Начало Идеи Гледна точка Доброжелатели и зложелатели
Гледна точка

Доброжелатели и зложелатели

2687
фотография © Георги Кожухаров, „Дневник“

Винаги съм считал разума за върховна инстанция във всички сфери на битието – дори и в любовта. Чувствата са несъмнено наше богатство, но само под върховенството на разума, като негови подвластни, а не като негови господари и предводители. Емоции (и дори чувства) имат и някои животни, разумът е обаче онази могъща извънземна за мен, християнина, сила, която ни разграничава от целия останал животински свят и ни превръща във фаворити на мирозданието. И ако господството на разума е за предпочитане дори в интимните отношения, с особена отчетливост необходимостта от това качествено господство се откроява в политическата сфера, където абдикирането на разума в полза на емоционалността е водело винаги до въдворяването на един или друг – ляв, десен, националистичен или религиозен – екстремизъм. Некрофилният триумф и на комунизма, и на националсоциализма преди стотина години започна не с рационални аргументи, не със съпоставянето на разумни политически доводи и проекти – с пороя на необуздани емоции, с марша на оцветени по разному политистерии започна. И продължи по талазите на емоциите и политистериите, на гражданските метежи и на революционния патетизъм – чак докато опустоши цели страни, народи и континенти.

Налага се да припомня всичко това, защото актуалната родна политическа картина говори, че явно сме го позабравили. Какво да се прави – колективната памет е къса, понякога по-къса и от биографичната, а българската народна памет е особено къса – по-къса и от народна приказка е. А нямаме ли народна памет, няма и от какво да се поучим като народ. Няма ли пък от какво да се поучим като народ, не превърнем ли миналото в учител на настоящето, провалът ни е предрешен – тогава всичките ни национални пътища се превръщат в национални безпътици.

Ако това още не е станало на родна земя, то е на път да стане, то вече става (видимо, полувидимо и невидимо) пред слепите ни очи. Явно и най-жестокият исторически урок, който близкото ни минало ни даде – комунистическият тоталитаризъм – се оказа недоучен и неоползотворен от нас, явно всичко изстрадано, колкото и свирепо да бе то, ни причини болка, но мъдрост не ни даде, не ни научи как да осмислим старите страдания, за да предотвратим нови. Какво да се прави – мъдрост без изживяна болка няма, но невинаги изживяната болка и мъдростта вървят рамо до рамо – понякога болката пристига сама.

Времето (наше и чуждо, родно и международно) показа, че демокрацията е несъмнено най-конструктивният, най-рационалистичният обществен модел, но на конструктивността и рационализма ѝ ние, българите, по стародавна, по вековна традиция отговаряме с потомствената си балканска невъзприемчивост, с последователното си нежелание да се поучим от крушенията на миналото и да ги превърнем в ресурс на бъдещето. А този ресурс е незаменим – попътен заместител той няма, всеки отказ да бъде той реализиран води с неминуемост до нашата собствена нереализираност като общество и дори като нация.

Така и днес, трийсетина години след като, както се надявахме, се освободихме от клишетата и труизмите, от идеологизираните мистификации и многоликите апории на тоталитаризма, ние го сторихме не за да тръгнем по един нов, конструктивен и прагматичен път – сторихме го, за да попаднем в плен на нови клишета, мистификации и апории – този път спуснати не по командно-административен път централизирано свише, а създадени снише, дълбоко в народните недра. А това обстоятелство ги прави още по-неизкореними и жизнеспособни. Бягството ни от реалността продължи с бодра стъпка и в новите условия, и в новите условия ние тихомълком загърбихме социалния реализъм, за да го подменим със социалистически реализъм, за да се заселим обратно в царството на сенките, на митологиите и небивалиците.

Една от тези деструктивни митологии препоръчва Русия като наш двоен освободител, като наш вековен добротворец, православен и славянски закрилник и кръвен брат. Докато и историческата, и актуалната истина говорят обратното: не наш двоен освободител, наш двоен поробител е Русия – в края на ХІХ в., благодарение на наши сърцати (и ликвидирани впоследствие от Кремъл!) родолюбци като априлските апостоли Захари Стоянов и Стефан Стамболов по-малко успешно, а през средата на миналия век, благодарение на кремълски лакеи и национални предатели като Георги Димитров, вече съвсем успешно. И в двата случая става въпрос не за освобождаване, а за поробване на страната ни, за лишаването ѝ от държавност и дори от националност, за превръщането на България от независима, суверенна държава в държава формална и обезличена национално, в руска губерния.

Този гибелен процес на денационализиране и русифициране върви, разбира се, подхранван от алчността на ненаситния кремълски империализъм, от една страна, и от обществената активност на многомилионното българско русофилство, на вездесъщите полезни идиоти и полезния им идиотизъм, от друга. Тези, казано на библейски език, слепци с очи са манипулирани от рафинирани демагози, които впрягат гражданската им енергия в услуга на користолюбивите си цели, но това е друга тема, на която съм писал и пак ще пиша. В случая е важно, че наличието на користта като движеща сила е налице, налице е и гражданската енергия, с която да бъде тази корист постигната. И е постигана ден след ден, ден след ден страната ни потъва все по-дълбоко в суровата сянка на имперски Кремъл.

Това ново, пълзящо заробване върви успоредно с една друга, не по малко обществено опасна тенденция – американофобството и еврофобството, ненавистта към цялата евроатлантическа общност, която е единствената външнополитическа надежда и за вътрешнополитическото ни оцеляване. Струва ми се, че двете тенденции са каузално свързани, че се подхранват взаимно в деструктивността си. И още нещо свързва тези гибелни за нацията ни процеси: техният ирационализъм, парадоксалността им. И сляпата любов към Русия и деспотичния Кремъл, и не по-малко сляпата ненавист към Европа и САЩ са еднакво лишени от рационалност, еднакво контрапродуктивни за националната ни кауза, еднакво парадоксални, еднакво вън от всякакво разумно основание.

Но за това защо Русия с нищо не е наш доброжелател и спасител и защо Америка с нищо не е наш зложелател и враг, ще поразсъждаваме в следващото есе.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора