0
1700

Доброто често закъснява

Мисли, следващи дните (VII)

Ришард Капушчински

Размишленията, които ви предлагаме в рубриката „Мисли, следващи дните“, са повод да се изправим отново пред въпросите за човека и смисъла на живота, за времето, историята, изкуството, за онова, което е било и ще бъде и занапред предизвикателство за нашите съмнения и търсения. Това са мисли на философи, на писатели, на всички онези, които неуморно са търсили Истината. Те са пореден повод да се запитаме на свой ред кои сме и накъде отиваме. Мислите, които публикуваме днес, са на Ришард Капушчински. Ще ги намерим в неговата книга „Лапидарии“.

***

Ришард Капушчински

Нещастието – самозасяващо се растение. Ако един човек е нещастен, прави нещастни онези, които са около него, отравя ги, удавя ги в нещастие.

***

Човек, срещнал препятствие, което не може да унищожи – почва да унищожава самия себе си. Страшна връзка, която причинява потиснатост и депресии, става източник на алкохолизъм и наркомания.

***

Лекотата, с която може да се манипулира човешкото съзнание, произтича от самата природа на човека. Той е повече получател, отколкото търсач, охотно (поради леност, пасивност и липса на въображение) ще се задоволи с първата попаднала му информация или мнение; колкото са по-опростени, разкрасени и нелепи – толкова по-добре. Нелепицата има нещо от конвенцията на приказката (и често – на кича), затова тя лесно вълнува въображението на обикновения човек.

***

Колкото по-дълбоко потъваме в бездните на човешката драма, толкова по-слабо чувстваме нашата връзка с природата. Трагични – ние обръщаме гръб на природата, която по своята същност не е трагична. Оттук мечтата да се върнем към нея, мечтата да минем от състоянието на напрежение в състояние на успокоение, винаги постигано с толкова голямо усилие.

***

Един основен принцип: нищо не може да бъде добро, във всеки случай: нищо не може да бъде добро продължително време. Да правиш нещо добре означава да предизвикваш подозрение, да провокираш обвинителна присъда.

***

Има ситуации, в които злото действа бързо, стремително, с внезапна, смазваща сила. Докато доброто действа по принцип по-бавно, има нужда от време, за да се прояви и потвърди. Затова доброто често закъснява и – губи.

***

Ако измежду многото истини избереш само една и започнеш сляпо да я следваш, тя ще се превърне във фалш, а ти ще станеш фанатик.

***

Историята като борба на класите? Като борба на системи?

Историята е също така борба между културата и простащината, между човечността и жестокостта.

***

Връзката между примитивизма, агресивността и простащината. Простащината е активна, яростна, натрапчива; това е неуморима сила, зло, което непрекъснато атакува.

***

Политиката, ако човек дълго се занимава с нея, извращава, корумпира разума. За нея са характерни експанзивността, ненаситността. Иска всичко да подчини на себе си, да обсеби, да заграби. Иска навсякъде да проникне. Тя е деструктивна като наркотик. Начинът на мислене на политика и наркомана е сходен: еднопосочност, неспокойна, маниакална потребност от непрекъснато задоволяване на своето неутолимо желание. Прави впечатление монотематичността, повторяемостта, а с течение на времето – нарастващата патология на този начин на мислене. Както наркомана, който всекидневно се нуждае от следващата доза наркотик, така и политикът трябва постоянно да си инжектира поредните дози политиканстване.

***

Тълпата се стреми да руши твоето спокойствие, да пречи на работата ти, а по отношение на човечеството – да пречи на неговия прогрес. Движението на тълпата е винаги движение назад, това е движение в неподвижността. Тя иска само едно – да те вкара в блатото. Това вкарване в блатото ти няма да можеш да спреш, защото си прекалено слаб. Имаш само един изход – да не допуснеш да направиш първата крачка към блатото. Тази първа крачка е решаваща. Но колко много са ситуациите, в които трудно можеш да се ориентираш, че това е била именно онази първа и вече последна крачка!

***

С течение на годините:

Животът (този, който е в нашите мисли и размишления) става все повече пътуване в дълбините на нашето собствено минало, в дълбините на самия себе си. Това се чувства. Новите, които идват на този свят, все по-малко ни засягат. Не идват вече за нас, няма да бъдат за нас.

***

Човек може да стане сам за себе си такава грижа, че вече няма да му стигне времето да се занимава с нещо повече.

***

Колко огромни са в нас пространствата, които оставяме, може би завинаги, неизследвани.

***

За глупостта: глупостта като вид умопомрачение, мозъчно перде. Състояние на границата на психическото заболяване: когато слушаме глупака, оставаме с впечатлението, че чуваме човек, който е умопобъркан.

***

Колкото по-висока цел си поставяш, толкова по-самотен ще бъдеш.

