0
4617

Добро утро, нощ моя

„Добро утро, нощ моя“, Емили Дикинсън, превод Люба Константинова, издателство „Фама 1“, 2021 г.

Пишейки за тази книга в дните на Страстната седмица, си давам сметка, че да превеждаш, издаваш или дори да четеш Емили Дикинсън, е точно толкова трудно, колкото да съблюдаваш правилата на Великия пост. Уж са съвършено ясни, достъпни и постижими за всички, ала колкото по-дълбоко и по-истински навлизаш в тях, толкова по-ясно ти става, че дори и да умираш от въздържание, нямаш право да наречеш себе си „постник“. Без тази (привидно объркваща) аналогия е трудно да се обясни пътешествието в света на Поетичното. Особено що се отнася до поезията на Емили Дикинсън.

Затова едва ли ще бъде пресилено, ако сравним както живота, така и творчеството ѝ с една Страстна седмица. Тя започва с Цветница. Защото цветята обясняват всичко и нищо не е по-убедително от тях. Те в летен ден по-красноречиви са дори от Демостен (стр. 21). Вероятно прашецът им, носен от пчелите, е първичната поетическа материя, прадревното архė – си казвам, опивайки се от сока на лирическите ѝ миниатюри. Аз пия изобилно нектара на цветята /… И ангелите идват, /отгоре да погледнат / пияницата малък, / на слънчев лъч облегнат (стр. 44). Фокусиран в този лъч, светът е наистина чуден. По най-библейския възможен начин. Сякаш естеството е пир, на който Бог е домакин и в скромно тържество налива залеза във кана (стр. 28). Дали Емили Дикинсън празнува едно ново Сътворение, или копнее по предгреховното време, когато Небето свойта тайна / споделя с планината, / тя казва на полето, / а то пък – на цветятя (стр. 41); а може би лириката ѝ е опит за призоваване (invocacio) на Рая (стр. 43). Ела полека, му казва тя, увещавайки ни, че Небесната йерархия започва от мястото, където поетът, пчелата, цветето и етерът се срещнат. Несъмнено това са и най-често срещаните думи в стиховете ѝ. На първо място е, разбира се, пчелата. Без нейния кошер сякаш светът е бездомен. Защото отвъд баналността на алегорията: мед (мъдрост, поезия) в природата няма; и точно заради това събираш като пчеличка безброй цветни тичинки, за да получиш заедно с меда нещо – колкото истинско, толкова и невъзможно; екстракт (славянската дума извлек носи други значения) на границата между естественото и свръхестественото. Но има и нещо, още по-загадъчно и мистично в образа на пчелата. С името ѝ – Дебора[1], е известна кърмачката на Ребека, която умира във Ветил (Бит. 38:8); и то под същия онзи дъб, където по-късно Иаков ще види небесната лествица заедно със слизащи по нея ангели. В друг библейски разказ (Съд. 4:4) друга Дебора е пророчица, живееща под палмата[2] между Рама и Ветил. Израилтяните я посещават, за да разреши споровете им. След което, удивени от мъдростта ѝ, кръщават на нея един от Божиите градове – Даврат[3], градът, който неслучайно се намира в подножието на Тавор – планината на Преображението.

Като че ли библейските реминисценции трябва да закодират името на „живия“ реципиент, жената-муза, за която са предназначени стиховете. Тя също е Дебора/пчела. От което следват мрачните лирически сюжети – образи и теми за разлъки и предателства, за самота, агония и смърт (Почувствах погребение… пропука се душата, стр. 59, „Ах, сладка некромантия“ [Ah, Necromancy Sweet, 177], „Всички срокове изтекоха“ [All the length had passed, 948] „Агонията пò е силна от наслада“, [Tis Anguish grander than delight, 984][4]). Ала Емили Дикинсън знае, че в средата на XІX век не може да съществува подобен дискурс. Още е прекалено рано за наративите на феминизма. Така че по-добре би било, вместо да пише академично, заедно с баща си и с дядо си[5] – да създаде университета „Амхърст“[6]. Защото има социални граници, които в пуританска Америка не бива да се пристъпват. Затова поетесата се отказва да публикува каквото и да било от своето богато творчество (с изключение на 5–10 стихотворения). Вероятно е предчувствала, че душата ѝ е далеч по-крехка от прашеца по крилата на пеперуда; и че искаш ли да познаваш анатомията на росата, на вятъра и на цветята, трябва да си безкрайно внимателен. Това е тайнство – в най-буквалния смисъл на думата – и поезията ѝ ще защитава тази теза до края на света. Не в църква – литургия отслужвам сред цветя, / с хор от щурци и птици, /под свод от синева.

Аскетична и еротична, пищна и семпла, тази поезия е повече от странна. Привидно естествена и сравнима с пчелата, тя би могла да се уподоби и на съкровище, заключено с девет катинара. Защото неразгадаемите символи и алюзиите са безбройни като стръкчета трева[7] в пролетна ливада. Сякаш жуженето на пчелите там е същото като в античните буколики. И същевременно – не е същото. Като в танц, в който двамината в двойката са едно и също и все пак не са едно също. Танго и валс едновременно; Теокрит от Сиракуза и смуглата лейди от Амхърст… в почти завършена поема.

––––––––––––––––––––––––––
[1] Английската дума за пчела bee и еврейското име Дебора са от един и същи корен.
[2] По-късно този образ ще се появи при Фокнър в „Дивите палми“.
[3] Левитски град на границата със Завулон (1 Паралипоменон 6:72).
[4] Последните три стихотворения не са включени в книгата „Добро утро, нощ моя“ и се цитират по друга (традиционната, от първото издание) пагинация.
[5] Дядо ѝ – пътуващият проповедник Самуел Дикенсън, е един от основателите на университета в родния ѝ град Амхърст.
[6] Създаден (официално) през 1863 г. (когато Емили Дикенсън е на 33 години), университетът в Амхърст (Масачузетс) и до днес е сред най-елитните световни университети.
[7] Паралелите между Уолт Уитман и Емили Дикенсън са любопитни.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.
Предишна статия„Вестникарите сами си изкопаха трапа“
Следваща статияЕвропа чества своите съпокровители