Откъс от документираното изследване за живота на Витолд Пилецки, издадено от „Колибри“, в превод на Венцислав К. Венков
Романът ни пренася в 1940 г., когато бившият кавалерийски офицер Витолд Пилецки се оставя да бъде арестуван от немските власти и изпратен в концентрационния лагер в покрайнините на Освиенцим. Целта на мисиятa: да информира полската съпротива и полското правителство в изгнание, а чрез него – и съюзниците от антихитлеристката коалиция – за масовите избивания на лагерници и постепенното превръщане на лагера „Аушвиц“ в епицентър на унищожението на европейското еврейство. След престой от две и половина години обаче Пилецки стига до извода, че за да подтикне Запада към действие, ще трябва да извърши невъзможното – да избяга от „Аушвиц“. Заличен тотално от историята и екзекутиран през 1948 г. от следвоенното полско прокомунистическо правителство, Пилецки остава почти непознат за широката световна общественост. Архивът му и шифрите, с които е бил закодиран от Пилецки, е върнат на сина му Анджей едва след рухването на Съветския съюз.
Джак Феъруедър е роден през 1978 г. в Уелс. Следвал е в Оксфорд, има стаж като военен кореспондент с британските войски в Ирак през 2003 г., а впоследствие отразява и войната в Афганистан за в. „Уошингтън Поуст“. Получил достъп до редица архиви от двете страни на Атлантика, авторът предлага първото задълбочено и подробно документирано изследване за живота на Витолд Пилецки. За „Доброволецът“ Феъруедър печели едно от най-престижните литературни отличия във Великобритания – наградата Коста.
„Доброволецът“, Джак Феъруедър, превод Венцислав К. Венков, изд. „Колибри“, 2021 г.
Четвърта глава
Оцелелите
„Аушвиц“, 23.IX.1940 г.
Веднага след проверката на следващата сутрин Витолд се отправя към лечебницата да търси Деринг. В това време капосите строяват затворниците в групи за работа извън територията на лагера. Новобранците се щурат объркани пред портала, а един от бригадирите крещи, че всички заслужават да бъдат пребити от бой. Витолд е безкрайно изненадан, когато вижда как крещящият – поляк – се извръща с гръб към есесовците и смига заговорнически на затворниците.
Самият Витолд се включва в опашката болни затворници, чакащи за преглед пред едноетажната лечебница. Сутрешната процедура е различна от вечерната: липсва ритуалът пред другите затворници, но неприетите се смятат за симуланти и биват изпратени на плаца за строева и физически упражнения. Въпреки това десетки продължават да се редят на опашката всяка сутрин. Немецът капо Ханс Бок, който ръководи приема, стои на стълбището пред лечебницата по бяла манта и с дървен стетоскоп в ръка. Той е човек без медицинско образование, известен със склонността си да урежда на работа в лечебницата млади лагерници срещу сексуални услуги.
Витолд успява да измисли някакво оправдание, за да мине покрай Бок, и попада в дълъг коридор, в който голи затворници чакат да бъдат прегледани допълнително. Други затворници пък биват заливани с ледена вода в умивалнята. На пода в повечето други стаи лежат гъсто наредени един до друг болни. Из цялата лечебница вони на гнилоч и изпражнения.
Витолд намира търсения от него човек в една от болничните стаи. Деринг е добил нездрав цвят на кожата, отслабнал е до неузнаваемост и едва се държи на странно подутите си нозе. Вероятно двамата намират начин да се усамотят в една от стаите за санитарите в дъното на блока, където успяват да си поприказват. Деринг е бил първоначално зачислен към една от най-тежките дейности – бригадата за пътно строителство. Само дни по-късно го завличат в полусъзнание и с треска до лечебницата. В първия момент Бок отказва да го приеме, но на Деринг късметът проработва. Негов колега от Варшава, Мариан Дипонт, който вече работи в лечебницата, вижда Деринг да прави за наказание лицеви опори на плаца и успява да уговори Бок да промени решението си. Деринг впоследствие се възстановява и по някое време е назначен за санитар в лечебницата.