***

Има дни (понякога низ от такива дни) мисловно и емоционално празни. Дни ями, дни – като отлитаща пара. Нашето субективно време би могло да се раздели на преживявани и пребивавани дни. Способността на човека да преживява – колко ограничена е тя. Той охотно бяга от преживяването в пребиваването.   

***

Разумът на човека на масовата култура е друг разум. Разликата между този разум и разума на интелектуалеца не е степенна, а родова. Това са мозъци, запълнени с различен код. Тук не може да бъде въведено разграничението висш-нисш, защото става въпрос за различие в манталитета. Характерно за разума на човека на масовата култура: а) липса на интерес към света – не иска да знае; б) безразличие, пасивност, мисловна дрямка; в) ако има някакво мислене, то е бавно, без темпо, без полет; г) сляпа вяра в стереотипите, митовете, празните приказки, нежелание те да бъдат ревизирани, отхвърлени; д) недоверие.

***

Непрестанното усилие на хората, техният стремеж да поставят на мястото на съществуващия свят, на заобикалящата ги действителност собствените си желания, да заместят обективното битие със субективната представа за битието, макар и тази представа да е най-абсурдната. Човешкият разум не съхранява картината на обективния свят, а собствените си творения, картини, създавани от самия него, които впрочем често са най-обикновена реч.

***

Конструкцията, благодарение на която не излизаме извън рамките на етичната норма, е много слаба. Тя лесно може да бъде унищожена чрез превръщането на самия човек в инструмент за унищожение или самоунищожение.

***

В изкуството и само в него най-опасно е средното равнище. Във всекидневния живот добре функциониращото, производително средно равнище е силата на съвременната цивилизация.

***   

Много неща започваме да разбираме късно, още повече – много късно, най-много – прекалено късно.

***

Постепенно, с течение на времето, откриваме в самите себе си все по-труден противник.

***

Времето убива, но липсата на време също убива.

***

Човешкото въображение се променя. Не можем вярно да реконструираме въображението, което например е създало света на катедралите или – по-късно – света на сецесиона. Но както не можем да станем отново притежатели на отминалото и угаснало въображение, така също не можем да си представим въображението, което ще оживява бъдещите поколения и ще може да промени нашия днешен свят по един невъобразим за нас начин.

***

Истинският съд е съдът след години, понякога – векове по-късно.

***

Киркегор против Хегел, т.е. против фетишизирането на обективната история. За датския философ всеки човек е затворена в себе си история.

***   

Когато вървя по занемарени улици и виждам олющени сгради, счупени стъкла, мръсни дворове, тутакси ми се приисква да вкарам всичко в ред, да поправям, да боядисвам. Усещам болната среда като собствена болест, между мен и това, което ме заобикаля, съществува физическа връзка.

***

Можем да предадем знание, но не можем да предадем преживяване. Преживяването притежава едно допълнително екзистенциално измерение, по отношение на което словото е твърде бедно, твърде безпомощно.

***

Важно е да запазиш способността си да преживяваш, както и да съществуват неща, които могат да предизвикат учудването ти, да те разтърсят. Важно е да не те засегне страшната болест – безразличието.

***

Политиката днес замества всичко – театъра, живописта, литературата. Замества и налага господството на долнопробността и кича – властването на интригите, арогантността, простащината. Власт, чиято единствена цел е да натрапи себе си на другите – нагло, нахално, на всяка цена.

***

Героичното поведение винаги е рядкост, изключение. Но тъй като онези, които изплуват от миналото, от т.нар. страници на историята, са герои, създава се впечатлението, че човечеството в своето мнозинство е именно такова – героично. А в действителност ние най-често сме съвсем обикновени, земни, слаби люде, обзети единствено от мисълта за оцеляване, сиви птички с къси крилца.

***

Историята все по-често и с все по-безмилостна жестокост изхвърля всичко на бунището.

***

Диктатурата се опира не само на страха, но и на изгодата. Както и – на навиците. Също – на липсата на сравнителен фактор (хората не знаят, че някъде другаде е по-различно, по-добре).

В революциите побеждават онези, които са дошли по-късно. Често това са хора от задните редици или такива, които са живуркали в затънтената провинция. Защото революцията поглъща всички, които са се намирали близо до барикадата, от двете страни. Барикадата едновременно разделя и свързва. Парадоксът на ситуацията, която, като потъващ кораб, повлича на дъното всички.

***

Кризата на историята – нейното място все по-често се заема от съвременността и археологията. Това става поради факта, че историята (като наука, като дисциплина), поддаваща се лесно на манипулиране, губи достоверността си. Вместо научен подход към миналото се сблъскваме с емоционално изграждане на произволни фрагменти от нея.

Съществува историческо знание и емоционална памет. Въпреки че те често се определят с едно и също име – история, трябва ясно и по същество да ги разграничаваме.

