0
1490

Добротата на самарянина

Както доброто и злото на този свят са вечни, така вечна е и тази притча, в която доброто и злото се сблъскват, покрай тях минава и отминава безразличието, а доброто донася спасение. В нейния прост и ясен сюжет, в нейната пестелива драматургия всеки път откриваме нови пластове от смисъл. Много художници са рисували картини по сюжета на тази притча и всички творби са различни, защото всеки е погледнал от различен ракурс на трагедията, разиграла се на пътя от Иерусалим към Иерихон.

Така и в моето съзнание се запечата нещо ново, след като чух притчата за Добрия самарянин на неделната литургия. Писала съм и друг път за нея, но сега още нещо от божествената ѝ мъдрост.

Един законник попитал Иисус какво да направи, за да наследи вечен живот. Тъй като е законник и трябва да познава Закона, Иисус го попитал какво е написано в него. Законникът съвсем пунктуално цитирал две различни места от Божия Закон. Иисус го похвалил за правилния отговор, насърчил го и с това диалогът между тях би трябвало да приключи.

Но последвал обрат, тъй като законникът бил лукав и във въпроса му имало преднамереност. Той можел да цитира наизуст цялата Библия, но не разбирал това, което изрича. Или се преструвал, че не разбира. Затова Иисус започнал да му разказва притчата за Добрия самарянин (Лука 10:30-37).

Един човек бил нападнат по пътя от разбойници, пребит и ограбен. Край него минали последователно един свещеник и един левит, които го отминали с безразличие, безсърдечие и безучастие, може би защото бил непознат, може би защото не било тяхна работа, може би защото имали важни ангажименти и бързали или се страхували и те да не бъдат нападнати от разбойниците. А може би защото и те не проумявали смисъла на Закона. А може би по някаква друга причина, тъй като, когато човек не желае да помогне, той винаги има много причини за това.

Законникът вярвал, че съществува вечен живот и се интересувал какво да направи, за да го наследи. Съзнавал, че за наследяването на вечния живот е необходимо нещо да се направи, че то не се случва, ако седим „със скръстени ръце“. Тъй като вечният живот се дава от Бога, вероятно законникът е предполагал, че Иисус ще насочи вниманието му към Бога, как да го обикне повече, как да угоди повече на волята Му.

За негова изненада Христос му разказал една трагична история, в която дори с дума не споменал за Бога. Разказал тази трагична история за човешката беззащитност, жестокост, безразличие, но тя също е и история за човешката доброта.

Непознатият човек вървял по пътя и бил безсилен да се опази от бандата разбойници, които налетели върху него. Разбойниците били зли, алчни и жестоки и го пребили до смърт. Нямало кой да му се притече на помощ и той останал да лежи и да стене край пътя. Минали свещеникът и левитът, но не се спрели при него, подминали го. Няма как и двамата да не са желаели да наследят вечен живот, но не виждали връзка между вечния живот и ранения пътник. След тях минал един самарянин. Той се притекъл на помощ на ранения. Помогнал му, погрижил се за него не за да наследи вечен живот, а защото имал добро и състрадателно сърце. В постъпката му нямало корист, нямало сметка. Самарянинът помогнал не дори от чувство за дълг, а единствено от доброта.

Притчата е толкова интересна и мъдра, защото в нея напълно липсва дидактика и назидателност. Ако беше разказана през устата на формалното благочестие, добрият, положителният герой, носителят на поуката в нея трябваше да бъде свещеникът. Но не е нито той, нито левитът. А е някакъв другородец и друговерец. В един благочестиво-назидателен прочит на един човек от чужд етнос и с чужда вяра в никакъв случай не се полага такава положителна роля. А ние трябва да намерим отговор на загадката защо Христос обръща ролите.

Но обръщането не свършва до тук. Не по-малко загадъчно в тази притча е отсъствието на Бога в нея. Това донякъде се обяснява с жанра – притчата е иносказателен разказ. Но нали все пак когато законникът вярно и точно цитира Закона, че за наследяването на вечен живот е необходимо да възлюби Бог „от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си“. А от притчата следва, че обикването на ближния е достатъчно. Точно както когато разкрива какво ще се случи на Всеобщия съд, Христос никъде не споменава Бога, а отъждествява Себе Си с всеки гладен, жаден, странник, гол, болен и в тъмница. Ето Го и в тази притча – изпонаранен, гладен, жаден, гол, изоставен, свещениците Го подминават. В същото състояние – с прободено и изпонаранено тяло, жаден, гол, изоставен, Го виждаме и на кръста.

Христос никога не отсъства, но не винаги ние имаме очи да Го видим. Христос никога не отсъства, но никога не се натрапва. Затова и в притчата е поставил ранения пътник в центъра, а не Себе Си. Няма друга мярка, с която можем да измерим нашата любов към Бога – дали Го обичаме „от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум“, освен с това дали превързваме раните на тялото и душата на ранения и изоставен пътник.

Но има и още един пласт. Този нападнат от разбойниците и изпонаранен пътник, който е самият Христос, е изоставен дори от Бога. Там, на пътя Бог Го няма да помогне на страдащия. Той е оставен на нашата милост, на нашата доброта. Когато е на кръста Иисус също простенва „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ Когато Отец е изпратил Своя Син на земята, Той Го е оставил изцяло на нашата жестокост или на нашата доброта.

И единствено от нас самите зависи изгубването или наследяването на вечния живот.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“
Следваща статияГлухчо