0
2658

Довлатов

„Довлатов“

„Довлатов“, Русия, Полша, Сърбия, 2018, режисьор и сценарист Алексей Герман-младши, оператор Лукаш Зал, с участието на Милан Марич, Хелена Суйецка, Данила Козловски, Артур Безчастни, Антон Шагин

Година преди да напусне родината си и да замине за Талин, руският писател Сергей Довлатов обикаля по улиците на Ленинград, взима детето си от училище (според разбирателството с бившата си съпруга) и прави опити да бъде публикуван или да стане част от Съюза на писателите. Поне така го виждаме във филма на Алексей Герман-младши, който тръгна по кината преди дни. Спътник на Довлатов е чувството му за хумор, с което изгражда стена от сарказъм срещу абсурдния свят на съветска Русия. Писателят води меланхоличен живот, продупчен от нелепостите на режима, които понякога пораждат смях, но друг път взимат живота на негови колеги. Близък приятел на Йосиф Бродски, Довлатов е интересна тема за филм – непознат писател, който по-късно ще се превърне в поредния емигрант.

Сценарият на Алексей Герман-младши (носител на Сребърен лъв за филма „Хартиен войник“) проследява шест дни от живота на писателя. Действието се развива в началото на ноември 1971 г., когато Довлатов все още търси място за първата си публикация. С бавен ритъм и без излишно романтизиране на бохемската общност, филмът навлиза в прокъсания свят на малкото интелектуалци, които попиват и обсъждат книги, картини и плочи в задимени апартаменти с високи тавани и затрупани с бутилки маси.

„Довлатов“

„Довлатов“ не е особено правдив филм за самия писател и се фокусира не толкова върху неговото слово и наследство, колкото върху света, в който героят не функционира. Близък по дух до „Истинският Люин Дейвис“ на братя Коен, в който един никому неизвестен музикант се върти в кръгове из Гринич Вилидж, преди Боб Дилън да завладее сцената, „Довлатов“ показва руската страна на същата история – далеч по-обикновена и също толкова невъзможна. Хубавото и в двата случая е, че нравоучението отсъства – истории за неуспешните дни на човека на изкуството, разказани в цялата им мудност.

Твърде директно увисват в „Довлатов“ подхвърлените на места имена на Гогол, Манделщам, Евтушенко, Солженицин, Лермонтов, Бунин, Фокнър, Набоков и Стайнбек, наблъскани в няколко разговора, които целят да пресъздадат част от живота на руската интелигенция по времето на Брежнев (който се появява в един от сънищата на героя). Дали обаче поради липсата на кино, посветено на не толкова добре познати писатели, дали заради колоритните персонажи и остроумията, които Герман-младши е вложил в сценария, все пак пулсира една приятна непринуденост в тези разговори, които при по-неумел режисьор щяха да изпъкнат фалшиво и претенциозно.

За изграждането на ленинградската среда от 1971 г. силно спомагат и техническите отдели. Камерата на оператора Лукаш Зал следва героя плавно, с продължителни кадри, създавайки спокойното усещане, че това е един познат свят. Довлатов вече е бил много пъти в тези апартаменти, водели са се много пъти същите разговори, това обаче не е филм за човешкото общуване и за намирането на смисъла, а тъкмо за обратното – когато Бродски маха за последно на приятеля си в студената утрин, се усеща чувството за едно разхищение, което никога няма да бъде оправдано.

„Довлатов“

Силно впечатление прави сценографската работа. Довлатов взима интервю от бутафорно пременени актьори, поставени като големите руски класици Пушкин, Гогол, Толстой и Достоевски на фона на огромен кораб. По-късно, когато е в редакцията на заводския вестник, където бива порицан за иронията, вложена в стихотворение, посветено на добива на нефт, от прозореца се вижда движението на гигантски кран. Отделно впечатляващи са кадрите в подземен тунел, където Довлатов открива един млад поет и детски масов гроб от войната, и великолепният кадър от задния двор на издателството, където се събират неодобрените ръкописи, преди да отидат за вторични суровини. Макар да няма същата амбиция или художествено въздействие, в този момент филмът директно се позовава на „Носталгия“ на Тарковски.

За разлика от своя колега Андрей Звягинцев, който задълбава в психологическите процеси на героите си и в социалните обстоятелства, тласнали ги към чудовищни дисфункции, Герман-младши избира биографията в отминала епоха като една доста по-семпла и умерена критика към властта. Единият от двата истински трагични момента е представен патетично и без особена доза реализъм. Именно там, към края на филма, се усеща нуждата да се измисли някаква кулминация, която да придаде по-завършена форма на филма, за съжаление, с цената на фалшивото.

Последната третина на „Довлатов“ се изгубва, избледнява на фона на силната си първа половината, където е положен истинският интерес на Герман-младши – в опушените стаи, автентичните интериори, колоритните персонажи и пиянските разговори до ранна утрин. Именно това трябваше да бъде и филмът – по-малко сълзлива мелодрама и повече автентична фотография.

Довлатов на български е излизал два пъти. Веднъж, благодарение на „Жанет 45“ и „Факел Експрес“ с „Резерватът / Чужденката“ и по-късно от „Сиела“ с „Компромисът / Куфарът“. Ето какво казва за него Бродски:

Този човек говори като равен с равните си – за равните им. Той гледа хората не от долу на горе, нито от горе на долу, а някак съвсем мъничко отстрани… Като че ли не иска да му обръщат внимание, не държи на собствените си умозаключения за човешката природа и на наблюденията си над нея, не се натрапва на читателя. Книгите му се четат на един дъх, за по три-четири часа – именно защото е трудно да се откъснеш от този негов тон, който не се натрапва, а възпитава у читателя сдържаност и отрезвява. Вие ставате той и това е най-добрата терапия, която може да бъде предложена на съвременниците, да не говорим за потомците…