Амюз буш

Има зрители, които не обичат да знаят предварително какво ги очаква на дадена кинопрожекция. За такива „чешити“ информацията, че „Менюто“ е хем хорър, хем комедия, хем трилър и с участието на Ралф Файнс, е достатъчно условие за любопитство. Дори ако по-късно се окаже, че не е съвсем хорър, никак не го бива за комедия, а трилърът поделя терена си със социална сатира…

Антре

Дванайсет души плащат астрономическа сума (като за храна), за да бъдат включени в списъка за вечеря на култов ресторант, намиращ се на изолиран остров край Източното крайбрежие. Девет от тях принадлежат към каймака на обществото, докато Тайлър е просто много запален почитател на мистериозния готвач Слоуик, а приятелката му Марго е… попаднала случайно в списъка с гостите. Събитието започва с пристигане на острова, настаняване, разглеждане на оранжерии и складови пространства, където се подготвят продуктите за свещенодействието. После всички се събират в салона за хранене и гастрономическият спектакъл започва.

Консоме

Фабулата е разделена на глави, обособени от сервирането на различните ястия, които се приготвят от дисциплинирания екип на безмилостния Шеф Слоуик, директно пред очите на клиентите. Алтернативен, циничен и смущаващ, преди да стане доста стряскащ, кулинарният танц, композиран от режисьора Марк Майлод, поддържа темпото на филма до самия финал, а в основата на менюто е хапливата критика (макар и малко опростена) на консуматорското общество, което приема, че всичко е позволено. Зрителят е поставен в позицията на гостите на тази изключително скъпа минималистична вечеря, които ястие след ястие откриват изненадите в листа на готвача, докато стресът ескалира, нагнетявайки съспенса.

Ордьовър

Трудно е да кажем, кой е главният персонаж в сюжета, обречен да се справя и с тоталната липса на емпатия, на която сценаристите и режисьора са „осъдили“ героите си (може би с едно леко, ама много леко изключение). Но приемаме, че двигателят на действието е Шеф Слоуик, изтънчен творец, чиято любов към професията го отвежда до крайности с трудно определими граници. Подозираме, че и всеки от гостите има много конкретна причина да присъства като неделима част от загадката, но повечето обрати в интригата са трудно предвидими. Така с напредването на действието и разбулването на мистериозната атмосфера, някои разкрития стават несъществени на общия фон.

Основно ястие

С едва три пълнометражни филма в режисьорската си кариера и телевизионен опит от фантастичния екшън „Игра на тронове“, семейната комедия „Безсрамници“ и семейната драма „Наследници“, кой би очаквал от Марк Майлод кулинарен трилър на ръба между фарса и трагедията. При все това, излагайки на показ „обуржоазяването“ на висшата гастрономия като вид културен фашизъм (прецизната до милиметър хореография в кухнята, сляпото подчинение на Шефа и т.н.), Майлод „реже напрежението с нож“ през размяната на язвителни реплики, унизеното самочувствие и доста смущаващите отношения от типа власт-подчинение. Посланието на филма се разгръща в контекста на новото „класово разделение“ между привилегированите и останалите, иронизирайки модела на западното патриархално общество, където господстват привидността, парите, успехът и „всичко веднага“, което поставя обикновените хора в ролята на наблюдатели на охолният живот на другите. Насред лудостта, която превзема „Менюто“, има особено успешни сцени, изпълнени с гняв и сарказъм…

Сорбе

Молекулярният „сервиз“ дължи много от ефекта си на актьорското присъствие, начело с превъзходния и възхитително смущаващ Ралф Файнс (еднакво разтърсващ като прецизен готвач и като неволен убиец – в „Опрощение“ на Джон Майкъл Макдона). Чудесната Аня Тейлър-Джой (все по-добра с всяка следваща роля) като Марго и неустоимо неприятният Тайлър на Никълъс Холт допълват водещото трио, което удържа ритъма на тази сатира по острието на бръснача, въпреки някои липси на финес и излишества на хемоглобин…

Друго основно ястие (липсва)

Започнал като история по Агата Кристи, „Менюто“ пропуска да се възползва пълноценно от преимуществата на изолирания остров. Преобладаващо затворена в камерната среда на ресторантски салон, интригата пропуска да се развие достатъчно психологически, преди да се отдаде на абсурда, също както голяма част от второстепенните персонажите, които за жалост остават само щрихирани. А обществено ангажираният аспект на филма не съумява (или не се осмелява) да изведе докрай идеята за неспособността на избраните да приемат факта, че им се присмиват (а можеше да се получи чудесна кръстоска между префърцунено гурме и „Новите дрехи на царя“).

Десертът

не е най-доброто решение на Шеф Майлод, но май е неизбежен. Въпреки него „Менюто“ си остава странноват и изобретателен трилър, който защитава (или пък атакува) красотата, пренебрегваща съдържанието в името на изживяването, но само ако не забравим, че трябва да я вкусваме, вместо да я ядем. Или нещо подобно.