Доверието e фундаментално междучовешко и социално отношение. Защо фундаментално? Защото загубата на доверието е разпад на разбирателството, дезинтеграция на общността и упадък на обществото. Хората и народите разбират върховната ценност на доверието, когато го загубят, а усилията да го възстановят, са изтощителни и напразни.
Разумните хора и разумните общества внимават за доверието. Неговите плодове са животворни. То внася приветливост. Висша добродетел! Доверието дава сили и надежди в трудни времена, когато сме безсилни и сме на прага на отчаянието. Няма непрестанно сладък живот от раждането до смъртта. Будният човек търси до Края смисъла на живота.
Счупеното доверие поражда подозрение във всичко и навсякъде. Има ги великите майстори на подозрението като Ницше, Фройд, Маркс, водещи фигури на неомарксизма, нашумелия в наше време с теорията си за циничния разум Петер Слотердайк и др. В „Смисъл и разбиране“ съм писал по въпроса. Общото между тези твърде различни мислители е феномена фалшиво съзнание. Генерализацията на фалшивото съзнание е опасна теза. Размислите ми тук имат различна насока и фокус.
Доверието и подозрението са полярно противоположни нагласи. На доверието противостои и съмнението. Има тънкости. Ако подозрителността е неизкоренима, спечелването на доверие е безнадеждно. Стремежът да бъде спечелено отново доверието е доблест. Стремеж без машинации. Без подлости. И правдивост, правдивост е нужна за здравословната атмосфера.
Доверието е начало на човешката природа и основа на екзистенцията. Доверието е ос на социалната връзка и на обществото. Всеки знае от личен опит, че то можа да бъде счупено, понякога непоправимо. Декарт ни казва: „Разумно е да не се доверяваме изцяло на онези, които са ни излъгали веднъж”.
Хората не са ангели и правят волно или неволно грешки. Един от върховните завети на Евангелието е прошката. Това е неотразимото свидетелство за доверието като върховна ценност, към която е възможно и необходимо хората и народите да се връщат вечно (вечно възвръщане). Но нещата не стоят така в политическото общество.
Късномодерното общество е свръхкомплексно. Снопове анонимни социални отношения. Лабиринти за търсещото съзнание. Новите контексти на доверието са съвсем непознати. Политическото общество се изправя пред безпрецедентни императиви и трудни дилеми. Има съвършено нов тип рискове. Не може да се определи кой е взел решение. Щетите са непоправими. Пострадалите са невинни. В рисковото общество проблемът с доверието е комплициран. Доверяването в гнило политическо общество може да има катастрофални последици. Вижте какво се случва с Русия. Голямата част на народа е заслепена и объркана. Не знае какво прави на себе си и на човечеството. Потрес! И нейният „православен Господ“ е за окайване.
Необходимо е да се мисли сериозно за изграждане и поддържане на здравословно доверие като кардинална социална ценност.
Доверието не е доверчивост. Нужно е да се замисляме над дълбочините на доверието в междуличностните отношения, в обществото и особено в политическото общество.
Какво се случва в политическото общество, ако политиците, призвани да вземат колективно обвързващи решение (това е същността на политиката), стъпкват доверието? Неизбежно ще настъпи тяхната политическа смърт. Напразно хранят илюзии. Загубата на политическото доверие може да е несправедливо. То може да е сринато от клевета, от коварство на политическия враг и т.н. Все едно! Политическото време е господар на другите времена. Загубеното доверие поставя края. Може би Шарл дьо Гол е имал това предвид, когато казва, че в политиката се греши веднъж.
У нас се стели нескончаема мъка от непреклонността на тези, над които тегне недоверие. Те се държат за властта като удавник за сламка. Политическата чест и достойнство са непознати. Открай време е така. Нещата с въпросната политическа мъка придобиват днес мрачни обертонове. Играят си с недоверието. Искат да надхитрят историята. Чакат да ги изметат. Не трябва така. Социалните ценности и сред тях на първо място доверието се пазят в името на общото благо.
Политическият и държавен разум е човешко творение. Демагогията е преходна. Една демагогия може да се смени от друга. Знаменит философ (Шелер) се отървава от една проклета жена и се натриса на друга, още по-проклета. Надеждата не трябва да напуска хората и народите.
Непукизмът по отношение на загубеното доверие в днешното българско общество е признак за примиряването с пороци на обществения живот. Нужна е нетърпимост. Креативна нетърпимост! Има търпение, което е добродетел. Но има търпение, което е тежък социален порок. „Преклонена глава, сабя не я сече“. Позор на националния манталитет.
Несъгласните в парламента загърбвали девиза „Съединението прави силата“ на главната фасада на сградата. Но историческият национален контекст е променен много отдавна. Оригиналният смисъл на девиза е безпредметен. Бъркотиите се вихрят. Има парламент, когато има конфликти, в т.ч. непримирими, в името на върховни ценности, без които общото благо е мираж.
Политическите компромиси са необходими, но политическата безпринципност и потъпкването на фундаментални ценности са нещо, което е ръба на катастрофата. Нови издания на преклонената сабя. Избор да се робува на примирението с пороците. Не. Решително „НЕ!“.
Георги Фотев е изтъкнат български социолог. Почетен професор на Нов български университет и директор на Центъра за изучаване на европейските ценности. Бил е министър на науката и висшето образование (1991). Действителен член на European Academy of Sciences and Arts от 1993 г. Сред основните му трудове са: „Социална реалност и въображение“ (1986), „История на социологията“, том 1–2 (1993), „Ethnicity, Religion and Politics“ (1999), „Граници на политиката“ (2001), „Диалогична социология“ (2004), „Дългата нощ на комунизма в България“ (2008), „Българската меланхолия“ (2010), „Смисъл и разбиране“ (2014), „Човешката несигурност“ (2016), „Феноменология на чувствата“ (2018), „Диалогичният разум“ (2022) и др. В негова чест е публикуван монументалният сборник „Светове в социологията“ (2006) с участието на световни имена като Зигмунт Бауман, Едуард Тирикян и др.