Деринг е напълно съгласен с констатацията на Витолд, че за бягство и дума не може да става. До този момент един-единствен затворник е успял да избяга, като се е промушил под бодливата тел. В отговор есесовците провели брутална двайсет и четири часова проверка. Освен това Деринг предупреждава Витолд, че тепърва му предстои да се запознае с истинския убиец в концлагера. Не ставало дума за палките на капосите, от които с малко разум и известен късмет човек можело да се отърве. Истинската опасност бил гладът. Оберщурмфюрерът СС Зайдлер, който им говорил при пристигането им, почти не преувеличавал, когато им обещал, че им оставали само шест седмици живот. Дневният порцион на затворници бил около 1800 калории – две трети от нужното на човек, занимаващ се с тежка физическа работа. А като се имало предвид, че капосите крадели от продуктите, а лагерниците – един от друг, в крайна сметка повечето лагерници били подложени на диета от по-малко от хиляда калории, която водела до ускорена смърт (впоследствие есесовците изобретяват следната проста формула за изчисляване оставащото време живот на човека: Месеци оставащ живот = 5000/калорийния дефицит).
В лагера вече битуват ред названия за онези, които са на границата на гладната смърт: сакатите, зарязаните, съкровищата, но най-често използвано е „мюсюлманите“, явно заради приликата с молещи се почитатели на исляма и клатенето напред-назад на изнемогващите от глад тела. Витолд вероятно вече е имал възможността да види из лагера някои гладуващи. Хлътналите бузи придават на черепите им крушовидна форма, която е прекомерно голяма за изпосталелите им фигури и подути крайници. Подобни нещастници се навъртат обикновено около кухните с надеждата да закачат някои годни за ядене отпадъци и стават лесна жертва на капосите, които обичат да се гаврят с тях.
Гладът, смята Деринг, представлявал не само смъртна опасност, а бил залегнал в корозивната основа на системата „капо“. Гестапо има до самия вход на лагера скромна канцелария с официалното название „Политически отдел“, пред който почти всяка сутрин и вечер се вижда опашка от лагерници доносници. Останалите затворници поначало отбягват доносниците, но никой не знае кога другият ще достигне точката на пречупване. И Витолд осъзнава, че ще трябва да намери някакъв начин да създаде нелегална организация, която да не рухне под унищожителния натиск на глада. Единият от пътищата е да се осигури по-равномерно разпределение на храната. Надява се да успее да убеди в това отношение някои от отговорниците по помещения, като заложи на тяхната вяра и патриотизъм, но си дава сметка, че повечето от тях няма да се поддадат на подобни аргументи, ами ще се наложи да им предлага допълнителна храна. Деринг го изненадва с вестта, че е в състояние да му осигурява някакви допълнителни провизии. Варшавският им колега Владислав Сурмацки е все още жив и участва в екип от лагерници геодезис ти към есесовската строителна служба, който работи на строителни обекти извън лагера. Сурмацки осъществил връзка с местно семейство от района на жп гарата и то го снабдявало с продукти, които той внасял скрити под рубашката си в лагера. Наличието на подобен първи контакт с външния свят разкривало възможности не само за сдобиване с допълнителна храна, но и за изпращане на събираните разузнавателни сведения до Ровецки във Варшава.
Витолд се разделя с Деринг и се прибира потайно в блока си. Вечерта новобранците се строяват от рано за проверка – почват да стават по-изпълнителни, – за да гледат как другите бригади се прибират от работа. Колони изпопребити от работа мъже влачат с общи усилия или карат умрелите в колички; краката на мъртъвците тропат по бордовете на количките; накрая ги струпват на плаца за преброяване.
Блокът на Витолд е точно срещу онзи на свещениците и евреите от наказателната рота, на които е възложена най-тежката работа – в чакълената кариера. Евреите се познават по жълтата звезда върху прашните униформи. Капо им е дебел бивш бръснар от Берлин на име Ернст Кранкеман, който преди войната е лежал в лудница и е бил включен в нацистката програма за стерилизация, но в крайна сметка е бил прехвърлен в „Аушвиц“. От него се боят дори останалите капоси. „Отвратителен, гаден жабок – описва го впоследствие един от затворниците. – Надарена с невероятна сила планина от месо и тлъстини.“
Кранкеман носи нож в ръкава си и пред очите на Витолд минава по редицата, ръгайки онези, които не са се подравнили. Избира си един и го пребива до смърт. Дори Витолд, който вече е бил свидетел на дузина убийства, Ернст Кранкеман, около 1941 г. Снимката е предоставена от PMA-B. е потресен. Оглежда редицата лагерници и остава с впечатлението, че не е единствен: неистов гняв избива през колективния страх и апатията. За пръв път от идването си Витолд остава с усещането, че евентуално би могъл да организира група, която да се противопостави на капосите. Ако привлече достатъчно хора, ще може да въздейства на другите затворници да престанат да се „топят“ взаимно и да започнат да закрилят най-немощните.