***

Светът: вече толкова много е казано за всичко. Нима хуманитарната мисъл се е изчерпала? Нима са останали само техническите открития?

***   

С течение на годините човекът е все повече напластено в самия него минало.

***

Колко собствени биографии може да преживее човек? Различни, дори коренно противоположни? А.Б. ме пита вярвам ли в прераждането след смъртта? Отговарям, че не зная какво ще стане след смъртта. Но затова пък вярвам в прераждането на човека приживе. Че човек може в течение на един живот да се роди няколко пъти. Като съвършено различен, неузнаваем.

***

Фатално е психологическото въздействие на кризата. Кризата ни обезсилва, изпълва с песимизъм, парализира волята ни, позволява бездействие, не-действие, не-мислене. Кризата ни изтощава, потапя ни в апатия, в рационализиран минимализъм.

***

Ние скриваме най-важното от това, което е най-лично. Нашата първа реакция винаги ще бъде – да скрием. После, дори ако изваждаме нещо наяве, правим го винаги с усилие, понякога дори – с болка. Най-често отнасяме тези тайни със себе си в гроба. Затова в гробищната земя са погребани не само телата на мъртвите, но и техните най-големи, най-съкровени, а често и най-страшни тайни. Достъпните нам истини за човека са само върхът на айсберга. Най-важните, действителните истини са извън нашето полезрение.

***

В послеслова към своя роман „Невинни“ Херман Брох обръща внимание на връзката между политическото и нравственото безразличие (или иначе казано: на нравствените импликации на политическото безразличие). Брох напомня, че немското бюргерство не се е чувствало отговорно за идването на Хитлер на власт, понеже е смятало себе си за „аполитично“, т.е. за нямащо нищо общо с това, което е ставало наоколо. И все пак, отбелязва авторът, „политическото безразличие е в близки родствени връзки с нравственото безразличие, а следователно с нравственото израждане. Тоест, върху политически невинните хора тегне в значителна степен бремето на нравствената вина“.

И така – да живееш означава да поемаш отговорност и, осъзнавайки тази повинност, да бъдеш винаги готов да понесеш отговорността.

***

Картината на съвременния свят притежава особеностите на колажа: различни рационални елементи образуват ирационалната цялост. Колажът е може би единственият метод, позволяващ да се опише и представи съвременния свят в цялото му изненадващо, стремително и множащо се разнообразие.

***

Идеологията, всяка идеология, дори програмно най-антитоталитарната, има тоталитарни склонности (да завоюва изключителна и господстваща позиция). Според британския философ Роджър Скрутън след двете тоталитарни идеологии – фашизма и комунизма, днес е настанала епоха на тотален либерализъм, „в която правото ни забранява да забраняваме“. И добавя: „Нашето право, крайно снизходително към извършващите зло, е безмилостно към хората, които се опитват да му се противопоставят.“ („Уолстрийт Джърнъл“ 13.11.96).

***

Когато мисля за заплахите, които унищожават съвестта, преди всичко поглеждам недоверчиво към медиите. Благодарение на тях ние обръгваме на страданието, престъплението, убийството. Те до такава степен снемат от тях „ореола“ на ужаса, необикновеността, вината, превръщайки насилието в зрелище, че приспиват съвестта и стават в дълбоката си същност антивъзпитателни.

***

Изкуството е аристократично. Културата може да бъде масова – изкуството никога. Изкуството – това е аристокрацията на културата.

***

В съвременния свят наблюдаваме ясно изразена ескалация на политическите, обществените и религиозните движения без интелектуална база, без някаква теоретична основа. Участниците в тези движения се ръководят от емоции, инстинкти, пориви, фобии, предразсъдъци и т.н., но им липсват знания, размишления, рационална програма.

***

В тази действителност, в която се намираме, и която – струва ни се – познаваме, през цялото време расте бъдещето, за което не знаем нищо.

Ришард Капушчински, „Лапидарии“, превод Благовеста Лингорска, издателство „Карина М“, 1998 г.

Ришард Капушчински (1932–2007 е полски репортер и писател. Той е сред най-превежданите полски автори. Лауреат е на много престижни награди. Носител е на почетната титла „Доктор хонорис кауза“ на СУ „Св. Климент Охридски“. На български са издадени книгите му „Императорът. Шахиншахът“, „Лапидарии“, „Пътешествия с Херодот“, „Автопортрет на репортера. Стремителният ход на историята. Записки за XX и XXI век. Другият“, „Лапидарии IV-V-VI“ и др. Сътвореното от Капушчински неотстъпно отстоява убеждението, че „трудното време, в което живеем, ни повелява да говорим с особена сила и вяра: да, писането може да промени нещо към по-добро, макар и с малко, но все пак може“.