0
1349

Довиждане там горе

lem 2

На 4 ноември Пиер Льометр получи наградата Гонкур за романа си Довиждане там горе (изд. Albin Michel). Освен Льометр, финалисти за наградата бяха също Карин Тюил, Жан-Филип Тусен и Фредерик Верже.

Пиер Льометр е роден през 1956 г. в Париж. Преподавател е по френска и американска литература, като през целия си живот не е спирал да пише, докато през 2006 г., вече преминал 50-годишна възраст, издават романа му Добре свършена работа. Известен е най-вече като автор на криминални романи и сценарист, преведен е на над повече от 15 езика, а в момента се готвят сценарии по няколко негови книги. Носител е на редица награди за криминална литература.

Довиждане там горе разказва най-общо за драмата на едно изгубено поколение – демобилизираните французи след края на Първата световна война и за несправедливото отношение на държавата спрямо тях. Историята е разказана през очите на двама млади войници – Албер Майар и Едуард Перикур, които като по чудо оцеляват след внезапна атака, организирана от собствения им лейтенант. Едуард спасява Албер, но е тежко ранен от снаряд и се налага кракът му да бъде ампутиран. Когато се връщат в Париж, Албер се забърква  в съмнителни сделки, само и само за да помогне на своя приятел и да го снабди с морфин, който да облекчи болките му. Той си дава сметка до каква степен „демобилизираните” са се превърнали в бреме и непосилна тежест за една Франция, която бърза да обърне страницата след това „варварско клане, в което са загивали по хиляда души на ден в продължение на петдесет месеца.”

Откъс от романа

 

 

Ноември 1918 г.

Тези, които мислеха, че войната скоро ще свърши, отдавна бяха мъртви. Причината бе именно войната. И така през октомври Албер прие с известно недоверие слуховете за скорошно примирие. Не повярва в тях, така както не беше повярвал в разпространяваната в началото мълва, че немските куршуми били до такава степен меки, че се размазвали като гнили плодове върху униформите, предизвиквайки единствено смях сред френските полкове. За четири години Албер бе видял стотици смеещи се войници, умрели от немски куршум.

Той добре разбираше, че отказът му да повярва в предстоящото примирие се дължи най-вече на суеверие: колкото повече се надяваш на мир, толкова по-малко значение отдаваш на слуховете, които го оповестяват, нещо като защита срещу лошия късмет. Но този път беше различно – слухът от ден на ден се засилваше и навсякъде се говореше, че войната скоро наистина ще приключи. Дори се четяха постановления за нуждата от демобилизация на най-възрастните войници, които от години бяха на фронта. Когато примирието наистина се превърна в съвсем обозрима перспектива, надеждата да се измъкнат живи от бойното поле обзе дори най-песимистично настроените войници. Вследствие на което вече никой не се стараеше особено много. Говореше се, че 163-ти пехотен полк ще се опита да премине оттатък Маас. Някои още говореха за сражения с врага, но след победата на Съюзниците във Фландрия, след освобождението на Лил, поражението на австрийците и капитулацията на турците, Албер и останалите войници се чувстваха все по-малко ентусиазирани в сравнение със своите офицери. Успехът на италианската офанзива, англичаните при Турне, американците при Шатийон…виждаше се, че бяха на път да победят. Всички разчитаха единствено на оставащото време и една съвсем ясна разграничителна линия раздели тези, които, като Албер, на драго сърце биха очаквали края на войната, докато спокойно пушат и пишат писма и останалите, които изгаряха от желание да използват последните дни, за да се бият срещу немците.

Тази разграничителна линия отговаряше съвсем точно на линията, която разделяше офицерите от всички останали хора. Нищо ново, казваше си Албер. Командирите искат да завземат колкото се може повече територии, за да са в силна позиция по време на преговорите. Още малко и ще започнат да твърдят, че завземането на трийсет метра повече е от ключово значение за развитието на конфликта и че да умреш днес е много по- ценно и изгодно за войната, отколкото да умреш ден по-рано.

Именно към тази категория принадлежеше и лейтенант д`Оне-Прадел. Когато говореха за него, хората пропускаха първото му име, частичката „д`”, „Оне” и тирето и го наричаха просто Прадел, знаейки, че това ще го вбеси. Но в същото време не поемаха никакъв риск, понеже за лейтенанта бе въпрос на чест никога да не издава яда си. Рефлекс на аристократ. Албер не го харесваше. Може би поради факта, че беше красив. Висок, слаб, елегантен, с тъмно кестенява вълниста коса, правилен нос, с прекрасно очертани деликатни устни. И с големи тъмносини очи. Истински грозник, казваше си Албер. Освен това, винаги изглеждаше ядосан, някак нетърпелив, в действията му нямаше никаква последователност, или се устремяваше твърде бързо, или рязко спираше. Движеше се винаги с едното рамо напред, сякаш искаше да разблъска мебелите, връхлиташе върху ви и сетне внезапно сядаше, това бе обичайният му ритъм. Причудлива и необичайна смесица: със своето аристократично излъчване, изглеждаше изключително цивилизован и културен, но едновременно с това груб и брутален в своята същност. По това напомняше на самата война. Може би поради тази причина се чувстваше толкова добре докато участваше в нея.

revoir-haut-pierre-lemaitre-L-SNLMyT

Пиер Льометр: Историята, това са нейните персонажи

 

 

Какво е най-важното нещо за вас, преди да седнете да пишете?

За мен има две абсолютно необходими условия: да съм в състояние да обобщя и разкажа сам на себе си книгата в няколко изречения и да успея да „видя” героите. Историята, това са преди всичко нейните персонажи. Това, което им се случва, е свързано с това, което са самите те. Ако персонажите не са пред мен и не съм успял да си ги доизясня, продължавам да размишлявам. 

Трябва ли винаги да сте решил какъв ще е финалът на романа, преди да започнете да пишете?

Има два вида писатели: тези, които пишат, за да видят „какво ще се случи”, мисля, че такъв е случаят с Арагон. И тези, които пишат, за да видят „как ще се случи”, като Конъли например. Аз съм по-скоро от втория тип, въпреки че от литературна гледна точка съм по-близо до Арагон (но и толкова далеч от него!)

Какво ви вдъхновява? 

Имам два съвсем различни един от друг източника: първият е всекидневният живот, черпя идеите си от това, което чувам и виждам, улавям всичко случващо се около мен и се питам дали не мога да го използвам в книгите си. Вторият е, когато пресонажите вече са се появили, тогава започва яростното търсене на елементи в историята. Това е и най-трудната част от писането…

Превод от френски: Мина Петрова