Еуфорията му обаче е краткотрайна. Опитите му през следващите няколко дни да въведе в своето помещение някакъв дух на колективизъм се набиват в очите на Щалер. Капото сякаш инстинктивно усеща, че евентуалният успех на Витолд да въведе сред хората си ред, без да прибягва до груба сила, ще представлява предизвикателство към лагерните порядки, затова предупреждава Витолд да прибягва към по-насилствени методи, докато една сутрин не издържа и изритва Витолд от блока за три дни да си намерел друга работа в лагера.
„Не за друго, ами за да видиш за какво става дума – казва му Щалер, – че да ти домилее за комфорта и спокойствието тук в блока.“
По-старите лагерници знаят как в мелето след проверката да се присламчат в някоя от по-леките бригади, но Витолд още не е усвоил тази тънкост и е пратен в чакълената кариера. Лагерът е разположен върху старо речно корито, така че има изобилие от баластра и изкоп за чакъл в близост до главния портал. Една група лагерници пълни ръчните колички, а друга ги избутва по талпата до отъпканата пътека покрай телената ограда. През десетина метра ги наблюдават капоси с палка в ръка.
Витолд е включен във втората група. Пълната количка тежи и той едва пази равновесие, когато от мрачното небе започва да ръми. Той и другарите му са принудени да тичат с товара, за да не затънат в калната пътека. Свървайки зад ъгъла, вижда закъде в крайна сметка са предназначени камъните: от земята стърчи единственият черен комин на крематориума, около който се стеле плътен дим. Дотогава Витолд го е виждал само отдалеч, оттатък портала, и едва сега го вижда отблизо, а ноздрите му се изпълват от отвратителната сладникава миризма на печено месо.
Съоръжението работи само от един месец, но лагерната администрация отсега се притеснява, че няма да й е достатъчен, „дори през най-добрия период от годината“. В ниската сграда до комина се помещава двойна муфелна коксова пещ с капацитет седемдесет трупа на денонощие. Освен че вече са поръчали и втора, от СС възнамеряват да увеличат и капацитета на съществуващата, като изолират стената на сградата с наклонен насип, в чието изграждане в момента участва и Витолд.
След час-два тичане с количката Витолд се чувства разнебитен. Мъчи се да прави тайни кратки почивки, но капосите бият с палките всеки, който им се стори, че се размотава. По-дълги почивки настъпват само тогава, когато капосите се захващат да пребият някой, който е изтървал или разсипал количката си. Единствено в такива моменти колоната спира и Витолд има възможност да поеме жадно глътки въздух и да успокои готовото му да се пръсне сърце. По някое време се улавя, че е започнал неусетно да усеща кой ще е следващият отпаднал – „адвокатът с коремчето… очилатият учител… възрастният господин“, и да предвижда кога ще е следващата почивка.
В края на деня вече не е способен да стои на крака. Вечерната проверка под дъжда му се струва безкрайна и волята му едва стига да си остави парченце хляб за следващия ден. На сутринта, гладен и схванат, навлича мократа униформа. През третия ден усеща как бързо губи сили и си дава сметка, че съвсем скоро капосите ще се нахвърлят отгоре му.
През обедната почивка Щалер му съобщава, че може да се върне в блока.
– Сега нали разбра какво значи да работиш в лагера – пита го Щалер. – Върши си добре работата в блока, ако не искаш окончателно да те изритам от лагера.
Витолд обаче няма никакви намерения да се натяга на немците. След една сутрешна проверка долага на Щалер, че в блока има трима болни, които не могат да излязат за работа. Щалер, както винаги, побеснява, убеден, че Витолд е трябвало да им хвърли по един як бой.
