, благ слог, който е наслада за читателя, но често носи и втори план, също толкова ненатраплив, непретенциозен. Ето напосоки два примера: „Виждаш ли онова момче – Манел посочи едно овчарче, високо над нас, което ни гледаше, готово да скочи от другата страна на бърдото. – Майка му го е раждала, носила на ръце, хранили са го, церили са го – да не умре като другите деца. За тях – радост, за турците – шепа пари. Готова хапка” (с. 92). Или: „Годината 1304 от рождението Христово остана в главата ми като нещо страшно, хубаво страшно, велико и опасно, като да се носиш с пълен бяг надолу по склона и да не падаш” (с. 126). Личи и усет за скритите богатства на езика (например въвеждането на дума като „побоище” – битка, сражение, бойно поле).
Сиреч, ако първа грижа на автора е историческата коректност (както бе казано по-горе), то втората е езикът, слогът.
––––––––––––––
[1] Вж.: Й. Ефтимов. Литература около нулата. София: Просвета, 2019, с. 183.