– Болен в блока ми ли?!… При мен болни няма!… Всички работят, включително и ти! Писна ми! – крещи Щалер.
Нахлува в спалното помещение. Двама от болните лежат опрени в стената и дишат тежко. Третият се е свлякъл на колене в ъгъла.
– Тоя какво прави? – посочва го капото.
– Моли се – отвръща Витолд.
– Как така се моли? – не вярва на ушите си Щалер. – На това пък кой го е научил?
Щалер се разкрещява, че онзи бил идиот, че нямало никакъв Господ, че хлябът му идвал от него, а не от някакъв си там Господ. Но не посмява да го докосне. За сметка на това си изкарва гнева на другите двама и ги бие, докато най-сетне успяват да се изправят на крака.
– Виждаш ли! – изкрещява Щалер. – Нали ти разправям, че не са болни! Щом могат да ходят, значи могат и да работят! Заминавайте на работа! И ти с тях!
Витолд е окончателно изгонен от блока му. Поставил е в опасност цялата си мисия, но не вижда как ще поведе останалите в лагера, ако сам допусне да бъде компрометиран. Работните групи за деня вече са заминали по обектите, затова Витолд се присъединява към отписаните инвалиди от лечебницата, които са наказани със спортни занимания на плаца. Стоят мирно и чакат появата на капосите. След двудневния дъжд температурата е спаднала осезателно. Част от затворниците нямат шапки или чорапи, та дори и обувки, и усещат как влагата от реката пронизва дочените им униформи. Стоят и зъзнат, ръцете и устните им посиняват, но не развалят строя. По някое време се появява Щалер. Изглежда, е довел молещия се лагерник в лечебницата да го лекуват – особен чешит е тоя капо. Но в мига, в който съзира Витолд, Щалер се разсмива на глас.
– Животецът ти се отцежда – казва и размърдва пръсти, имитирайки ръмящ дъждец.
Няколко часа по-късно слънцето успява да пробие мъглата и пристига глутница надзиратели да проведат спортните упражнения. Занятията обикновено се ръководят от капото Лео Вичорек – четиресетгодишен мъж с нездрав вид, с тънки като графит от молив вежди и клепнали кафяви очи. След особено смъртоносни сеанси Вичорек има навика да свири на устната си хармоничка, приседнал на стълбите пред своя блок. Сега заповядва на затворниците да застанат в кръг и да скачат жабешката. Налъмите на Витолд изобщо не са му по мярка и не му позволяват да изпълни заповедта. Изходът е да ги вземе в ръка, макар и с риск да изпореже ходилата си по острия чакъл на плаца. Малко по-късно краката му са вече изпонадрани и с всеки подскок кървят все по-силно. Чак по някое време успява да си поеме дъх, когато един от болните пада и Вичорек или някой друг капо се втурва да го доубие. Обикновено капосите се шегуват, докато пребиват някого до смърт, и имитират звуците на предсмъртните му хрипове.
Витолд изведнъж си спомня сценка от своето детство: група ратаи измъчват хванато от тях животно. То пищи от ужас, а те се заливат от смях. Жестокостта им го ужасява, но той постепенно забравя случката и израства с убеждението, че човекът по рождение е добър. И едва сега, като си спомня за умъртвеното животно, осъзнава колко наивен е бил. Трябвало е да осъзнае още тогава, през детството си, че хората са всъщност жестоки и зли.
След обяда към Витолд и останалите се присъединява и наказателната рота. Лагерът разполага с огромен пътен валяк, който поначало трябва да се тегли от четири чифта коне. В случая в него са впрегнати Лео Вичорек, около 1941 г. Оцелелите петдесет затворници евреи. Друг по-малък валяк се тегли от двайсет свещеници. Отгоре на първия валяк се тресе тържествуващото тлъсто тяло на Кранкеман. Вдигната като скиптър над главата му е палката, която периодически се стоварва върху нечия затворническа глава. Кранкеман се вози напред-назад по плаца и ако някой рухне от ударите му или от изтощение, заповядва да го прегазят с валяка. Дивашкото изпълнение продължава чак до вечерната проверка, когато Кранкеман слиза от валяка да огледа размазаните трупове и да разпусне оцелелите за деня.
